О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 362 София, 21.07.2022 година Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 17 май две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело № 383/2022 година. Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Й. Г., чрез адвокат И. Г., против решение № 1061 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 4073/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7052 от 23.10.2017г. по гр. д. №2049/2016г. на Софийски градски съд и касатора е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Сдружение с нестопанска цел „Съюз на българските журналисти“ сумата 1320 лв. - разноски за въззивното производство. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от И. Й. Г. срещу Сдружение с нестопанска цел „Съюз на българските журналисти“, иск с правно основание чл.49 ЗЗД, вр. чл.45 ЗЗД, за сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от противоправно поведение на членове на ответника и ищеца е осъден да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 1 320 лв., представляваща съдебни разноски. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност и незаконосоъобразност на въззивното решение и противоречие с материалния и процесуалния закон. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навежда основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, като не е формулиран конкретен правен въпрос. Твърди се противоречие на въззивното решение с чл. 10 и чл. 14 ЕКПЧ, чл. 34 ЕКПЧ (в делото З. П. срещу България), чл. 1, ал. 1 от Протокол 12 към ЕКПЧ (дело Б. и Ч. срещу България, дело Т. срещу България, дело В. срещу България). Изложени са съображения, че относно твърдяното противоречие с принцип от правото на ЕС, посочването на конкретно решение, в което е установен или потвърден този принцип, не е необходимо при обосноваването на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по касация „Съюз на българските журналисти“, чрез адвокат Г. Г., оспорва касационната жалба и твърденията за нарушения на материалния и процесуалния закон и допускането до касационен контрол. Иска се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено следното: Предявен е иск с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД. С исковата си молба, уточнена с молба от 14.07.2016т., ищецът И. Й. Г. е предявил иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., претърпени от бездействие на представители на ответника – С., - журналистите Д. Т., А. Ц., А. З. и М. Б., които отказвали да му вземат интервю за правните му проблеми от 2006г. до 29.01.2016г., въпреки задълженията си и по Кодекса на българския журналист да отразяват добросъвестно факти и събития, и по този начин отказват правото му на среща с журналисти. В резултат на това поведение на посочените журналисти, той продължава да изтърпява наказание „лишаване от свобода“ невинен, тъй като журналистите отказват да дадат гласност и органите на съда и прокуратурата не могат да се самосезират. Вследствие на това като лишен от свобода ищецът се разболял и търпял всички негативи на затвора, вкл. психически дискомфорт. В срока за отговор на исковата молба ответникът С. е оспорил допустимостта на иска, евентуално основателността му с правоизключващи претендираното право възражения, като поддържа, че няма отношение към наложеното наказание на ищеца и твърдените от него вреди, а посочените журналисти не са членове на сдружението с нестопанска цел в частна полза. По съществото на спора, за да бъде ангажирана отговорността на ответника на основание чл. 49 ЗЗД (с оглед обстоятелствата, на които се основава исковата молба), въззивният съд е приел, че ищецът следва да докаже по безспорен начин кумулативното наличие на следните предпоставки: противоправно поведение на служител на ответника (лице, на което е възложена работа, като по принцип тази отговорност може да се реализира и при неоткрит конкретен нарушител, макар в случая да се сочат такива) при или по повод изпълнението на работата, претърпени от него вреди и причинна връзка между тях. Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД ищецът не дължи да доказва, че поведението на лице, на което е възложена работата е виновно. Вредата, противоправното поведение и причинната връзка представляват елементите от обективното основание на отговорността, а субективното й основание е вината, която се презумира (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), поради което и предпоставките на презумпцията–елементите на обективното основание на отговорността - се доказват от ищеца, а делинквентът може да обори презумпцията за вина. В случая по делото не е установено възлагане на работа или за въздържане от такава за задоволяване на определен интерес на ответника. Не е проведено главно и пълно доказване от ищеца (чл. 154, ал. 1 ГПК), че юридическото лице – ответник по иск в настоящото производство има качеството на възложител на работата на посочените журналисти, от чието бездействие ищецът твърди, че са му причинени вреди, поради което не е налице основание за възникване на отговорността на ответника като възложител на работата, в каквото качество се иска ангажиране на отговорността му. Въззивният съд е приел, че при липса на възлагане липсва и отговорност, поради което предявеният иск е неоснователен само поради това, че не е доказана връзката на „възлагане“ възложител – изпълнител, за да се понесат санкционните последици на непозволеното увреждане. Извън това, обстоятелството, че лишените от свобода могат да се срещат с журналисти, съгласно чл. 91, ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/, не създава задължение за визираните от ищеца журналисти, /които не са и членове на ответното сдружение/ да вземат интервю Те не са адресати на задължения, за да е налице противоправно бездействие, което да е в разрез с правно дължимо. Обстоятелства по неравностойно третиране на ищеца в сравнение с други лишени от свобода, на каквито се позовава жалбоподателят в устните състезания пред въззивната инстанция, не стоят в основанието на предявения иск (чл. 127, т. 4 ГПК). Приема се, че не е налице и причинна връзка между отказ за вземане на интервю и продължаващо изтърпяване на наказание от ищеца в мястото за лишаване от свобода въз основа на влязла в сила присъда, съотв. със здравословното му и емоционално състояние по време на изпълнението на наказанието. По изложените съображения, поради не доказване на елементите от фактическия състав на търсената отговорност - от обективното основание на отговорността, въззивният съд е приел, че искът за заплащане на обезщетение е неоснователен. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Искането да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречие на решението с актове на Съда на Европейския съюз, не може да бъде уважено. Това основание за допускане до касация е налице, когато разрешаването на относим към казуса правен въпрос от въззивния съд противоречи на конкретен акт на Съда на Европейския съюз. На първо място, касаторът не сочи кой е правният въпрос, по който следва да се допусне касация на това основание. На второ място, дори не се посочва кой е конкретният принцип, който твърди, че е нарушен. Изложеното води до извод за липса на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При липса на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване не следва да бъдат разглеждани и специфичните такива. За пълнота на изложението обаче, следва да бъде посочено, че не е налице и твърдяното противоречие с актове на Европейският съд по правата на човека. Сочената от касатора като противоречива практика се явява неотносима. Цитираните дела касаят произнасяне относно нарушаване на принципа за свобода на изразяването на мнение /чл. 10 ЕКЗПЧОС/, нарушаване на принципа за забрана на дискриминацията, както и чл. 1 от Протокол №2 към ЕКЗПЧОС въвеждащ обща забрана на дискриминацията. /чл. 14 ЕКЗПЧОС/, а чл. 34 ЕКЗПЧОС урежда индивидуалните жалби. Цитираната от касатора практика е ирелевантна, тъй като оплакванията на касатора са неотносими към принципа за свобода на изразяването на мнение. Правото на ЕС не вменява задължение за изразяване на мнение и за вземане на интервю от конкретна личност или категория лица, съответно подобно задължение не се включва в съдържанието на принципа за свобода на изразяването на мнение. Касаторът не твърди С. да е забранил на посочените журналисти или на други такива да вземат интервю от него. В позитивното право, а и в Етичния кодекс на българския журналист няма и задължение да се вземат интервюта или да се реализират предавания в медиите с всички осъдени на лишаване от свобода. Срещата с журналист на осъден с наказания „лишаване от свобода“ е право по ЗИНЗС, а не задължение. Затова твърденията за нарушение практиката на ЕСПЧ, в която е развито съдържанието на този принцип е неприложима към настоящия спор с предмет иск за вреди против С. за това, че журналисти не са взели интервю от ищеца. По тези съображения не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.2 ГПК. Съдът не констатира и очевидна неправилност на въззивното решение, Това основание е налице когато неправилността на решението в една от трите й форми е в особено тежка форма, която се установява от съдържанието му без да се извършва същинския касационен контрол. Решението не е постановено в противоречие с императивна правна норма, мотивирано е при спазване правилата на логиката и от мотивите следва изразеният диспозитив, не се констатира нарушение на принципи на гражданското съдопроизводство. Не се констатира и други форми на очевидна неправилност на решението, поради което и на основание чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК не се допуска касационно обжалване. Ответникът по касация „Съюз на българските журналисти“ претендира деловодни разноски, като е представен и договор за правна защита и съдействие, съгласно който е платена сума в размер на 825 лв. в брой, като тази част от договора има характер на разписка /съгласно Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. Касаторът следва да бъде осъден да плати тази сума. На назначеният служебен повереник на ищеца адвокат И. П. П. следва да се определи възнаграждение, съгласно чл. 37 ЗПрП, във вр. с чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правна помощ в размер на 300 лв., платими от НБПП. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1061 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 4073/2018 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба на И. Й. Г.. ОСЪЖДА И. Й. Г. ЕГН-[ЕГН], да плати на „Съюз на българските журналисти“ – сдружение с нестопанска цел, ЕИК [ЕГН], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], представлявано от председателя на Управителния съвет С. Ц. Т.-Ф., деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 825 лв. Определя на служебен повереник на И. Й. Г. - адвокат И. П. П. на основание чл. 37 ЗПрП, във вр. с чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правна помощ възнаграждение в размер на 300 лв., платими от Националното бюро за правна помощ. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: