Р Е Ш Е Н И Е
№ 181
гр. София, 17 май 2023 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година, в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ:ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и в присъствието на прокурор ТОЧЕВ , изслуша докладваното от съдията КАРАКАШЕВА дело № 246/2023 година и съобрази следното:
Производството по чл.346, т.1 от НПК е образувано по касационна жалба на подсъдимия М. И. М. чрез упълномощения му защитник адв.Д. М. срещу решение №146 от 27.05.2022г., постановено от Софийски апелативен съд, НО, по ВНОХД № 30/2022г.
В жалбата са въведени доводи, ангажиращи всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Процесуалната незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт е обоснована с твърдения за допуснати нарушения по смисъла на чл.13, чл.14, ал.1, чл.107 и чл.339, ал.2 от НПК.В тази насока се настоява, че обстоятелствата по делото не са изяснени всестранно, обективно и пълно; липсва самостоятелен анализ на доказателствените източници от страна на въззивния съд, а направеният такъв е оскъден и непълноценен; правно-релевантните факти са изведени въз основа на предположения; доводите на подсъдимия и неговия защитник не са получили съдържателен отговор във въззивното производство.Като опорочаващ по съществен начин процесуалната дейност на инстанционните съдилища е оценен отказа на ОС-Перник да допусне изготвянето на поисканата от защитата петорна САТЕ, като освен това, в постановеното в тази връзка определение съдът е изложил мотиви, обосноваващи нарушение по смисъла на чл.14, ал.2 от НПК.Наред с това, в мотивите към посочения първоинстанционен акт се съдържат изявления по съществото на делото, а това според жалбоподателя компрометира изискванията за справедлив съдебен процес.В подкрепа на касационния повод по чл.348, ал.1, т.1 от НПК е заявено несъгласие с осъждането на М. за допуснато нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП, като се настоява, че липсва причинна връзка между скоростта му на движение и общественоопасните последици. В този контекст се критикува подходът на въззивната инстанция по оценка на съдебните АТЕ като се настоява, че съществени за предмета на разследване експертни констатации са останали извън вниманието й.Възразява се също, че част от аргументацията на САС е основана на хипотези като в тази връзка се настоява, че:1/реалния момент, в който подсъдимият е въздействал ефективно върху спирачния механизъм не е установен на база обективни находки, което злепоставяло фактическия извод, че това е станало на разстояние от 105,92метра от мястото на удара при това в момент, в който пострадалият се е движел в дясната лента на пътното платно, и 2/:че липсват категорични доказателства, които да обезпечат доказателствено приетото по фактите, според което навлизането в лявата скоростна лента от пострадалия е било предшествано от недвусмислено манифестирано от него поведение, че ще навлезе именно в нея.На тази плоскост се оспорва и фактическия извод на апелативната инстанция относно момента на възникване на опасността за движение на подсъдимия, като се настоява, че това е момента, в който пострадалия е предприел пресичане на разделителната линия, отграничаваща двете ленти на пътното платно, в което са се движели попътно М. и М..Явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е защитена с разбирането, че то е изключително завишено и несъответно на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите отговорността на последния обстоятелства.
Отправени са искания в условията на алтернативност –за отмяна на обжалвания съдебен акт и оправдаване на подс.М. по вмененото му обвинение или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС поради допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените; за намаляване размера на наложеното наказание.
Срещу жалбата на подсъдимия е постъпило възражение от поверениците на частния обвинител А. Л. Й. –адв.М. Д. и адв.М. М..Подробно е аргументирано становище за липса на основанията по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, налагащи отмяна или изменение на обжалвания съдебен акт.Твърди се, че САС не е допуснал процесуални нарушения от категорията на съществените при събирането, оценката и проверката на доказателствата и доказателствените средства.Според частното обвинение, приетите от инстанционните съдилища за установени фактически положения имат доказателствена обезпеченост и са изведени в резултат на законосъобразна аналитична дейност.Твърди се, че материалният закон е приложен правилно, а наложеното на подсъдимия М. наказание не е явно несправедливо, тъй като е съответно на обществената опасност на деянието и дееца и на обстоятелствата, относими към отговорността на последния.В заключение се предлага жалбата да бъде оставена без уважение, а въззивния съдебен акт да бъде оставен в сила.
Писмено становище е постъпило и от частния обвинител В. С. М. чрез повереника му адв.М. Б..Изложени са подробни съображения за обективна и субективна съставомерност на поведението на подс.М. по смисъла на чл.343, ал.1, б.“в“ от НК, като е направен анализ на доказателствата по делото с позоваване на ТР №28 от 28.11.1984г. по н.д. №10/1984г. на ОСНК на ВС.Настоява се за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на обжалваното решение.
В съдебно заседание пред ВКС, адв.П., преупълномощена от адв.М. поддържа касационната жалба и изложените в нея съображения и направените искания.В допълнение сочи, че причина на ПТП, причинило смъртта на пострадалия е единствено и само неправомерното поведение на последния, изразяващо се в пресичане на лентата за движение, в която се е движел подс.М., въпреки, че подсъдимият е бил предприел към този момент изпреварване на М., за която маневра е сигнализирал своевременно чрез подаване на мигач.За разлика от него, пострадалият е предприел посоченото по-горе поведение без да сигнализира за това чрез светлинен сигнал.При това положение, не избраната от подсъдимия скорост на движение, макар и превишена за конкретния пътен участък, е в причинна връзка със съставомерния резултат.Този резултат би настъпил и ако подсъдимия се е движел с нормативно разрешената скорост, тъй като опасността за движението му е настъпила в момента, в който пострадалия е навлязъл в пътната лента, заета от подсъдимия, което е станало в т.нар. опасна зона, при което ударът е бил непредотвратим за последния.С тези съображения защитава позиция за несъставомерно поведение на М., имащо за последица оправдаването му по вмененото му обвинение.В подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК развива съображения, че индивидуализацията на наказанието неправилно е протекла по правилата на чл.54 от НК вместо по чл.55 от НК.Основният аргумент в тази насока е тежкото съпричиняване на вредоносния резултат, което се явява изключително смекчаващо отговорността на подс.М. обстоятелство.
Подсъдимият М. М. поддържа изложеното от защитата си.
Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на подадената жалба.Счита, че въззивният съд не е допуснал заявените в същата пороци, които да аргументират ангажирането на касационните основания по чл.348, ал.1, т. 1 и т.2 от НПК.Според държавния обвинител процесуалната дейност на въззивния съд е протекла при спазване на принципните начала, установени в чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК.Поддържа, че инстанционните съдилища правилно са приели, че опасността за движението на подсъдимия е възникнала в момент, предхождащ навлизането на автомобила на пострадалия в активната лента за движение, в която се е движел подсъдимия и ако скоростта му на движение е била в рамките на нормативно установената за конкретния пътен участък, то ПТП би било избегнато.При това положение, намира за убедително защитен изводът на въззивния съд, че допуснатото от подс.М. нарушение на правилото по чл.21, ал.1 от ЗдвП е в пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат.Защитава позиция за справедливост на наложеното наказание, което правилно е определено по реда на чл.54 от НК. Пледира обжалвания съдебен акт да бъде оставен в сила.
В правото си на последна дума подс.М. моли за отмяна на обжалваната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на касатора, писмените възражения на частното обвинение , становището на държавния обвинител и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда №19, постановена на 19.11.2021г. по НОХД № 231/2021г., ОС-Перник признал подсъдимия М. И. М. за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК, за това, че на 14.03.2020г. на АМ „С.“, на км.38+500 с посока на движение от гр. Перник към гр. Дупница, при управление на МПС-л.а. марка „А.“, модел „**“, с рег. [рег.номер на МПС] в нарушение на правилото за движение по пътищата, установено в чл.21,ал.1 от ЗДвП по непредпазливост причинил смъртта на Л. С. М., поради което на основание цитираната материално-правна норма и чл.54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, търпимо при първоначален „общ“ режим на изтърпяване.
Съдът постановил наложеното на подсъдимия М. наказание със споразумение №88 от 11.06.2019г. по НОХД №159/2019г. по описа на РС-Радомир да не се изтърпява изцяло.
На основание чл.343г във вр. с чл.37, т.7 от НК съдът лишил подс.М. от правото да управлява МПС за срок от три години, като приспаднал времето, през което е бил лишен от това право по административен ред.
С присъдата съдът се разпоредил с веществените доказателства по делото и възложил разноските по същото в тежест на подс.М..
Недоволство от така постановената присъда изразил подсъдимия М..По подадена от последния жалба, изготвена от защитника му адв.Д. било образувано въззивно производство пред Софийски апелативен съд /САС/ под № 30/2022г. по описа на съда.Последното приключило със сега обжалваното решение № 146 от 27.05.2022г., с което първоинстанционната присъда била потвърдена изцяло.
Подадената срещу въззивното решение жалба, предмет на настоящата касационна проверка е процесуално допустима- постъпила е в законоустановения срок, от правно легитимирано лице и е отправена срещу акт подлежащ на касационен контрол.Разгледана по същество е неоснователна.
Приоритетно разглеждане следва да получат оплакванията, аргументиращи наличие на касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като само при процедурно вярна и законосъобразна дейност по установяване на правнорелевантните факти е възможно разглеждане на доводите за неправилното приложение на материалния закон и за явната несправедливост на наложеното наказание.
Касационната проверка не установи допуснати от проверявания съд процесуални нарушения от категорията на съществените, които да обосноват наличие на основания за отмяна на обжалвания съдебен акт.Произнасянето на въззивния съд е преминало през необходимата и дължима от този съд проверка на правилността на оспорената пред него присъда, като е осъществен цялостен контрол над нея и пълноценно е изпълнена задачата на въззивната инстанция за проверка на фактическата и юридическа нейна обоснованост.
Неоснователен е отправеният с касационната жалба упрек към доказателствената и оценъчна дейност на контролирания съд.Проверяваната инстанция е формирала изводите си за релевантните обстоятелства и факти в точно съответствие с информацията от събраните доказателства, а аргументите на съда обхващат всички доказателства и доказателствени източници, като твърдяното от касатора избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост на подхода не е налично.
Неприемлив е отправения укор към въззивния съд за непълноценен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване.Касационната проверка установява, че в обжалвания съдебен акт се съдържат достатъчни по съдържание аргументи, разкриващи вътрешното убеждение на съда относно достоверността на доказателствените материали.Контролираният съд не само е проверил доказателствените изводи на първия съд, но и ги е допълнил със собствени такива, подлагайки отново на обективна проверка и анализ цялата доказателствена съвкупност, без да допуска отклонения от правилото за обективно, пълно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото.С нужната изчерпателност съдът е аргументирал кои доказателствени материали приема и кои не, излагайки последователно пътя на своите разсъждения.При изясняване на въпросите, включени в предмета на доказване, не е допуснато недооценяване, подценяване или превратно тълкуване на доказателствата и доказателствените средства.Въпреки че се е солидаризирал с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, въззивният състав е обсъдил детайлно доказателствения материал, посочил е кои обстоятелства приема за установени и на коя доказателствена основа.Дължимият анализ е извършен не само по отношение на съдържащите се по делото експертизи, както настоява касаторът, но и касателно всички останали доказателства, имащи отношение към механизма на ПТП; скоростта на движение на подсъдимия и на пострадалия; предприетата от М. маневра по изпреварване на попътно движещия се автомобил, управляван от пострадалия М.; поведението на последния и това на подсъдимия в контекста на изследване на възможността за предотвратяване на удара. Неоснователно е при това положение декларативно изразеното твърдение за отсъствие на изчерпателни и непротиворечиви доводи, позволяващи да се проследи начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по въпросите включени в обхвата на чл.102 от НПК.
Лишено от основание е и възражението, че не са обсъдени доводите, поставени от защитата и от подсъдимия на вниманието на въззивната инстанция. Решението е обхванало всички съществени възражения на страните, вкл. и тези относно спорните въпроси – кога е възникнала опасността за движението на подсъдимия и налице ли е причинна връзка между допуснатото от него нарушение на правилото по чл.21, ал.1 от ЗДвП и общественоопасния резултат.В този смисъл, въззивният съд не е допуснал отклонение от стандарта, утвърден в чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК.
Несъстоятелно е оплакването за допуснато от първоинстанционния съд нарушение по смисъла на чл.107, ал.2 от НПК, което да е останало извън вниманието на въззивната инстанция и да е компрометирало разкриването на обективната истина.Възражението в тази насока е основано на факта на отказа на първоинстанционния съд да допусне поисканата от защитата на подсъдимия повторна тройна АТЕ /неточно в жалбата, инициирала настоящото производство се сочи „петорна САТЕ“/, която след направен „краш“ тест да отговори на въпросите, поставени на вниманието на тройната АТЕ.Това възражение би могло да съставлява аргумент за процесуално нарушение, съществено ограничаващо правата на подсъдимия, ако е довело до неизясняване на релевантни за правилното решаване на делото въпроси. Именно в този контекст настоящият състав го разгледа, тъй като в принципен план съдилищата разполагат с процесуална автономия, преценявайки колко и какви доказателства и експертизи да допуснат и да приобщят по пътя към постигането на обективната истина.По повод на това оплакване ВКС ще отбележи още, че пределите на изследване в наказателния процес са тясно свързани с пределите на доказване и практически са лимитирани от тях. Доказването не е произволна, а е целенасочена дейност, ориентирана към установяване на обстоятелствата по чл. 102 НПК. Когато прецени, че правнорелевантните факти са безспорно установени чрез събраните вече и проверени доказателства и отхвърли искане за събиране на допълнителна информация за тези факти, съдът не допуска процесуално нарушение, стига позицията му да е формирана в съответствие с изискванията на чл. 14 НПК, както е в случая. Първоинстанционният съд мотивирано е отговорил на поставеното от защитата на подсъдимия искане за назначаване на повторно експертно изследване, при това двукратно / на съдебните заседания проведени на 10.11.2021г. и на 19.11.1921г./, като изразената съдебна позиция не очертава нарушение по смисъла на чл.14, ал.2 от НПК, каквото оплакване също фигурира в касационната жалба, нито пък съдържа изявления поставящи под съмнение безпристрастността и непредубедеността на решаващия съдебен състав, както се настоява.Вярно е точно обратното.Съдът ясно и категорично е заявил, че защитното искане за повторна тройна АТЕ не може да бъде уважено, тъй като поставените към експертите въпроси следва да бъдат предмет на съдебна оценка, а не на експертна такава.Следва да се отбележи и това, че идентично по характер възражение е било отправено и пред въззивния съд, който на л.5 и л.6 от мотивите е изложил убедителни съображения за неговата несъстоятелност, които касационния съд споделя изцяло.При това, възражението не е било съпътствано с искане пред въззивния съд за назначаване на отказаната експертиза. Поради това неприемливо е да се твърди, че:1/ лишаването на процеса от поисканото от защитата на подсъдимия повторно експертно изследване е довело до информационен дефицит, при това с фатални за правилното решаване на делото последици, и 2/че въззивният съд се е дистанцирал от стандарта, установен в чл.339, ал.2 от НПК като не е отговорил на защитното възражение.
Неприемливо е оплакването, аргументирано с това, че осъдителните изводи на проверявания съд са основани на предположения, което очертавало нарушение по смисъла на чл.303, ал.1 от НПК.С основание САС се е позовал на експертните заключения на изготвените по делото АТЕ /в решителна степен на допълнителната и тройната такива/, без обаче да ги приема за единствения решаващ за изхода на делото източник на информация.Съобразявайки обективните находки, отразени в протокола за оглед на местопроизшествие /следи от автомобилни гуми на л.а., управляван от подсъдимия/ и данните за деформация на двата автомобила и тези по предпазната мантинела, апелативния съд правилно е решил да възприеме коментираните заключения, като с основание е акцентирал на тяхната обоснованост, пълнота, както и на компетентността на изготвилите ги експерти.Освен това, в касационната жалба не се претендира порок в оценъчната дейност на съда, позовал се на експертните изводи, а единствено неправилното им кредитиране, което тангира на оплакване за необоснованост.Всъщност, несъгласието на касатора е свързано основно с възприемането от въззивния съд на експертната констатация, според която подс. М. е реагирал за аварийно спиране на разстояние 105,92метра от мястото на удара, като се твърди, че този извод е произволен и не намира опора в доказателствата по делото.Възражението е неоснователно.Без каквото и да е съмнение и при предоставена пълна възможност на подсъдимия и защитата му да участват в разпита им, вещите лица, изготвили допълнителната и тройната АТ експертизи обосновано са защитили извода си, че подсъдимият е реагирал аварийно на посоченото разстояние от мястото на удара и това е станало в момент, предхождащ пресичането на разделителната линия между двете пътни ленти от страна на пострадалия.Проверяваният съд не е имал никакво основание да се усъмни в достоверността на експертното изследване, тъй като същото е изведено на базата на техническите параметри, касаещи скорост на движение на подсъдимия преди ПТП; скорост на движение на управлявания от него автомобил в момента на удара; сумарно време при конкретната пътна обстановка и максималното спирачно закъснение и в този смисъл разстоянието от 105,92 метра не е произволно определено, както настоява касаторът, а е въз основа на обективни данни.Що се касае до възражението за произволност на съдебната позиция, основана на експертната констатация, според която подсъдимият е реагирал аварийно чрез ефективно въздействие върху спирачния механизъм в момент преди автомобила на пострадалия да пресече разделителната линия, отграничаваща дясната от лявата пътна лента , то също е неоснователно.В основата на оспореното съдебно становище правилно е поставено убедително защитеното експертно заключение, че ако подсъдимият е реагирал аварийно в момент, в който автомобила на пострадалия е навлязъл в лявата пътна лента, то тогава скоростта, с която управляваният от първия автомобил би преминал през мястото на удара би била 165,1 км/ч, а не действително установената такава от 146,56км/ч.При това положение, отправеният към апелативния съд упрек за произволност на фактическия извод относно момента, в който подс.М. е реагирал чрез аварийно спиране, а оттам и момента, в който е възникнала опасността за движението му, не може да бъде споделен.В тази връзка, проверяваният съд правилно е акцентирал и на устните разяснения на експертите, които са уточнили /л.69 от въззивното производство/, че по-ранната реакция на М. е обяснима с нетипична траектория на лекия автомобил, управляван от пострадалия в рамките на прилежащата му пътна лента - насочване наляво, очертаващо подготовка за преминаване от дясна в лява пътна лента.
При вярно установена фактическа обстановка, въззивната инстанция правилно е приложила материалния закон, като е приела, че подсъдимият М. с действията си е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.343, ал.1, б.“в“ във вр. с чл.342, ал.1 от НК.По делото е установено по несъмнен начин, че управляваният от жалбоподателя лек автомобил се е движел със скорост от 171км/ч, която значително е надвишавала разрешената за конкретния пътен участък скорост от 140 км/ч.Това обстоятелство не се оспорва от касатора.Изразеното несъгласие е във връзка с приетия от инстанционните съдилища момент на възникване за опасността за движението на подсъдимия, като на съдебната позиция е противопоставено защитното разбиране, че това е момента, в който пострадалият фактически е пресякъл линията, разделяща двете пътни ленти на пътното платно, по което попътно са се движели управляваните от него и от подсъдимия леки автомобили.На тази плоскост са развити съображения за непредотвратимост на удара от страна на М. и при управление със скорост от 140км/ч, а оттам и за липса на причинно-следствена връзка между допуснатото от него нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП и съставомерния резултат.
Възражението е неоснователно.То е било поставено и на вниманието на въззивния съд, който на л.9 и л.10 от мотивите към обжалвания съдебен акт е изложил сериозни аргументи за неговата несъстоятелност.Противно на мнението на защитата, касационния съд намира позоваването от страна на инстанционните съдилища на указанията, дадени в ТР №28 по н.д.№10/84г. на ОСНК на ВКС /относно момента на възникване на опасността за движение на подсъдимия/ за удачно, макар да е следвало да бъдат съотнесени към конкретните обстоятелства по настоящия казус, а не само да се цитират дословно.Въпреки това, правните изводи на проверявания съд съдържат достатъчна мотивировка по релевантните за отговорността на М. обстоятелства, която изцяло се споделя от касационната инстанция.
В съдебната практика отдавна и неотклонно е утвърдено разбирането, че макар и разпоредбата на чл.21 от ЗДвП да се явява специална спрямо нормата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, се касае за еднородно нарушение, доколкото превишената скорост винаги е несъобразена с оглед житейски и научно обоснованата максимално допустима /разрешена/ скорост за дадена пътна инфраструктура относно режима на скоростта, очертан в раздел ІV на глава ІІ от ЗДвП.Надвишаването на съответния нормативно фиксиран предел на скоростта е възведено в специален състав заради особеното значение на скоростта като фактор за безопасността на движението.Няма обаче правно основание задълженията по чл.20, ал.2 от ЗДвП да не бъдат отнесени към водачите, които се движат с неразрешена по смисъла на чл.21, ал.1 от ЗДвП скорост.В този смисъл, както при движение със скорост над нормативно разрешената /както е в настоящия случай/, така и при несъобразената такава, за водачите на МПС е необходимо да предприемат мерки за безопасност при възникване на опасност за движението им, като от съществено значение е фактът, че превишавайки нормативно допустимата скорост, водачът на МПС винаги се поставя в невъзможност да реагира адекватно на обстоятелствата, житейски и експертно наложили ограничението.Относно моментът на възникване на опасността за движението, от който водачът на моторното превозно средство е задължен да вземе предписаните мерки за безопасност на същото, които се изразяват в намаляване на скоростта или спиране, съдебната практика е утвърдила разбирането, че това е момента на възприемане на пътното препятствие, когато то се е появило на пътното платно или в близост до него.Самото препятствие би могло да бъде в резултат на различни фактори, които се намират или се появяват на пътното платно, дефекти и технически неизправности на автомобила, но може да бъде породено и от неправомерно действие на друг участник в движението или пък да е следствие от невъзприемането или несвоевременното му възприемане от страна на водач, който не наблюдава внимателно изменящата се пътна обстановка.Извън съмнение е обстоятелството, че водачите са задължени да вземат посочените мерки за безопасност не само когато възникне опасност за движението, но и когато от логическото развитие на една пътна ситуация е видно, че ще настъпи рязка промяна в условията на движение /Решение №35 от 28.01.1986г. по н.д. №613/85г., ІІІ н.о./.В този ред на мисли, момента на възникване на опасността за движението е фактически въпрос, който е в зависимост не от формални критерии, а от конкретните пътни условия и пътната ситуация, като поначало тя /коментираната опасност/ има динамично съдържание, като може и стабилно да съществува или да възникне при известни обстоятелства, които водачът на едно МПС е длъжен да предвиди.
Съотнесени към настоящия случай, изложените по-горе принципни съображения позволяват да бъдат споделени изводите на инстанционните съдилища относно момента на възникване на опасността за движение на подсъдимия М., както и относно наличието на причинно-следствена връзка между поведението му, изразяващо се в нарушение на правилото, установено в чл.21, ал.1 от ЗДвП и съставомерния резултат.Според приетото по фактите, подс.М. е възприел попътно движещия се автомобил на пострадалия на разстояние от около 200метра пред себе си.Към този първоначален момент автомобила на пострадалия не е представлявал опасност за движението му, доколкото пътното платно е било от две пътни ленти, пострадалият се е движел в дясната, а подсъдимият, предприемайки изпреварването му, се е установил в лявата лента за движение.Опасността за подсъдимия е възникнала в момента, в който той е бил на разстояние от 105,92м от мястото на удара, в който момент, изненадващо за М. пострадалият е променил рязко посоката си на движение, насочвайки се към лентата за движение, заета от подсъдимия без обаче фактически да я пресича.Именно в този момент последният е реагирал аварийно чрез ефективно въздействие върху спирачния механизъм, но поради скоростта му на движение от 171 км/ч не е могъл да предотврати удара в автомобила на пострадалия.Категорично по делото е установено, че ако подсъдимия М. се е движел с нормативно разрешената скорост от 140км/ч и при предприетото от него аварийно спиране на посоченото разстояние от мястото на удара, последният не би настъпил.При тези факти, инстанционните съдилища правилно са приели, че опасността за движението на подсъдимия е възникнала в момент, в който пострадалият, бидейки в прилежащата му пътна лента, е променил траекторията си на движение, насочвайки управлявания от него автомобил към лентата, заета от автомобила на подсъдимия, т.е. в момент, предхождащ пресичането на разделителната линия между двете пътни ленти.Безспорно това поведение на пострадалия е било изненадващо за подсъдимия.Няма как да се сподели защитната теза обаче, че това изключва отговорността на подсъдимия, тъй като допуснатото от последния в предходен момент нарушение на режима на скоростта, е отнело възможността му да предотврати настъпването на вредоносния резултат.При това положение, макар и ударът да е настъпил в опасната зона за спиране на подсъдимия /изчислена на 211,49м/ тя не може да бъде основание за оневиняването му, независимо от доказаното съпричиняване на резултата от пострадалия.Попадането в опасната зона за спиране на МПС само тогава е основание за отпадане на наказателната отговорност, когато деецът не участва с виновно нарушение на правилата за движение.В конкретния случай, ако подсъдимия се беше движел с нормативното разрешената скорост от 140км/ч, при предприетото от него аварийно спиране в момента, в който е възприел промяната в траекторията на автомобила, управляван от пострадалия, е разполагал с възможността да изостане след последния, т.е да предотврати удара, като това е нъсемнено и категорично установено по делото.При това положение, именно допуснатото от подс.М. нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП се намира в очевидна причинна връзка с ПТП, а оттам и със смъртта на М..Поведението на пострадалия не прекъсва създадената обективна връзка между извършеното от М. нарушение на правилата за скоростта на движение и настъпилия вредоносен резултат.Тази връзка е от такова естество, че същото нарушение се явява необходима предпоставка, без която съставомерния резултат би бил невъзможен.Несъмнено е, че водачът М. сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара, като каузалността на процеса, довел до удара, а оттам и до вредоносния резултат е извън съмнение. В този смисъл поведението на подсъдимия не представлява “случайно деяние” по чл.15 от НК . Разпоредбата на чл.15 от НК намира приложение само когато водачът е изпълнил предписанията на правилата за движение относно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на общественоопасните последици / съгл. т.5 от ТР № 28/1984 г. на ОСНК на ВС/.Приложението на тази разпоредба е изключено в случаите когато подсъдимият виновно е нарушил правилата за ограничение на скоростта и това е станало причина за настъпване на произшествието, като съпричиняването на резултата от другия водач не води до отпадане на наказателната отговорност на първия.
Или иначе казано за приложението на чл.15 от НК е необходимо да са налице условия, при които водачът на превозното средство да е бил поставен в положение на невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредни последствия / Р № 318/1988 г. на III НО на ВС /. Когато деецът сам се е поставил в положението, довело до невъзможността вредните последици да бъдат предотвратени е недопустимо да се позовава на случайно настъпило деяние.
С оглед изложеното не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
В рамките на установената фактология няма основание жалбоподателя да бъде оправдан, каквото искане е направено в сезиращия документ, тъй като това може да бъде сторено само в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, която в настоящия случай не е налице. Така че не са налице основания за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия.
Наложеното на подсъдимия М. наказание лишаване от свобода не е явно несправедливо.Същото правилно е определено при условията на чл.54 от НК.Коректно са съобразени смекчаващите отговорността на касатора обстоятелства, включително и тези, на които в сезиращия документ е поставен акцент от защитника му, като правилно е отчетена относителната им тежест.На л.12 от мотивите, проверяваният съд убедително е защитил заключението си за неприложимост на реда по чл.55 от НК при индивидуализацията на наказанието на М., като изложените съображения намират пълна касационна подкрепа.Липсват обстоятелства, а такива не се сочат и от касационния жалбоподател, които да са останали извън вниманието на контролирания съд и които да обусловят допълнително смекчаване на наложената санкция.
В обобщение, не е налице касационния повод по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
С оглед на изложените съображения атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила, тъй като липсват основания за неговата отмяна или изменение.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №146 от 27.05.2022г., постановено от Софийски апелативен съд, НО, 4 въззивен състав по ВНОХД № 30/2022г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |