Ключови фрази


4
РЕШЕНИЕ
№ 156

гр. София, 07.11.2018 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:

Председател: Симеон Чаначев
Членове: Драгомир Драгнев
Александър Цонев

като изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 1223/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба на Л. Г. С. срещу въззивно решение № 7995 от 28.11.2017г., постановено по в.гр. д. № 9371/2017 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение на Софийски районен съд, с което на основание чл. 59 ЗЗД Л. Г. С. е осъдена да заплати на ищците Р. К. М. и Д. М. М. сумата от 8262.38 евро, представляваща обезщетение за неоснователно ползване недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], за периода 23.06.2015 г. – 08.12.2015 г..
В жалбата се излагат доводи, че въззивното решение е недопустимо, тъй като ищците разполагат с друг ред на защита, а искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен, също така е неправилно, тъй като при определянето на обогатяването и обедняването не е взет предвид платения от касатора наем за ползването на имота, и освен това е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила тъй като е кредитирано заключение на вещото лице относно размера на средния пазарен наем, при условие, че вещото лице не разполага със специални знания за това.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ЗЗД по въпроса- „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по възражението на ответника, че е платена наемна цена за ползването на имота на единия съсобственик, и този наем следва ли да се приспадне от обезщетението по чл. 59 ЗЗД за другия съсобственик?
Отговорът на този въпрос е свързан с тълкуване на разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК и прилагането на два от основните принципи в процеса- състезателното начало и равенството на страните в процеса. Правилото, което се извлича от тях е, че съдът е длъжен да се произнесе по всички относими доводи и възражения, свързани със възникването на субективното право, предмет на делото, неговият размер, изискуемост, изпълнение и погасяване.
В случая предпоставките на иска по чл. 59 ЗЗД са обедняване и обогатяване, причинени от един юридически факт, както и липсата на правно основание за разместване на блага. Доколкото съдът е длъжен да каже в какво се състои обедняването и обогатяването, то той е длъжен да се произнесе по направените доводи и възражения дали платената наемна цена от наемателя има значение за обогатяването и обедняването на страните.
При условие, че още с отговора на исковата молба и след това като довод във въззивната жалба, ответникът по иска е въвел твърдения, че е плащал наемна цена за целия имот на един от съсобствениците и съответно е представил доказателства за това, както и че е канил ищците, в качеството им на другия съсобственик да получат припадащата им се част от наема, но те отказали, а след това е изразил становище, че тези факти сочат на това, че ответникът не се е обогатил с размера на платения наем, то съдът е бил длъжен да се произнесе по това относимо възражение.
Въпреки, че въззивният съд не е сторил това и по този начин е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, решението като краен резултат е правилно.
Това е така, защото правото на единия съсобственик по чл.30, ал.3 ЗС и по чл.31, ал.2 ЗС срещу другия съсобственик, не погасяват правото на първия съсобственик по чл.59 ЗЗД срещу третото лице, ползващо вещта на непротивопоставимо основание.
Съсобственикът, притежаващ 1/2 ид.ч. от имота, на когото наемният договор е непротивопоставим, тъй като е сключен от другия съсобственик, разполага с две алтернативни претенции. Той може да иска от другия съсобственик средния пазарен наем за своята част чрез кумулативно съединени искове по чл.30, ал.3 ЗС и чл.31, ал.2 ЗС(виж т.р.№7-2012- ОСГК), а срещу наемателя в имота има претенция за средния пазарен наем за припадащата му се част на основание чл.59 ЗЗД за лишаване от ползване. Тези две претенции защитават един и същи стопански интерес и се намират в съотношение на неистинска солидарност, тъй като двама длъжници дължат едно и също нещо, но едва когато единият от тях плати, се погасява съответно задължението на другия длъжник, за да не възникне неоснователно обогатяване чрез получаване два пъти на едно и също нещо. Двете алтернативни претенции преди плащането са относителни облигационни права без рефлексно действие(относителните права имат действие спрямо трети лица само в уредените от закона случаи), поради което наличието на правата срещу другия съсобственик по чл.30, ал.3 ЗС и чл.31, ал.2 ЗС не погасяват правото срещу наемателя по чл.59 ЗЗД. Значение има единствено плащането по едното от двете правоотношения, защото едва тогава ще е налице получена полза, която да се отчете при определянето на обедняването по иска за неоснователно обогатяване.
В случая припадащата се част от наема не е платена на ищците, следователно искът им по чл.59 ЗЗД срещу наемателя за средния пазарен наем за припадащата им се част е основателен и следва да се уважи в размера, определен от вещото лице.
Неоснователно е и направеното възражение, че ищците са били поканени да получат припадащата се част от платения наем, но са отказали изрично, което погасявало задължението към тях. Безспорно е, че отказът да се получи парична сума няма погасителен ефект за задължението(правопогасяващите факти са изрично уредени в закона като плащане, сливане, опрощаване и др.). Но отказът да се получи сумата може да се квалифицира като забава на кредитора и съответно липса на забава на длъжника, но в случая не е налице и този правен институт, защото видно от съдържанието на нотариалните покани, ищците са били канени от наемателя да получат припадащата им се наемна цена в качеството им на наемодатели, а не като кредитори по неоснователно обогатяване. Даването на банкова сметка от ищците за получаването на наемната цена в качеството им на наемодатели би се тълкувало като волеизявление чрез конклудентни действия, с което биха се обвързали от договора за наем, а в този случай те не биха могли да претендират средната пазарна наемна цена за лишаването им от ползване. В крайна сметка от казаното дотук, следва, че отказът на ищците да получават наемна цена в качеството им на наемодатели няма значение за вземането им по чл.59 ЗЗД срещу наемателя.
Освен, че наличието на искове по чл.30,ал.3 ЗС и чл.31, ал.2 ЗС срещу единия съсобственик не погасяват правото по чл.59 ЗЗД срещу наемателя, още повече е неоснователно и възражението за недопустимост на иска по чл.59 ЗЗД при тази хипотеза. Искът по чл.59 ЗЗД е единственият иск, с който разполагат ищците срещу наемателя, а исковете им срещу другия съсобственик са без значение за определянето на отношението на субсидиарност по чл.59 ЗЗД(от значение са исковете между едни и същи правни субекти- виж т.11 от ППВС №1-79).
Неоснователно е възражението за неправилно определяне на размера на вземането по чл.59 ЗЗД. При лишаване от ползване, кредиторът има право на вземане за средната пазарна наемна цена за ползвания имот. Този размер се определя от вещо лице, притежаващо нужните специални знания, като заключението се дава под страх от наказателна отговорност. В случая назначеното вещо лице притежава необходимите специални знания и е било предупредено за носенето на наказателна отговорност при даването на невярно заключение. Освен това заключението е мотивирано и всичките обстоятелства, имащи значение за формиране на пазарната наемна цена, обсъдени от комплексната експертиза, са били отчетени в единичната експертиза.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:
Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 7995 от 28.11.2017г., постановено по гр. д. № 9371/2017 г. на Софийски градски съд с което е потвърдено решение на Софийски районен съд № 98836/21.04.2017г., постановено по гр.д. 76215/2015г., с което на основание чл. 59 ЗЗД Л. Г. С. е осъдена да заплати на ищците Р. К. М. и Д. М. М. сумата 8262.38 евро, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на 1/2ид.ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], за периода 23.06.2015г. – 08.12.2015 г., заедно със законната лихва върху сумата от 09.12.2015г. до окончателното плащане.
Осъжда ответника Л. Г. С. да плати на ищците Р. К. М. и Д. М. М., 57лв. разноски за настоящата инстанция.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: