Р Е Ш Е Н И Е № 150 София, 04 май 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ МАЯ ЦОНЕВА при секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП Искра Чобанова, като изслуша докладваното от председателя П. ПАНОВА наказателно дело № 109/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. Д. Г., чрез процесуалния му представител – адв. С. П., срещу решение № 607 от 22.10.2014 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по внохд № 209/2014 г. по описа на този съд, с което е потвърдена присъда № 16 от 25.03.2013 г., постановена по нохд № 196/2012 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 НК, и е изменена в частта относно приложението на разпоредбата на чл. 53, ал. 2, б. „б” НК и по отношение на разноските по делото. С първоинстанционната присъда № 16/25.03.2013 г., постановена по нохд № 196/2012 г. Пазарджишкият окръжен съд признал подсъдимия А. Г. за виновен в това, че през периода от месец септември 2006 г. до 30 септември 2010 г. в [населено място], без съответно разрешение – лиценз, издаден от БНБ, е извършвал по занятие банкови сделки – отпускане на заеми срещу лихви на общо 55 (петдесет и пет) жители на града, като предоставените им в заем от подсъдимия суми са на обща стойност 69 640.00 лева, а реално върнатите му суми от горепосочените лица са – главници и лихви – общо в размер на 203 053.19 лева, от които под формата на лихви е получил сума общо в размер на 141 542.19 лева, с което е получил значителни неправомерни доходи и е причинил на 20 (двадесет) лица от пострадалите и значителни вреди, поради което и на основание чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 и при условията на чл. 54 НК го осъдил на пет години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор, глоба в размер на 5000 лева и конфискация на част от имуществото му, а именно: ½ идеална част от лек автомобил марка „Мерцедес Ц 220” с рег. [рег.номер на МПС] и ½ идеална част от лек автомобил марка „М. С. Стар” с рег. [рег.номер на МПС] , както и ½ идеална част от компютър „НЕО”. По жалба на подсъдимия е било инициирано въззивното производство, финализирало с решение № 607 от 22.10.2014 г., по внохд № 209/2014г. на Апелативен съд - Пловдив, с което първоинстанционният съдебният акт е бил изменен в частта, с която подсъдимият А. Д. Г., на основание чл. 53, ал. 2, б. „б” НК е бил осъден да заплати в полза на държавата сумата от 141 542.19 лева, представляваща равностойност на придобитото от него, чрез престъплението по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 НК, като тази сума е била намалена на 82 043.19 лева. С решението си втората инстанция е отменила присъдата на Пазарджишкия окръжен съд в частта за присъдените разноски и вместо това е осъдила подсъдимия да заплати в полза на Държавата 400.00 лева, разноски от досъдебното производство, като в останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена. С касационната жалба на подсъдимия са релевирани доводи за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК, като към настоящата инстанция са отправени алтернативни искания: да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане или да оправдае подсъдимия, или да намали наложеното наказание лишаване от свобода и да отмени прилагането на чл. 53, ал. 2, б. „б” НК. Подробно са изложени съображения за допуснати съществени процесуални нарушения в хода на досъдебната фаза и в производството пред предходните две инстанции, които нарушения са довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия. В тази насока се твърди, че в постановлението за привличане на обвиняем е посочена неточна формулировка, тъй като Законът за кредитните институции е влязъл в сила на 01.01.2007 г., а преди него същата правна материя е била регулирана от Закона за банките, който е действал до 31.12.2006 г., както и в ОА липсвало посочване на съответните текстове от ЗБ относно осъществените от подсъдимия банкови сделки. Навеждат се доводи за непосочване на каквито и да е текстове от ЗКИ, ЗПУПС и ЗБ в диспозитива на присъдата, както и че диспозицията на нормата на чл. 252, ал. 2 НК има бланкетен характер. Обстоятелствено е аргументирано възражение за приобщаването към доказателствения материал на свидетелските показания от досъдебната фаза по реда на чл. 281, ал. 4 НПК, като в нарушение на чл. 281, ал. 8 НПК осъдителната присъда била основана именно върху тях и въз основа на заключенията на вещита лица Т. и Б., които от своя страна представлявали аритметични действия по определяне размера на заетите парични суми и съответните лихви, на база на твърденията, изложени в свидетелските показания. Защитата релевира довод за допуснато нарушение на чл. 107, ал. 5 НПК, което е довело до неправилна оценка на показанията на редица свидетели, които заявили, че „не знаят що е лихва” и до неправилно изграждане и формиране на вътрешното убеждение на съда. В депозираната жалба се излага съображение за наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, изразило се в прилагане на закон, който не е трябвало да бъде приложен, тъй като съдът квалифицирал деянието по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 НК, като правилната квалификация била по чл. 217, ал. 4, вр. ал. 2 НК. Оспорва се и размера на наложеното наказание на подсъдимия, като се твърди, че същото не съответства на степента на обществена опасност на деянието и на дееца и че при определянето му не е отчетено, че наказателното производство е продължило повече от четири години и не са съобразени многобройните смекчаващи отговорността обстоятелства. На последно място, защитата инвокира съображение относно неправилно приложение на разпоредбата на чл. 53, ал. 2, б. „б” НК, като съдът отнел в полза на Държавата само получените от подсъдимия лихви, които не са били предмет на граждански искове. В съдебно заседание жалбоподателят – подсъдим А. Г., се явява лично и поддържа касационната жалба при наведените в нея основания и изложени в тяхна подкрепа доводи и съображения. Частните обвинители и граждански ищци З. А. К., Г. А. К., С. С. К., Д. М. К., Ж. А. И., С. М. К., М. А. М., Роза П. К., Г. Н. И., Л. М. Г., Й. Д. Х., З.Д. Х., Г. С. К., Ц. А. Н., М. Н. М. и Р. А. Н. не се явяват, редовно призовани при отказ. Подсъдимият в право на лична защита и в последната си дума моли съда да бъде снизходителен и да намали наказанието му, тъй като здравословно не е добре и гледа болен родител. Представителят на ВКП изразява аргументирано становище за неоснователност на жалбата и предлага на съда да остави в сила въззивното решение. Посочва, че касационната жалба е идентична с въззивната, като допълва, че присъдата не почива само на показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК, както и че не са налице предпоставки за приложението на чл. 55 НК. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Макар в нея да са формално релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК, с възраженията си касаторът акцентира изключително върху допуснати от съдебните инстанции съществени процесуални нарушения. Настоящият съдебен състав намира за необходимо да подчертае, че касационната жалба, по съдържание преповтаря изложените във въззивната жалба доводи, като игнорира съществения факт, че въззивният съд не е пренебрегнал оплакванията на жалбоподателя и с решението си е дал подробен и обстоятелствен отговор на всички инвокирани възражения. От залегналите в мотивите на съдебния акт съображения е видно, че отделните оплаквания са обсъдени внимателно и задълбочено в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. Въпреки това, съдебният състав на върховната касационна инстанция ще изложи своите съображения, като счита, че не се налага да преповтаря аргументите на въззивния съд, а само да се посочат допълнения към същите. На първо място, преценявайки в рамките на правомощията си процесуалната законосъобразност на дейността на съда по събиране на доказателствените материали, ВКС намери, че установеният от чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 или т. 2 НПК ред за събиране на гласни доказателствени средства не е нарушен. Чрез тази процесуална техника към ценимата доказателствена маса са били приобщени показанията от досъдебното производство, дадени пред надлежен орган, на свидетелите В. К., Н. Р., З. Ч., Ф. А., З. К., К. М., К. А., К. И., М. М., Г. И., А. Д., А. Х., С. Х., Я. Т., В. М., Р. Т., Й. И., М. Т., А. Г., Ф. Ч., Г. К., К. Г., З. Х., Р. В., М. Я., М. Й., Ц. Н., М. М., С. Б., С. К., К. Ч., С. Н. и Н. Ч.. В жалбата си касаторът неоснователно е изразил недоволство от деятелността на съдилищата, които са основали осъдителните си изводи върху приобщените по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК показания на свидетелите от досъдебното производство. Въпросът дали да се кредитират с доверие или да се отхвърлят съответните доказателствени средства поначало изцяло се включва в суверенната сфера на компетентност на инстанциите по фактите. Касационният съд не разполага с правомощие да проверява фактическата необоснованост на решението, да променя приетите за установени от съдилищата по същество факти, нито може самостоятелно и непосредствено да анализира доказателствените материали по делото. Поради това доводите на подсъдимия могат да бъдат обсъдени единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. Касационната инстанция не констатира процесуални пороци в доказателствения анализ на въззивната инстанция. Липсват основания за изключване на дадените от цитираните по-горе свидетели показания на досъдебното производство от доказателствената съвкупност. В конкретния случай, забраната на чл. 281, ал. 8 НПК не е нарушена, тъй като съдържащата се в инкорпорираните към доказателствената съвкупност свидетелски показания информация не е изолирана от останалите доказателства – по делото са събрани множество писмени и гласни доказателствени материали, в това число и прочетени по предвидения процесуален ред показания на следните свидетели, дадени пред съдия: Г. К., Е. М., А. Г., Д. К., Б. Ч., Е. К., М. Г., Ж. И., З. К., Р. С. К., Р.К., А. К., Л. Г., Й. Х., А. Т., З. К., З. Д., Г. К., А. К., Д. Г., изцяло подкрепящи прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 НПК показания на горепосочените свидетели, като освен това цялата доказателствена маса е в пълен синхрон със заключенията и на вещите лица по съдебно-икономическата експертиза, които са професионално изготвени от експерти със специална компетентност. Показанията на всички свидетели, независимо дали са дадени пред орган на досъдебното производство или пред съдия, се подкрепят и от следните писмени доказателствени средства: извлечения от банкови сметки в ТБ „Пощенска банка” /Юробанк/ АД и ТБ [фирма], пълномощни, заложни билети, писмо от ТД на НАП – Пловдив, заедно с приложени отчет за приходите и разходите и счетоводен баланс от фирма [фирма] и др. Следователно, крайният извод, до който е стигнал въззивният съд се обосновава изцяло на основата на горепосочените писмени и гласни доказателствени средства, както и на база на експертните заключения, които са обсъдени по отделно и в тяхната съвкупност, а не както твърди касаторът, че постановеният съдебен акт е само въз основа на прочетени показания на свидетели, които са дадени пред орган в досъдебната фаза. Необходимо е да се подчертае, че всички прочетени по надлежния процесуален ред свидетелски показания, дадени пред орган на досъдебното производство, ведно с останалите събрани и приети доказателствени средства, водят до един единствен възможен краен извод, без наличието на съмнения или индиции за опровержение. С оглед на това, възражението на защитника на подсъдимия се явява изцяло неоснователно. На следващо място, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд след извършена задълбочена, внимателна и пълна проверка, подробно е анализирал и правилно в съответствие със законовите норми е оценил по действителното им съдържание посочените доказателствени източници, което му е дало основание да ги кредитира за достоверност – оценка, която ВКС не намира причини да не сподели изцяло. В тази връзка, не могат да бъдат възприети доводите в жалбата на подсъдимия за неправилна оценка на показанията на свидетели, които не знаели що е лихва. Поради неграмотността и неосведомеността, лицата на които са отпуснати заеми действително може да не са знаели семантиката на лексемата „лихва”, но на същите им е било обяснено на лесно достъпен за тях език значението на думата или най-вече, че следва да върнат на подсъдимия Г. по-голяма сума от предоставената им от него. Приетите за установени от ПАС фактически положения са изведени в резултат на прецизен и задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена маса. Предвид гореизложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че въззивната инстанция правилно и в съответствие с разпоредбите на процесуалния закон е проверила и оценила доказателствения материал, и не констатира допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при извеждане на правно-релевантните факти. Оплакванията, свързани с оценка на доказателствената съвкупност от страна на решаващия съд, не могат да бъдат възприети. Напълно несъстоятелен е и релевираният от процесуалния представител на подсъдимия довод за несъставомерност на деянието поради действието на два закона през инкриминирания период – Закон за банките (отм.), който е действал до 31.12.2006 г. и Закон за кредитните институции, в сила от 01.01.2007 г., поради различния режим, който регламентират. Независимо кой закон е действал по време на продълженото престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 НК, безспорно е, че подсъдимият не е бил от кръга на субектите, които могат да имат правомощия за осъществяване на банкова дейност, нито е имал специално издадено надлежно разрешение. Банковата дейност е поставена под специален режим, за да се осигури нормалното функциониране в сферата на обществените отношения, свързани с финансовата система, както и да се гарантира защитата на интересите на вложителите и кредитополучателите. Нормата на чл. 252 НК не е бланкетна, каквото възражение прави защитата, тъй като за съставомерността на деянието не е необходимо деецът да наруши конкретни разпоредби от Закона за банките, респективно от Закона за кредитните институции. Специалните закони имат отношение дотолкова, че дават дефиниция за банка, за основните сделки, които тя извършва и за реда, по който работи, поради което служат като база при преценката за правната природа на извършваните от дееца сделки по занятие, т.е дали имат характер на изброените в нормата банкови, застрахователни или други финансови сделки и услуги. С оглед изложеното по-горе, съдебният състав на Върховния касационен съд намира, че не е необходимо да бъдат посочени съответни текстове на ЗБ, ЗКИ и ЗПУПС в постановлението за привличане на обвиняем, в обвинителния акт или в диспозитива на присъдата. В конкретния казус, с непосочването на разпоредбите на ЗБ и ЗКИ в акта на прокуратурата и в присъдата на първоинстанционния съд, не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да са ограничили правото на защита на подсъдимия или да са накърнили правата му. Касационната инстанция счита за нужно да отбележи, че единствените съществени нарушения на процесуални правила, свързани с текста на обвинителния акт, са тези при които е налице противоречие на диспозитива и обстоятелствената му част (по отношение на фактите или по отношение на правото) или липсва информация за съставомерен елемент на конкретното престъпление - предмет на производството. В обвинителния акт, очертал границите на процеса, не е допуснато никое от посочените нарушения, като обвинението е ясно и разбираемо. От първия момент подсъдимия и защитата му са могли да разберат неговото естество и да организират защитата си, респективно обвинителния акт не страда от съществен процесуален недостатък, който да е довел до накърняване правото му на защита. Доводите, изложени в подкрепа на оплакването за нарушение на материалния закон, не се споделят от настоящия касационен състав. Неоснователно е възражението на защитата относно това, че правилната правна квалификация на извършеното престъпление е по чл. 217, ал. 4 НК. В конкретния случай подсъдимият е отпускал заеми срещу лихви /без за това си действие да има лиценз/, като впоследствие за връщането на определените суми същият е искал от въпросните лица да му предоставят дебитните си карти ведно с ПИН-кодовете, за да тегли съответните заети суми с лихвите, като освен това свидетелите са подписвали и пълномощни в полза на подсъдимия, на който предоставяли правото да се разпорежда с банковите им сметки, с цел връщане на заема с лихвите /което деяние осъществява признаците на престъпление по чл. 252, ал. 2 НК/. В настоящото производство е установено, че последният не е бил действителен пълномощник, който действа против интересите на упълномощените. Престъплението по чл. 217, ал. 2 НК се характеризира с особености на субекта и изпълнителното деяние, които сочат на действия на упълномощено лице, изразяващи се в умишлено ощетяване на повереното му за пазене и управление чуждо имущество. Предмет на престъплението не е конкретизирано индивидуално определено перо от актива на имуществото на представляваното лице. Предмет на деянието по ал. 2 е цялото имущество (каквото престъпление защитата твърди, че е налице), а в случая пострадалите са упълномощили подсъдимия само относно определени банкови сметки. Базирайки се на цялата доказателствена маса в съвкупност по делото правилно и законосъобразно въззивната инстанция е извела правната характеристика на престъплението, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 НК /престъпление против паричната и кредитната системи/, а не по чл. 217, ал. 4, вр. ал. 2 НК /престъпление против собствеността/, като настоящият съдебен състав напълно се солидаризира със заключителния извод на Пловдивския апелативен съд. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се прилага различна квалификация от приетата по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Немотивираното възражение на подсъдимия в тази насока се извежда единствено от претенциите му за несъставомерност на поведението му, които ВКС намира за неоснователни. Изложените съображения от процесуалния представител на подсъдимия относно неправилното приложение на чл. 53, ал. 2, б. „б” НК е несъстоятелно. Посочената разпоредба предвижда отнемане в полза на държавата на придобитото чрез престъплението, а когато то липсва - се присъжда неговата равностойност. Целта на тази мярка е да се предотврати възможността извършителят да извлече икономическа облага от престъпната си дейност, затова тя се налага само, ако придобитото чрез престъплението не подлежи на връщане или възстановяване. Няма спор по делото, че реализираните от подсъдимия доходи от лихви са неправомерни, тъй като са придобити чрез престъплението по чл. 252, ал. 2 НК, за което е осъден. Неоснователна е претенцията на защитата за липса на основание за тяхното отнемане в полза на държавата, защото подлежат на възстановяване на пострадалите лица. Правилно и съобразно законовите разпоредби въззивният съд е изменил първоинстанционната присъда в частта, с която е намалил сумата от 141 542.19 лв. на 82 043.19 лв, представляваща равностойност на придобитото от него, чрез горепосоченото престъпление, като аргументирано е изложил съображенията си за това и съдебният състав на ВКС не намира за необходимо за преповтаря отразените мотиви, като напълно се солидаризира с посоченото изложение в решението на апелативния съд. По отношение на релевирания довод за явна несправедливост на наложеното наказание, настоящият съдебен състав намира изцяло за неоснователен. Правилно отговорността на подсъдимия е индивидуализирана при условията на чл. 54 НК, а не в хипотезата на чл. 55 НК. Съдилищата правилно и законосъобразно са мотивирали липсата на изключително или многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия А. Г. обстоятелства. Липсват данни за многобройност на смекчаващите отговорността му обстоятелства, дори и при оценката на чистото му съдебно минало, добрите характеристични данни и частичните му самопризнания. Доколкото се отнася за отегчаващите отговорността обстоятелства, същите се изразяват в значително високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца, усложнената престъпна дейност, обхващаща изключителен брой пострадали лица, упоритата и темпорална продължителност в рамките на четири години на осъществяване на многобройните идентични престъпни действия, засегнали уязвимата част от населението на града, а именно: социално слаби, неграмотни, бедни до краен предел хора, които от нужда за закупуване на най-необходими стоки като храна и лекарства, са се обърнали към подсъдимия за заем. Съвкупната оценка на обстоятелствата, характеризиращи деянията, обуславя и извод за целенасоченост и преднамереност на извършването на деянията, за да се реализира неправомерен доход. Правилно е отдадено място и на генералната превенция по чл. 36 НК, на превантивната и възпираща цел на наказанието по отношение и на останалите членове на обществото, склонни към подобно поведение. С оглед на тези обстоятелства, Върховният касационен съд намира наложеното наказание, индивидуализирано в рамките на превес на смекчаващите над отегчаващите обстоятелства, че не е явно несправедливо, като правилно и законосъобразно е отмерено от предходните две инстанции. По – нататъшно разглеждане и обсъждане по отношение на определеното наказание не се налага, доколкото съдебните инстанции са отчели всички смекчаващи отговорността обстоятелства, неглижирайки отегчаващите такива. Предвид гореизложените съображения съдът не намери да са налице касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК, тъй като не са допуснати съществени процесуални нарушения, ограничили правата на подсъдимия, материалният закон е приложен правилно и наложеното му наказание не е явно несправедливо, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 607 от 22.10.2014 г., постановено по ВНОХД № 209/2014 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решение е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.