О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 142 гр. София, 08.04.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети март две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4376/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. М. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 1153 от 01.07.2021г., постановено по в. гр. д. № 1076/2021 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 260430 от 12.02.2021 г. по гр. д. № 18288/2019 г. на Варненския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователен предявеният от касатора против В. Ц. Д. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място],[жк], с площ от 1031 кв. м. По делото е установено от фактическа страна, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 97/1990 г., ищцата в първоинстанционното производство Я. М. Д. и П. С. С. са придобили в режим на СИО дворно място с площ от 1000 кв. м, представляващо имот пл. № 1175 в кв. 54 по плана на [населено място], идентично с процесния имот, а с нот.акт № 115/2018 г. П. С. ѝ е продал 1/2 ид.част от имота. С нот.акт № 13/2008 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, Д. С. В. /по време на брака си с Н. Д. С./ е признат за собственик на същия имот, а с нот.акт № 9/2009 г. двамата са продали имота на ответника В. Ц. Д.. След закупуването на имота същият установил фактическа власт върху него като започнал да го загражда, коси и сади дървета. През този период ищцата не е осъществявала фактическа власт върху имота като от 2011 г. същата живее в чужбина. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че осъществяваното от ответника владение върху имота е добросъвестно по своя характер – арг. от чл. 70, ал. 1 ЗС, което към момента на подаване на исковата молба – 05.11.2019 г. е продължило повече от пет години. С оглед на това е направен извод, че същият е придобил правото на собственост върху имота по давност съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС, респ. за неоснователност на предявения отрицателен установителен иск за собственост. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли в производството по отрицателен установителен иск за собственост ищецът да доказва действия по осъществяване на владение от негова страна върху процесния имот и 2. Следва ли въззивният съд да кредитира свидетелските показания на свидетелите на ответната страна след като същите противоречат на други свидетелски показания, както и на целия останал доказателствен материал по делото. В касационната жалба се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата В. Ц. Д. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Третото лице-помагач С. Д. С. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а третите лица-помагачи Д. С. В. и Ф. Д. А. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените от касатора въпроси не кореспондират на съображенията на въззивния съд за постановяване на решението и на данните по делото, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Относно разпределението на доказателствената тежест съдът е приел, че с оглед спецификата на предявения установителен иск за собственост като отрицателен, ответникът е следвало да установи при условията на главно и пълно доказване съществуването в неговия патримониум на отричаното от ищеца право на собственост, т. е. наличието на предпоставките за възникване на въведеното от него придобивно основание, което същият е сторил, а не че ищцата е следвало да доказва действия по осъществяване на владение от нейна страна върху имота. Освен това съдът е кредитирал показанията и на двете групи свидетели, които са установили различни обстоятелства по делото, като не е констатирал противоречие между тях и останалия доказателствен материал по делото. Ето защо не е налице противоречие на въззивното решение по първия въпрос с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 и с решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, І г. о., и др. по втория въпрос, отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация сумата 1700 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство. Съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК разноски в полза на третото лице-помагач не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о., О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1153 от 01.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1076/2021 г. на Варненския окръжен съд. О с ъ ж д а Я. М. Д. от [населено място] да заплати на В. Ц. Д. сумата 1700 лв. /хиляда и седемстотин лева/ разноски. О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: