Р Е Ш Е Н И Е №328 С о ф и я ..................................... 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 16 с е п т е м в р и 2015 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 1042/2015 година. Производство по реда на Глава 33 от НПК. Инициирано е с искане на главния прокурор на основание чл.420, ал.1 вр. чл.422, ал.1, т.5 от НПК, имащо за предмет влязлото в сила решение № 404 от 19.11.2014 г., постановено по ВНОХД № 919/2014 г. от Софийския апелативен съд, с доводи за допуснати съществени нарушения по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК при потвърждаване оправдаването на привлечения към наказателна отговорност Б. Н. Б. от П. и искане за отмяна в тази му част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа искането по изложените в него съображения. Оправданият Б. Б., редовно уведомен, не взема участие в производството пред ВКС, лично или чрез процесуален представител и не е изразил становище по искането. Върховният касационен съд провери атакуваното решение съобразно правомощията си по чл.425 от НПК, като съобрази следното : С присъда № 8 от 24.02.2014 г., постановена по НОХД № 14/2013 г. Пернишкият окръжен съд е признал подс.Б. Н. Б. от П. за невинен в това в периода от м.февруари 2010 г. до м.август 2011 г. в П., като съизвършител с брат си Д. Н. Б., без съответно разрешение да е извършвал по занятие банкови сделки за предоставяне на парични средства на различни лица срещу лихва в нарушение на чл.2, ал.1 и чл.5, т.1 от ЗКИ и го е оправдал по предявеното му обвинение по чл.252, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК. Със същата присъда Д. Н. Б. от П. е признат за виновен в това, че в периода от месец февруари 2010 г. до месец август 2011 г. в П., без съответно разрешение извършвал банкови сделки, за които се изисква такова разрешение и на основание чл.252, ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК е осъден на 3 години лишаване от свобода и конфискация на ½ ид.част на лек автомобил „А.” и лек автомобил „Ауди 80”, като е признат за невинен и оправдан за съучастие в това престъпление с брат си Б. Н.Б.. На основание чл.66, ал.1 от НК е отложено изпълнението на наказанието лишаване от свобода с изпитателен срок от 4 години от влизане на присъдата в законна сила. Д. Б. е осъден и за престъпление по чл.213а, ал.2, т.2 вр.ал.1 от НК на 2 години лишаване от свобода и 3000 лв глоба в полза на държавата, а на основание чл.23, ал.1 от НК по съвкупност му е наложено общо наказание от 3 години лишаване от свобода, към което е присъединено на основание чл.23, ал.3 от НК и наказанието конфискация на ½ ид.част на лек автомобил „А.” и лек автомобил „Ауди 80”, като на основание чл.66, ал.1 от НК отново е приложена т.н.”условно” осъждане, като е отложено изпълнението на наказанието лишаване от свобода с изпитателен срок от 4 години от влизане на присъдата в законна сила. На основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднато от наказанието лишаване от свобода предварителното му задържане в периода от 22.09.2011 г. до 28.12.2011 г. С присъдата са осъдени за престъпление по чл.131, ал.1, т.12 вр.чл.130, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК с приложението на чл.78а, ал.1 от НК двамата братя К. А. В. и Б. А. В., свързано с престъплението по чл.213а от НК, осъществено от осъдения Д. Б.. Против присъдата е бил подаден въззивен протест от Окръжна прокуратура-П. заради неправилност – необоснованост в оправдателната й част спрямо подсъдимия тогава Б. Б., изразяваща се в нейната необоснованост и игнориране на част от събраните по делото гласни доказателства на основание чл.281, ал.8 от НПК и на данните от веществените доказателствени средства (ВДС) по приложените специални разузнавателни средства (СРС) с искане за отмяна в тази й част и постановяване на нова осъдителна и за този подсъдим присъда по предявеното му обвинение по чл.252, ал.1 от НК, без да е атакувано оправдаването на другия подсъдим Д. Б. за съучастническа дейност с оправдания му брат Б. Б.. Протестът не е бил поддържан от прокурора от САП. С въззивното решение Софийският апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда, както в оправдателната, така и в осъдителната й част във връзка и с въззивната жалба от защитника на подс.Д. Б. адв.Кр.М. от АК-П.. Това решение не е било обжалвано или протестирано и в частта му, касаеща общата деятелност на двамата подсъдими Б. Б. и Д. Б. и е влязло в законна сила на 17.12.2014 г. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение приема искането на главния прокурор от 08.06.2015 г. за подадено в срока по чл.421, ал.1 от НПК, като с него се претендира осъждане на оправдания Б. Б. по предявеното му обвинение, то е съобразно с правомощията на главния прокурор по чл.420, ал.1, пр.последно от НПК и е срещу влязъл в законна сила въззивен съдебен акт, който не е бил проверяван по касационен ред, поради което е допустимо. Разгледано по същество, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения : Ангажираното основание за възобновяване по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.2 от НПК се обосновава от главния прокурор с неправилното позоваване и от въззивния съд само на забраната на чл.281, ал.8 от НПК осъдителна присъда да се основава само на свидетелски показания, депозирани на досъдебното производство и приобщени в хода на съдебното следствие към доказателствените материали на основание чл.281, ал.4 от НПК (като сочи такива на 7 лица), които обаче следвало да се преценят и съобразно добитите от експлоатацията на СРС отразени в съответните ВДС данни и цитирайки съображенията на Конституционния съд на РБ в решението му № 10 от 28.09.2010 г. по к.д.№ 10/2010 г., настоява за отмяна на въззивното решение в посочената му част за нов доказателствен анализ относно обстоятелствата, изводими от тези доказателствени способи и даващи основание при правилно приложение на материалния закон, за осъждането, според него, и на Б. Б. по предявеното му обвинение, но от друг състав на въззивния съд. Изложението в искането, освен че е твърде схематично, в редица свои части е неточно и несъобразено с процесуалното развитие на делото, както и с възможностите да се иска осъждане на оправдания Б.Б.. То е последица и от лаконичността на обстоятелствената част на обвинителния акт, където прокурорът е описал четири схеми на съучастие на двамата братя Б. и Д. Б. при осъществяване на инкриминираната дейност, приемайки ги за съизвършители. В искането вносителят е обобщил престъпното поведение на Б.Б. като „лично участие .... по одобряване и раздаване на заеми”, за което били свидетелствали посочените от него лица, чиито твърдения от досъдебното производство се подкрепяли и от документираните в изготвените ВДС по приложените СРС на подслушани негови телефонни разговори с тези свидетели и помежду двамата братя. Този начин на изложение на фактическото обвинение очевидно е затруднило първоинстанционния съд при изследване на доказателствената маса за извеждане на обективните елементи на престъпно поведение на тези двама подсъдими. В крайна сметка обвинението не е установило по несъмнен и категоричен начин оправданият Б.Б. да е предоставил финансов ресурс на осъдения му брат Д.Б. за неправомерно заемане на парични средства на различни лица срещу лихва, лично да е предоставял такива през инкриминирания период, да е давал „разрешение” или „одобрение” на Д.Б. да кредитира познати, обърнали се за получаване на парични суми към един от тях или и към двамата. Според обвинението, оправданият Б.Б. само в три от случаите (пунктове 2, 11 и 12 от обвинителния акт) лично е предоставил на лицата кредити, за което били свидетелствали А.Е., Р.М. и А.Г., при други два случая посредничел (пунктове 10 и 16 от обвинителния акт), а при всички останали изрично е посочено връзката и предоставянето на парични суми на различни лица да е ставало само с участието на осъдения Д.Б.. Досежно прякото предоставяне на кредити от Б.Б. по първите три пункта обстоятелствата са били изяснени с показанията на тримата свидетели, като св.Ат.Г. е изяснил ролята си на „гарант” за връщането на двата заема, предоставени на св.Кр.С. и св.Ст.Г.. Именно въз основа на неговите показания прокурорът е приел по п.1 срещата на св.Кр.С. да се е осъществила с осъдения Д.Б., с когото са били уговорени и осъществени кредитните им взаимотношения, за което последният е осъден. Вносителят на искането обаче явно претендира, че при сходната ситуация по п.2 не следва да се дава вяра на показанията на св.Ст.Г. (изписан само с фамилно име с посочване на разпита му на л.82, т.І от ДП), без да съобразява казаното от св.Г.. Недоволствайки и срещу отказа да се възприемат показанията на непълнолетния тогава св.Р.М., искателят пропуска показанията на дядо му св.М.К., който в съдебно заседание на 24.04.2013 г. пред първоинстанционния съд е разпознал и посочил като „лихваря” осъдения Д.Б., комуто върнал заетите от внука му пари със сума за „почерпка”. По този пункт последният също е оправдан и това не е атакувано от прокурора. Досежно посредничеството на Б.Б. прокурорът е приел за достатъчно насочването на заемоискателите към брат му Д.Б., без да е ангажирал факти с какво той го е улеснил в осъществяване на престъпната дейност. Относно останалите посочени в искането свидетели С. и А., освен че се сочат неправилно протоколи за разпит на листове от 218 до 305, т.І от ДП (каквито в този том не съществуват), те касаят или обвинението по чл.131, ал.1, т.12 от НК срещу осъдените К. и Б. В., като показанията на св.А. от досъдебното производство неправилно е прието да са били приобщени на основание чл.281, ал.4 от НПК, след като за прочитане на показанията, дадени пред разследващия полицай в противоречие с тези в съдебното следствие съгласие е дала защитата, т.е. прочитането на тези показания е станало на основание чл.281, ал.5 от НПК и те надлежно са били обсъдени. С потвърдената първоинстанционна присъда Д. Б. е бил осъден по 12 пункта от обвинението и оправдан по 7 пункта, изцяло за съучастие с оправдания Б. Б.. В тези й части присъдата не е била протестирана и е влязла в законна сила. В тези й части тя не е предмет на искането, а срокът по чл.421, ал.1 от НПК за внасяне на ново искане за влошаване положението им отдавна е изтекъл. От друга страна, позицията на въззивния прокурор да не поддържа протеста на окръжната прокуратура е довело до загърбване на проблеми по делото, включително и от въззивния съд, които обаче не могат да бъдат отстранени с оглед направеното от главния прокурор искане, доколкото то е твърде ограничено откъм ангажираните основания и доводите в негова подкрепа. Приложението на СРС по отношение на обвинените лица Б. Б. и Д. Б. е приключило на 20.09.2011 г., когато те са били задържани в ареста, като досъдебното производство е било образувано срещу тях на 21.07.с.г. и на 21.09.2011 г. те са били привлечени като обвиняеми за извършено престъпление по чл.252, ал.1 от НК. Въпреки това, разпитите на свидетелите, кредитополучатели в повечето случаи, са били извършени от разследващия полицай, а много от тях - от полицейски орган по възлагане от последния, без уведомлението и участието на обвинените лица и тяхната защита, като не е използвана възможността свидетелите да бъдат разпитани пред съдия. Били са изготвени и ВДС по СРС, но те конкретно не са били ползвани при разпитите било на ДП, било в хода на съдебното следствие. Вносителят изобщо не е забелязал, че ВДС по приложените СРС, които се настоява да обосновават вината на оправдания Б.Б., изобщо не са приобщени към доказателствения материал по реда на чл.283 от НПК нито в хода на първоинстанционното, нито във въззивното производство, поради което и в искането не съществува довод за допуснато съществено процесуално нарушение в тази насока. Не е съобразено и процесуалното развитие на делото, описано по-горе. Ангажирани са оплаквания за обстоятелства, които не са съобразени с изложените факти (фактическо обвинение) в обвинителния акт относно извършителската деятелност на Б.Б. за осъществяване на инкриминираните деяния нито като система, нито била тя като някаква помагаческа дейност съобразно изискванията на чл.20, ал.4 от НК, за което той и осъденият Д.Б. са били твърде формално разпитани. Не са наведени доводи против аналитичната дейност и на въззивния съд относно относимите към обвинението на последния доказателствени материали, макар към въззивното решение да могат да бъдат предявени сериозни претенции в тази насока. Или, в крайна сметка проблемите по делото не са в съзряния от главния прокурор, а такива по събиране и проверка на доказателствата, които в искането не се третират по какъвто и да е начин. Съобразно правилото на чл.426 вр.чл.347 от НПК, именно то очертава обхвата на настоящата касационна проверка на влезлия в законна сила въззивен съдебен акт и извън който ВКС не може да прекрачи. В заключение ВКС приема, че искането в този му вид не е достатъчно да доведе до целения в него резултат за влошаване положението на оправдания Б. Б., а ако целта му е била да се постигне съдебна практика по поставения в него проблем, то последната постепенно се очертава като еднопосочна. НПК определя реда, по който се извършва наказателното производство, за да се осигури разкриването на престъпленията, разобличаването на виновните и правилното приложение на закона. То (наказателното производство) включва цялостна система от последователни действия, насочени към реализиране на наказателната отговорност по отношение на конкретен престъпен деец. Осъществяването на справедливо правосъдие съставлява една от целите на Конституцията на РБ. В тази насока разпоредбите на чл.31, ал.1-4 установяват специфичните права на обвиненото лице, като реализацията им се гарантира чрез правото на защита на всеки, чиито права и законни интереси са нарушени или застрашени. Важни аспекти на правото на справедлив процес са състезателността на наказателното производство, равенството между обвинението и защитата по отношение на процедурните средства, непосредственото и лично участие на страните при установяване на включените в предмета на доказване факти. Задължението да се разкрие обективната истина и да се вземе решение по вътрешно убеждение задължава решаващите органи в процеса в рамките на компетенциите си да вземат възможните необходими, процесуално допустими мерки за разкриване на обективната истина чрез обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Състезателността е важна предпоставка за всестранното и пълно изследване на всички факти от предмета на доказване по делото и е закрепена като основен принцип на наказателния процес (чл.12 от НПК). Това е така, защото всяка от страните по делото е най-добре запозната с фактите и доказателствата и пряко заинтересована за тяхното установяване или оборване, а всестранното изследване и пълнотата на събрания и проверен доказателствен материал осигурява на съда възможност обективно и задълбочено да прецени фактическата страна на делото и вземе обективно и безпристрастно решение. От тази гледна точка състезателността се явява важно условие за правилното приложение на законите, т.е. тя създава необходимите условия за установяване на обективната истина относно правно релевантните факти и приложението на закона за разрешаване на спора. Състезателността не изключва активността и инициативността на съда в събирането на нови доказателства, като му позволява, от една страна, да контролира спазването на правилата за протичане на процеса и от друга, съобразно предмета на доказване по делото и фактическите и правни тези на всяка от страните, да спомогне за постигане на обективната истина, като осигури на всяка от тях реални възможности да представи най-пълно фактическите и юридическите аргументи в подкрепа на своята теза. Именно в тази светлина ЕСПЧ разграничава фундаменталното право на състезателен съдебен процес и принципа на „равенство на оръжията”, разглеждайки ги като два самостоятелни компонента на по-широкото понятие за справедлив съдебен процес. Полагайки основите на справедливия наказателен процес, конституционният ни законодател неслучайно се въздържа да придаде различна сила на отделните видове доказателства и доказателствени средства или да установи такива с предварително определена сила. Единственото изключение е предвидено в разпоредбата на чл.31, ал.2 от Конституцията, която не допуска осъждане само въз основа на направено самопризнание. Видът и особеностите на използваните процесуални средства за доказване не могат формално да предрешават дали някои от тях заслужават повече доверие, а други – по-малко. Едни от най-често използваните доказателствени средства са показанията на свидетелите, в много случаи единствени, въз основа на които се разрешава спорът между страните. Тяхната значимост е дала основание в чл.6, § 3, б.”d” предл.1 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи (КПЧОС) да залегне правото на обвиненото лице „да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите на обвинението, и да изисква призоваването и разпитът на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия, както и свидетелите на обвинението”. Тази разпоредба е пряко свързана с принципа за „равенство на оръжията” по смисъла на § 1 от чл.6 на Конвенцията. Българският наказателен процес е съобразен с изискванията на КПЧОС и тълкуванията, дадени на разпоредбите й от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Практиката на ЕСПЧ утвърждава, че правото на състезателен процес е неразривно свързано с изискването всички доказателства (сред тях включва и изводимите от свидетелските показания и обясненията на обвиняемия) да бъдат събрани пред съда и с активното участие на подсъдимия и защитата му. То е свързано в нашия наказателен процес и с принципа за непосредственост (чл.18 от НПК). Понякога обаче това е невъзможно, като в практиката си ЕСПЧ допуска изключения от това правило, включително когато се поставя въпросът за използването в съдебното следствие на протоколи с показания на свидетели и обяснения на обвиняемия, разпитани на досъдебното производство. Според този съд, справедливият процес изисква балансиране на интересите на защитата с интересите на другите участници в процеса. Затова разпоредбите на чл.6, § 1, изр.1 и § 3, буква „d” от КЗПЧОС и на чл.14 § 1, изр.1 и § 3 буква „е” от МПГПП изискват пречките, с които защитата се сблъсква, да бъдат компенсирани в достатъчна степен от процедурата, която е предписана на съдебните органи. В тези случаи се редуцират възможностите на съда за адекватна преценка на източника на доказателствена информация, като ползването на такива доказателствени източници само по себе си не противоречи на цитираната разпоредба от Конвенцията, стига да е осигурено правото на защита на подсъдимия. Последното задължително изисква да е предоставена подходяща, реална и достатъчна възможност на обвиненото лице да оспори показанията и да разпита свидетеля на обвинението – или по време на самия разпит в досъдебното производство, или в по-късен етап на процеса. В решенията си ЕСПЧ не дава големи възможности за изключение от това правило. В националния ни НПК и практиката на съдилищата това се свързва с ограниченията да се постанови осъдителна присъда само върху: показанията на свидетел на досъдебното производство, който е починал или е „изчезнал” (след „щателно издирване” не е открит, за да бъде разпитан), или се намира в чужда държава и не може да бъде призован, респ. принудително доведен (т.е. налице е основателна причина за неосигуряването му за разпит в съдебното заседание, като властите следва да са положили възможните разумни усилия да го открият и осигурят непосредствения му разпит); на свидетелски показания, прочетени на основание чл.281, ал.4 вр.ал.1, т.1 и 2 от НПК; на свидетел с тайна самоличност (чл.141 от НПК); на служител под прикритие (чл.141а от НПК); на обяснения на обвиняемия, прочетени на основание чл.279, ал.2 и 3 от НПК. Ограниченията следва да се свържат с разпоредбите на чл.116, ал.1, чл.124, чл.279, ал.4, чл.288, ал.8 от НПК, както и тази на чл.177, ал.1 от НПК за данните, добити чрез СРС. В тези случаи необходимата компенсация за създадените пред защитата затруднения е прилагане на правилото показанията(обясненията) да бъдат подкрепени от други, различни по вид доказателства, като предпоставка за постановяване на осъдителна присъда. Процесуалният закон третира СРС като самостоятелен способ за събиране на доказателства при разследване на ограничен кръг от тежки умишлени престъпления. Характерно за тях е, че чрез технически средства и оперативни способи се навлиза в личния живот на контролираните лица, които се осъществяват без знанието на засегнатото лице, намиращо се в естественото си обичайно поведение и доколкото представляват значително посегателство върху личната сфера, налагат използването им само субсидиарно спрямо другите доказателствени способи - ако съответните обстоятелства не могат да бъдат установени по друг начин или установяването им е свързано с изключителни трудности. Една от гаранциите за това е поставянето на дейността по използване и прилагане на СРС под предварителен, текущ и последващ съдебен контрол. Веществените доказателствени средства (ВДС), изготвени или събрани по реда за СРС, на общо основание, така както всички останали веществени доказателствени средства, подлежат на оспорване и проверка за достоверност в хода на състезателното съдебното следствие. Те могат да бъдат оборвани чрез допустимите процесуални средства и способи за доказване. Същото важи и за свидетелските показания, тъй като без цялостен анализ на събрания доказателствен материал не би могло отнапред да се приеме различна степен на достоверност на свидетеля с тайна самоличност, на служителя под прикритие в сравнение с всички останали свидетели, включително и при преодоляване на противоречия, възникнали между дадените от тях показания на досъдебното производство и в съдебната фаза на процеса. Конституционният съд на РБ е имал възможност да се занимае с доказателствената стойност на добитите чрез СРС доказателства в цитираното в искането решение № 10 от 28.09.2010 г. по к.д.№ 10/2010 г. на КС на РБ и доколко те могат да се ползват самостоятелно или в съчетание помежду си и с други доказателствени способи за постановяване на осъдителна присъда. ЕСПЧ се е произнасял по доказателствената тежест на СРС единствено във връзка с изпълнението на изискването за справедливо разглеждане на делото по чл.6, § 1, изр.1 от КЗПЧОС в два аспекта: процесуалната им допустимост и значимостта им за постановяване на осъждане на обвиненото лице, когато липсват други доказателства в подкрепа на обвинението. Относимо към всички права, гарантирани на обвиненото лице от чл.6 от Конвенцията, на първо място, важимо е изискването при няколко различни мерки или начина за ограничаване на правото му на защита и всяка от тях е достатъчна за достигане на легитимната цел, към която е насочено ограничението, трябва да се избере най-малко рестриктивната мярка. Особено значимо е второто изискване, което поставя ЕСПЧ : когато присъдата е основана изключително или в решаваща степен върху показанията на свидетел, когото обвиняемият не е имал възможност да разпита и опровергае в нито един етап от производството, то трябва да бъде подложено на „най-внимателна проверка”, за да се установи дали има „достатъчно уравновесяващи фактори, включително наличие на силни процесуални гаранции”, които ще осигурят, че осъждането се основава на такива доказателства, само ако те са достатъчно надеждни предвид важността им по делото, т.е. ако позволяват да се достигне до достатъчно висока оценка за тяхната надеждност и достоверност (формулирани по дело Al-Khawaja and Tahery v UK-2011, с което са преразгледани правилата, изложени в делата на ЕСПЧ Дорсон и В. М., цитирани от КС). В това решение ЕСПЧ добавя, че при проверка дали процесите са справедливи „следва да се отчитат спецификите на конкретната правна система и по-специално нейните правила за доказването, за да се намери баланса между конкуриращите се интереси на защитата, пострадалия и свидетелите и обществения интерес от ефективно правоприлагане”. Относно оценката на съда при наличие на противоречие между показания(обяснения) от досъдебното производство с тези, дадени от разпитаното лице в съдебната фаза е заявено, че е „неправилно априорно и абстрактно да се приемат за по-качествени (по-достоверни) тези от досъдебната фаза, като съдилищата следва да изложат разумни съждения за избора си при тяхната оценка”. Безспорно е, че тези изисквания следва да се приложат и за останалите способи за доказване, при които възникват пречки пред защитата при осъществяване на фундаменталното право за справедлив съдебен процес, изложено по-горе. С оглед на този анализ и при съобразяване на практиката на ЕСПЧ, при наличие на коментираните ограничения в НПК за постановяване на осъдителна присъда само въз основа на визираните в съответните разпоредби доказателства и доказателствени средства се налага изводът, че осъждане е допустимо при наличие на съвкупност (съчетание) от свидетелски показания, приобщени на основание чл.281, ал.4 вр.ал.1 и 2 от НПК, с/на свидетел с тайна самоличност, с/на служител под прикритие, с/на данни от приложени СРС, както и с други доказателства или доказателствени средства, допустими и събрани по реда на НПК в среда, дала възможност на обвиненото лице и защитата му да се противопостави активно на уличаващите го източници. В тази насока са и застъпените в решение № 439 от 19.10.2011 г. по н.д.№ 2105/2011 г.-ІІІ н.о., решение № 273 от 08.08.2012 г. по н.д.№ 796/2012 г.-ІІІ н.о., решение № 95 от 10.03.2014 г. по н.д.№ 91/2014 г.-ІІІ н.о. и в решение № 143 от 03.04.2015 г. по н.д.№ 132/2015 г.-ІІ н.о. на ВКС еволюиращи становища. В тази насока е и цитираното решение на КС на РБ, свързано със законодателните промени в чл.177, ал.1 от НПК (ЗИДНПК, ДВ бр.32/2010 г.). Водим от гореизложените съображения и на основание чл.426 вр.чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на главния прокурор за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела влязлото в законна сила решение № 404 от 19.11.2014 г., постановено по ВНОХД № 919/2014 г. от Софийския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :