1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 238
София, 27.05. 2021 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова ч.т.дело № 854 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба (неправилно наименувана „касационна жалба“) с вх. № 13082 от 15.10.2020 г., подадена от „ОТП Лизинг“ ЕООД (с предишно фирмено наименование „Сожелиз – България“), с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 2044 от 24.09.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 2853/2020 г. по описа на Апелативен съд – София, допълнено в производство по чл. 250 ГПК с определение № 2568 от 18.11.2020 г. по същото дело, в частта му, с която е отменено определение № 9572 от 23.06.2020 г. по гр.д. № 16039/2017 г. по описа на Софийски градски съд и е оставено без уважение искането на дружеството – настоящ частен касатор, за присъждане на сторени от него разноски в първоинстанционното исково производство пред Софийски градски съд, както и в предходно развилото се пред Софийски районен съд заповедно производство по ч.гр.д. № 37416/2017 г.
Частният касатор поддържа доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че в противоречие със закона и константната съдебна практика, въззивният съд е приел, че на ищеца не следва да бъдат присъждани разноски в хипотезата на оттегляне на иска, както и че поведението на ответника – дали е дал или не повод за завеждане на делото, не е от значение за присъждането на разноските. Счита, че с оглед развитието на заповедното и исковото производства и процесуалното поведение на ответника, ищецът има право на сторените разноски, въпреки че е оттеглил иска си и производството по делото е прекратено на това основание. По тези съображения се претендира отмяна на атакуваното определение и уважаване на искането за присъждане на разноски.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Трябва ли да бъде изследвано поведението на ответника, относно това дали е дал повод за завеждане на иска или не, при произнасяне на съда по присъждане на разноските в хипотезата на оттегляне или отказ от иска от страна на ищеца поради факти, настъпили след предявяването на иска? и 2. Следва ли в случаите, в които ответникът е дал повод за завеждане на делото, същият да носи отговорност за разноските по него, независимо че същото е прекратено поради оттегляне или отказ от иска от страна на ищеца поради факти, настъпили след предявяването на иска?
По така поставените въпроси се твърди противоречие с практика на състави на ВКС, установена с Определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч.гр.д. № 6176/2014 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о., Определение № 733 от 23.06.2016 г. по ч.т.д. № 733/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., Определение № 388 от 11.07.2017 г. по ч.т.д. № 831/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., Определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч.гр.д. № 2432/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о., Определение № 300 от 20.04.2012 г. по ч.гр.д. № 245/2012 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о. и Определение № 625 от 25.11.2015 г. по т.д. № 3056/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника по частната касационна жалба – Д. И. Н. от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник. В отговора не е взето отношение относно наличието на основанията за допускане на касационното обжалване. По подробно изложени доводи, мотивирани с развилите се между страните правоотношения и производства, както и собственото му процесуално поведение по тях, счита, че не е дал повод за завеждането на делото, а напротив – както заповедното, така и исковото производства са образувани единствено поради недобросъвестността на ищцовото дружество, поради което и същото следва да понесе отговорността за сторените си по тях разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок.
За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд – София, след преценка на данните по делото и развитието на производството, е посочил, че присъждането на разноски в гражданското съдопроизводство е регламентирано в раздел ІІ на глава осма от ГПК, като съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който се приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Разпоредбата, която определя хипотезите, в които отговорността за разноските по делото следва да се възлага на съответната страна по делото, е чл. 78 ГПК. Съгласно тази правна норма, в случаите на прекратяване на делото правото да бъдат присъдени направени разноски в производството принадлежи на ответника – чл. 78, ал. 4 ГПК, т.е. ответникът е страната, която има право на разноски в случаите на приключване на делото чрез неговото прекратяване. Това, според състава на въззивния съд, означава, че в процесния случай, тъй като производството по гр.д. № 16039/2017 г. на Софийски градски съд е приключило с неговото прекратяване, право да получи разноски по делото при направено искане за това има Д. Н.. От друга страна, правото на ищеца „ОТП Лизинг“ ЕООД да получи разноски е регламентирано от чл. 78, ал. 1 ГПК и то е свързано и произтичащо от уважаването на иска. Следователно, това право възниква, когато делото приключва с решение, с което исковете се уважават изцяло или частично. От това решаващият съдебен състав е извел извод, че правото на ищеца на разноски е свързано с разрешаването на правния спор, предмет на делото, по същество, докато в процесния случай правният спор между „ОТП Лизинг“ ЕООД и Д. Н. не е решен по същество, поради което и за ищеца не е възникнало право да му бъдат присъдени разноски по делото. Посочил е, че поведението на ответника – дали е дал или не е дал повод за завеждане на делото, изобщо не се изследва в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК, а единствено в тази на чл.78, ал. 2 ГПК – в случаите, в които спорът по делото се решава по същество и искът се отхвърля именно поради поведението на ответника. Изхождайки от тези съображения, съставът на въззивния съд е аргументирал, че, за да има право на разноски в производството, ищецът не е трябвало да оттегля иска си, а да остави производството по делото да се развие и спорът да се реши по същество, в който случай при отхвърлянето на исковете му е щяло да бъде разгледано поведението на ответника именно с оглед присъждането на разноските по делото. При прекратяване на делото съдът изобщо не следва да поставя въпроса за това дали поведението на ответника е дало повод за завеждане на делото, защото това би означавало да разгледа спора по същество. По тези съображения Апелативен съд – София е отменил обжалваното пред него първоинстанционно определение.
Настоящият съдебен състав намира, че е налице поддържаното от частния касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. второ ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение по така формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК процесуалноправни въпроси, които най-общо се свеждат до въпроса за отговорността на ответника по иска за сторените от ищеца разноски за производството в хипотезата на отказ или оттегляне на предявения иск поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, т.е. в хода на висящия исков процес. Този въпрос удовлетворява общия селективен критерий, съобразно задължителните постановки в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на въззивната инстанция. По отношение на него е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК – определение № 843/17.11.2014 г. по ч.гр.д. № 6176/2014 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч.гр.д. № 245/2012 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч.гр.д. № 275/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч.гр.д. № 2432/2014г. на ВКС, ГК, I г. о. и други, съгласно която, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, например извършено плащане на претендираната сума, ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Релевантният процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с тази постоянна практика на ВКС, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въззивният съд неправилно е приел, че в хипотезите на прекратяване на производството поради оттегляне или отказ от иска е изключено извършване на преценка дали ответникът е дал или не повод за завеждане на делото, както и че съдът няма правомощие да установява относимите към тези причини факти. Отговорността за разноски възниква, когато ответникът неоснователно е отричал или ищецът неоснователно е претендирал съдебно предявеното право, независимо дали производството е приключило с решение или определение за прекратяване на производството поради десезиране.
В настоящия случай „ОТП Лизинг“ ЕООД (с предишно фирмено наименование „Сожелиз – България“) е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като срещу издадената на 24.06.2017 г. заповед Д. Н. е депозирал в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение, поради което и настоящият частен касатор е предявил иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 535 ТЗ и чл. 483 ТЗ за признаване за установено, че ответникът му дължи, в качеството си на авалист, сумата от 34 383.73 евро по запис на заповед от 14.01.2016 г., ведно със законната лихва за периода от 07.06.2017 г. до изплащане на задължението. Каузалното правоотношение, което менителничният ефект обезпечава, произтича от договор за финансов лизинг от 14.01.2016 г. за автомобил, сключен между ищеца и друго търговско дружество, като Д. Н. е подписал договора като съдлъжник. Дължимите по записа на заповед суми не са били заплатени от авалиста, поради което, като не е изпълнил задължението си, той е станал повод както за заповедното производство, така и за исковото такова след постъпилото от него възражение срещу заповедта за изпълнение на парично задължение.
Действително, в хода на исковото производство ищецът е получил плащане на претендираните суми от страна на трето лице – ЗАД „Армеец“ АД, което с влезли в сила решение № 983 от 18.05.2018 г. по т.д. № 2134/2017 г. по описа на Софийски градски съд и решение № 2814 от 30.11.2018 г. по в.т.д. № 3574/2018 г. по описа на Апелативен съд – София е било осъдено на основание чл. 405, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 134, ал. 1 ЗЗД да заплати на лизингополучателя сумата от 66 869.22 лв., представляваща дължимо застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Пълно каско“, сключена за лизинговата вещ, за настъпило на 13.07.2016 г. събитие кражба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2017 г. до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 4 206.30 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 16.11.2016 г. до 29.06.2017 г. Поради полученото плащане, ищецът е заявил пред исковия съд оттегляне на предявения иск и след изразено в о.с.з. на 05.06.2020 г. съгласие за това на процесуалния представител на ответника, производството по делото е прекратено на основание чл. 232 ГПК.
Въз основа на гореизложеното, неоснователно е възражението на ответника, че не е станал причина за предявяване на иска. Настоящият съдебен състав счита, че ответникът с поведението си е дал повод за предявяване на иска, а прекратяването на производството поради оттеглянето на иска е извършено поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба – извършеното плащане на претендираната сума, поради което ответникът следва да заплати на ищеца направените от него разноски за исковото производство – платени държавна такса и адвокатско възнаграждение в общ размер на 4 402.98 лв., както и сумата от 1 394.97 лв. – разноски по ч.гр.д. № 37416/2017 г. по описа на Софийски районен съд.
Предвид горното, обжалваното определение в тази си част е неправилно и следва да се отмени.
Затова, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2044 от 24.09.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 2853/2020 г. по описа на Апелативен съд – София, допълнено в производство по чл. 250 ГПК с определение № 2568 от 18.11.2020 г. по същото дело, в частта, с която е отменено определение № 9572 от 23.06.2020 г. по гр.д. № 16039/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
ОТМЕНЯ определение № 2044 от 24.09.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 2853/2020 г. по описа на Апелативен съд – София в допуснатата до касационно обжалване част, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д. И. Н., с ЕГН: [ЕГН], от [населено място], да заплати на „ОТП Лизинг“ ЕООД (с предишно фирмено наименование „Сожелиз – България“), с ЕИК:[ЕИК], [населено място], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер на 4 402.98 лв. – разноски за производството по гр.д. № 16039/2017 г. по описа на Софийски градски съд, както и сума в размер на 1 394.97 лв. – разноски по ч.гр.д. № 37416/2017 г. по описа на Софийски районен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |