Р Е Ш Е Н И Е № 50 София , 15.03.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галина Захарова ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева Галина Тонева при секретар Ил.Рангелова и в присъствието на прокурора Т.Комов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 1263/2017 г. Производството е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия К. И. М. адвокат М. Х. против решение № 444 от 25.10.2017 г. по внохд № 577/ 2017 г. по описа на Софийския апелативен съд. В жалбата се сочи , че решението е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон – касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Изтъква се, че подсъдимият е осъден по неповдигнато обвинение, тъй като предходните състави са се произнесли за деяние, извършено на 16.06.2014 г. , за което в обвинителния акт се твърди , че е станало на 16.07. 2014 г. На следващо място се отбелязва, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК и задължителната практика на ВКС, защото не са цитирани „ конкретните задължения, на чието изпълнение подсъдимият е попречил”. Касаторът изброява и други съществени процесуални нарушения - отказ да се съберат допълнителни доказателства, отклонение от стандарта на чл. 303 от НПК за доказаност на обвинението, подценяване на възражението на защитата, че данъчните служители не са изпълнявали служебните си задължения, а напротив - самите те са извършили закононарушение, липса на мотиви, неустановеност на елементи от фактическата обстановка, недостатъчност на доказателствения материал, несъобразяване с разпоредбата на чл. 281, ал.8 от НПК / неправилно цитирана като чл. 280, ал. 8 от НПК /, отсъствие на проверка и анализ на свидетелските показания. В заключение се отправя искане за отмяна на обжалваното решение или , в съотношение на алтернативност – за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане от първата инстанция . В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК , установи следното : Софийският градски съд с присъда № 71 от 16.03.2017 г. по нохд № 2556/2016 г. признал подсъдимия К. И. М. за виновен в това, че на 16.06.2014 г., около 13.30 часа в [населено място], [улица], на автопаркинг, стопанисван от [фирма], чрез сила / блъскане с ръце / и заплашване /отправяне на закана за физическа саморазправа / противозаконно попречил на орган по приходите /данъчен орган / - инспекторите от НАП – териториална дирекция /ТД/ – С., Л. Л. и И. Д., да изпълнят свое законово задължение / да извършат данъчна оперативна проверка относно спазване на данъчното и осигурителното законодателство, възложена им с работна карта, издадена от ТД на НАП – С. /, поради което и на основание чл. 258, ал. 2 вр. с ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода , както и на глоба в размер от 3000 лева. На основание чл. 66, ал.1 от НК съдът отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за срок от три години от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Софийският апелативен съд с решение № 444 от 25.10.2017 г. по внохд № 577/2017 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна поради следните съображения : Въззивният съд не е допуснал посочените от касатора съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на неговото право на защита. Вярна е забележката на жалбоподателя, че в обстоятелствената част и в диспозитива на обвинителния акт инкриминираната дейност е отнесена към датата 16.07.2014 г., а в присъдата и въззивното решение – към 16.06.2014 г. Прочее първата дата е вписана и в постановлението за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 15.07.2015 г. / стр.242 от досието на ДП /. Настоящият съдебен състав не поставя под съмнение важността на точното посочване на времето, когато е извършено престъплението, както в обвинителния акт, така и в актовете на съда. Атрибутивната роля на този елемент на обвинението е гаранция както за реализиране правото на защита на обвиняемия, така и за осъществяване на задачите на наказателния процес, тъй като е немислимо установяване на събития без точната им позиция във времето. Неговата конкретност обаче винаги трябва да се преценява в общия контекст на обвинението и през призмата на правата на страните в процеса.. В настоящия казус съдилищата са приели, че престъпното деяние е осъществено на 16.06.2014 г., но това не означава, че подсъдимият е осъден по неповдигнато обвинение и е бил изненадан от съществена промяна на неговата обстоятелствена част извън хипотезата на чл. 287, ал. 1 от НПК. Непредубеденият прочит на обвинителния акт показва, че той последователно проследява действия на данъчните органи, които логически фиксират инкриминираната дейност към 16.06.2014 г., а не към същото число на следващия месец. В обстоятелствената част е отбелязано, че по повод сигнал от 06.06.2014 г. ръководството на ТД на НАП – С. издало работна карта № *** от 11.06.2014 г. за извършване на оперативна проверка, възложена на инспекторите Д. и Л.. Събитията в обекта на проверка те обективирали в протокол № А. от 16.06.2014 г. На 17.06.2014 г. Д., заедно с други служители на ТД на НАП посетили отново обекта и съставили протокол № А. от 17.06.2014 г. Очевидно е, че служителите на НАП не биха могли да опишат инцидент, който още не се е случил . Налице е фактическа грешка, която не е повлияла върху възможността на подсъдимия да научи за какво престъпление е привлечен да отговаря и въз основа на какви доказателства. Впечатлява, че в хода на процеса К. М. не е направил никакви възражения относно датата на деянието. Пред първата инстанция, както и пред въззивната, подсъдимият и защитата не се изразили съмнение относно времето на извършване на инкриминираната дейност. Рамката на съдебното дирене е била достатъчно ясно очертана с изброените обстоятелства и съдът не е излязъл извън нея, посочвайки точната, а не сгрешената от прокурора дата - 16.06.2014 г. Подсъдимият се е защитавал по изложените в обвинителния акт факти относно посещението на данъчните служители на паркинга, стопанисван от [фирма], проведените разговори и последвалите действия – изтласкване на служителите от фургона, отправяне на закани, запечатване на помещението. Защитата на подсъдимия не е била затруднена поради неустановеност на времето на престъплението. Цитираните в касационната жалба решения на ВКС са обусловени от други редакции на повдигнати обвинения и поради това са неотносими към настоящето дело. Несподелимо е и възражението за съществена непълнота на обвинителния акт, тъй като не са посочени конкретните законови задължения на органите по приходите, на чието изпълнение подсъдимият е попречил. Същият довод е бил наведен и пред апелативния съд, който на стр.4 от обжалваното решение е изложил пространни и убедителни аргументи защо не го приема. Касационната проверка не намира основание за друг отговор. В обстоятелствената част на обвинителния акт е посочен поводът за посещение на данъчни служители в обекта, управляван от подсъдимия - извършване на оперативна проверка за спазване на данъчното и осигурително законодателство, възложена с работна карта / приложена на т.2 , л.233-л.236 от ДП/. Съгласно чл. 110, ал. 1 от ДОПК органите по приходите осъществяват данъчно-осигурителния контрол чрез извършване на ревизии и проверки. Следователно, както обвинението така и съдебните актове съдържат достатъчно ясна информация за естеството на законовото задължение на органите по приходите, на което подсъдимият е попречил. В този ред на мисли и в отговор на възражението на защитата, че данъчните служители са започнали незаконни действия по претърсване и изземване следва да се отбележи, че няма доказателствена база за подобно твърдение. Цитираният в жалбата чл. 42 от ДОПК регламентира действията на органите по приходите при отказ на проверяваното лице да осигури достъп до подлежащ на контрол обект или да предостави книжа или други носители на информация. Предмет на разглеждане по делото са действията на подсъдимия, с които той отказал достъп до фургона с документи. Едва след тях данъчните служители пристъпили към изземване на документи, което обективирали в протокол от 17.06.2014 г. и приложени към него описи. Насочването на свидетелите Л. и Д. към съхраняваната във фургона документация е в рамките на възложената им проверка и не показва признаци на претърсване или изземване по чл. 43 от ДОПК. За пълнота на изложението и в отговор на жалбата заслужава да се отбележи, че по силата на чл. 110, ал. 4 от ДОПК проверката от органите по приходите се извършва дори без да е необходимо изрично писмено възлагане., поради което не е било задължително представяне на подсъдимия на копие от заповед. Разпоредбата на чл. 111 от ДОПК, на която се позовава защитата, е относима към оправомощаване при обезпечаване на доказателства, което се извършва в друга процедура. Напълно несъстоятелно е и възражението за нарушаване на чл. 281, ал. 8 от НПК с аргумент, че решението, както и потвърдената с него присъда, се базират единствено на показанията на данъчните служители Л. и Д., прочетени по реда на чл. 280, ал. 4 от НПК. Преди всичко показанията на свидетеля Л. от досъдебното производство са прочетени на 20.12.2016 г. по реда на чл. 280, ал.5 от НПК – със съгласието на подсъдимия и неговата защита. По реда на чл. 281, ал. 4 от НПК са прочетени само показанията на свидетеля Д. от досъдебното производство, които той е потвърдил при разпита пред първата инстанция. Касационната проверка установи, че фактическите изводи на въззивната инстанция не са градени едностранчиво и избирателно по отношение към доказателствените източници. Освен на информацията, заявена от данъчните служители, съдът се е позовал и на част от обясненията на подсъдимия, на приложените документи за проверки и на показанията на свидетелите И., Н. и В.. Неубедително е и заключението на касатора, че съдът не е обсъдил задълбочено данните, съобщен от свидетелите Л. и Д.. Точно обратното се установява от съдържанието на проверявания акт. В него е отбелязано, че тези доказателства са в основата на възприетата по делото фактология. и по тази причина са проверени детайлно. Обсъдена и отхвърлена е възможността за заинтересованост, поставяща под съмнение достоверността на събраните данни. Анализът е осъществен и в сравнителен план при съпоставка с показанията на полицейските служители и писмените доказателствени средства. Решението не страда от липса на мотиви, както твърди жалбоподателят. В него са намерили място отговорите на всички въззивни доводи, изложени от защитата. Това се отнася и до аргументите, свързани с приложеното насилие и отправянето на заплахи, върху които акцентира касаторът. Двете предходни инстанции са отбелязали, че само свидетелят Д. е бил изтласкан от фургона и заплашен от подсъдимия., но това е било достатъчно, за да се изключи провеждането на проверката възложена на двамата инспектори – Л. и Д.. Абсурдно е да се допуска, че свидетелят Л., който се е намирал пред фургона, би могъл да влезе вътре и безконфликтно да работи, след като колегата му е изхвърлен със закани. Въззивното решение не търпи упрек и по отношение на преценката за достатъчност на доказателствения материал. Първата инстанция е отказала да призове посочен от защитата свидетел след като установила от събраните доказателства, че той не е бил очевидец на конфликта, поради което не би могъл да е източник на релевантни доказателства. Пред въззивната инстанция подсъдимият и неговата защита не са отправяли доказателствени искания, ограничавайки се с критични бележки към обема на доказателствената съвкупност във връзка с оплакване за недоказаност на обвинението. Касационната проверка не установи ограничаване на правото на подсъдимия да сочи доказателства, тъй като основните факти по делото са установени по предвидения в НПК ред . Фактическите изводи на апелативния съд почиват на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, без да са изключени тези, които касаторът свързва с позицията си за невиновност. Обобщено, въззивната инстанция не е нарушила процесуалните правила при провеждане на второинстанционната проверка. Събраните и проверени данни правилно са квалифицирани като престъпления по чл. 258, ал.2 от НК. Възражението на защитата, че подсъдимият не е бил данъчнозадъжен и поради това не би могъл да осъществи състава на това престъпление, не кореспондира със съдържанието на диспозицията на разглежданата норма, която посочва като субект на престъпния състав всяко наказателноотговорно лице , използвайки местоимението „който” Тук е мястото да се отбележи, че искането на защитата подсъдимият да бъде оправдан, е напълно лишено от процесуално основание. Като инстанция по правото / принципно приоритетна за касационния съд функция с изключението по чл. 354, ал. 5, изр. 3 от НПК/ настоящият съдебен състав не може да дава правна квалификация извън установените от предходните инстанции факти, както и да установява нови такива. Доказателствената база по делото напълно отхвърля становището на защитата за обективна и субективна несъставомерност на деянието, поради което то не подлежи на удовлетворяване. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1 , т.1 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 444 от 25.10.2017 г. по внохд№ 577/ 2017 г. по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.