9 Р Е Ш Е Н И Е № 122 гр. София, 01 август 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Спас Иванчев при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 452/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Е. Г. Г. и защитника му адв. М. М. от АК – [населено място], срещу решение № 63 от 17 март 2016 година на Великотърновския апелативен съд, по внохд № 16/2016 година, с което е изменена в частта относно режима за изтърпяване на наказанията лишаване от свобода и потвърдена в останалата част присъда № 59 от 07 декември 2015 година на Габровския окръжен съд, постановена по нохд № 102/2015 година по описа на този съд. В касационната жалба са ангажирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК с искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд и провеждане на съдебно следствие по общия ред. В съдебното заседание пред ВКС подсъдимият Г. участва лично и със защитника си адв. М., който поддържа касационната жалба и представя писмени бележки по съществото на делото. Гражданските ищци и частни обвинители С. Г. С. и А. Г. К. се явяват лично и с повереника си адвокат Б. Ж. от АК – [населено място], който изразява становище за неоснователност на касационната жалба и оставянето й без уважение. Представителят на Върховната касационна прокуратура също намира жалбата за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Наказателната отговорност на подсъдимия Е. Г. Г. е ангажирана с присъда № 59 от 07. 12. 2015 година на Окръжен съд – гр. Габрово, по нохд № 102/2015 година, за това, че на 22. 05. 2015 година, около 12:15 часа, в [населено място], на [улица]при управление на л. а. „....“ с рег. [рег.номер на МПС] , в нарушение на правилата за движение по пътищата – чл. 15, ал. 1 от ЗДвП, чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, по непредпазливост е причинил смъртта на Е. Ц. К. от [населено място], поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, е осъден на една година и осем месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, както и на три години лишаване от право да управлява МПС. На основание чл. 59, ал. 4 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият Е. Г. Г. е бил лишен от право да управлява МПС по административен ред. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданската ищца А. Г. К. обезщетение за причинените й неимуществени вреди в резултат на престъплението в размер на 70 000 лв., заедно със законните последици, както и направените разноски за повереник в размер на 2 000 лв. Подсъдимият е осъден също да заплати на гражданската ищца С. Г. С. обезщетение за причинените й неимуществени вреди в резултат на престъплението в размер на 70 000 лв., заедно със законните последици. Осъден е също да заплати на гражданската ищца С. Г. С. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 1126 лв., ведно със законните последици, както и за направените разноски за повереник в размер на 5 000 лв. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение присъда № 228/23. 04. 2015 година, постановена по нохд № 1082/2014 г. по описа на РС – гр. Габрово, с която подсъдимият Г. е осъден на три месеца лишаване от свобода, като е определен първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса върху размера на присъдените обезщетения, като са възложени в тежест на подсъдимия Г.. Присъдата е атакувана с жалба от подсъдимия Г. и жалба от повереника на гражданските ищци и частни обвинители. В съдебно заседание пред въззивния съд жалбата на повереника е оттеглена и производството по нея е прекратено. С атакуваното сега по касационен ред въззивно решение, присъдата е изменена само в частта относно определения първоначален режим на изтърпяване на наказанията лишаване от свобода и вида на общежитието, като е определен първоначален „общ” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба съдържа оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неправилно приложение на закона и налагане на явно несправедливо наказание. Твърди се, че по делото не са били налице законовите предпоставки за провеждането на съкратено съдебно следствие пред първа инстанция. Развити са и подробни съображения за неправилното приложение на закона и за явната несправедливост на наказанието, както и за прекомерния размер, в който са уважени гражданските искове за неимуществени вреди. ВКС намира касационната жалба за неоснователна. Преди всичко, следва да бъде отразена констатацията, която настоящата инстанция прави, че касационната жалба съдържа напълно идентични възражения на заявените в писменото допълнение към въззивната жалба (л. 30 от внох дело). Това би било оправдано, ако въззивният съд не бе отговорил пълно и изчерпателно на направените пред него възражения, какъвто не е настоящият случай. Очевидно неудовлетворителният за подсъдимия и защитата резултат от въззивната проверка, е причината те да бъдат заявени отново пред касационната инстанция. Съдебното разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, при спазване на процесуалните правила за това (протокол от с. з. от 07. 12. 2015 година, л. 44 от нох дело). Подсъдимият Г. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти, т. е. подсъдимият сам и по своя воля е създал условията за разглеждане на делото по този ред, отказвайки се от участие в състезателно производство за събиране и проверка на доказателствата, но получавайки за сметка на това по-благоприятно третиране при определяне на наказанието му. Неотменима последица от решението на подсъдимия е лишаването му от процесуална възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да претендира установяването им, отправяйки нови доказателствени искания. Да се приеме обратното, би означавало липса на действително самопризнание на подсъдимия при условията на чл. 371, т. 2 от НПК. Затова и допустимата негова защита е ограничена в рамките на признатите факти по обвинителния акт, като само в тези предели могат да се установяват и противопоставят обстоятелства, свързани с приложимия материален закон и/или с параметрите на наказателната му отговорност (в този смисъл ТР № 1 / 2009 година, т. 8, ОСНК на ВКС). Съдът надлежно е проверил доколко признанието на фактите се потвърждава от събраните по делото доказателства и след като е намерил, че то е доказателствено подкрепено, е разгледал делото по този ред. Последица от това е невъзможността подсъдимият да оспорва фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, вкл. по пътя на обжалването, чрез отказ от направеното самопризнание или различна интерпретация и оспорване на доказателствените източници. (в този смисъл и р. № 460 / 2011 година на ВКС, І НО, р. № 135 / 2013 година на ВКС, ІІ НО, р. № 258 / 2013 година на ВКС ІІІ НО, р. № 328 / 2011 година на ВКС, ІІ НО, р. № 292 / 2014 година на ВКС, ІІ НО и др.). При това положение, пределите на инстанционния контрол са ограничени в рамките на проверка за законосъобразното провеждане на диференцираната процедура, за действителна и съдържателна преценка на направеното признание на фактите и на неговата доказателствена обезпеченост, на постановяване на присъдата при спазени изисквания на разпоредбите на чл. 373, ал. 2 и ал. 3 от НПК. Възражения за „недоказаност” на обвинението от фактическа страна няма как да бъдат обсъждани. Доколкото атакуваният въззивен съдебен акт съдържа подробни съображения по направени от защитата на подсъдимия и идентични на настоящите възражения, ВКС отразява констатацията, която прави, че тези съображения се основават изцяло на данните по делото и на закона и затова няма причини да не бъдат споделени изцяло (с. 9 - с. 13 от решението). Подробен отговор е получило възражението, че направеното от подсъдимия самопризнание не е доказателствено подкрепено (с. 12 – 13 от същото). В тази насока и в отговор на направени и пред настоящата инстанция идентични възражения, бяха изложени допълнителни фактически и правни съображения по-горе в решението. Изключително подробно е обсъдено и възражението за налични по делото факти за оказана помощ от подсъдимия и правна квалификация на деянието по чл. 343а от НК. Не се установява те да не са били предмет на въззивната проверка или оценката на доказателствените източници за тях да се характеризира с игнориране или превратност (с. 11 – 12 от решението). На следващо място, липсата на поставен предпазен колан от пострадалата К. по време на пътуването също е сред обстоятелствата, които фигурират в обвинителния акт и са признати от подсъдимия Г., надлежно обсъдено от съда (с. 10 – 11 от решението). Това поведение на пострадалата несъмнено е в нарушение на правилото, регламентирано в чл. 137а, ал. 1 от ЗДП и поначало би могло да се цени като допринасящо за резултата от произшествието, но само с оглед конкретните обстоятелства и механизма на пътния инцидент и доколкото е установено, че се намира в пряка причинна връзка с този резултат. В случая, установените по делото факти не дават основание за извод за наличие на такава връзка. По експертен път е установен механизмът на ПТП и причините за настъпването му, а именно – навлизане и движение на лекия автомобил, управляван от подсъдимия, изцяло в полагащата се пътна лента на лекия автомобил на пострадалата и движението му със скорост, която не му е позволила да спре до достигане мястото на удара, при своевременно реагиране от момента, когато другият автомобил е бил видима опасност за движението (АТЕ, експерт И., т. 4.5, 5.4 и 5.6 от заключението, л. 53 и сл. от ДП). А дали и доколко в конкретния случай липсата на поставен предпазен колан е от значение за степента на физическото увреждане на пострадалата и за настъпване на смъртта, е въпрос, предпоставящ експертно изследване и отговор, какъвто няма сред обстоятелствата, посочени в обвинителния акт. Затова, поддържаната пред въззивната и пред касационната инстанции позиция на защитата на подсъдимия за обсъждане на обстоятелство извън направеното от подсъдимия признание на фактите, на практика представлява оттегляне на това самопризнание и опит да се промени фактическата обстановка чрез въвеждане на елемент на съпричиняване на вредоносния резултат. А това е недопустимо в процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, когато направеното самопризнание на подсъдимия вече е породило предвидените от закона процесуални последици и производството се е развило по стандартите на съкратеното съдебно следствие (ТР № 1/2009 година на ОСНК, т. 8). Наложеното на подсъдимия Г. наказание е индивидуализирано при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Правилна е преценката на съда за липса на законовите предпоставки за определянето му при условията на чл. 55 от НК. И това е така, не само защото не са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността му обстоятелства, но не е налице и условието и най-лекото, предвидено в закона наказание, да е несъразмерно тежко. Известно е, че правилата на чл. 55 НК се прилагат по изключение, когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Процесният случай не попада в посочената хипотеза и изводите за това намират опора в данните по делото за обстоятелствата, относими по чл. 36 и чл. 54 от НК, които са съобразени и оценени обективно от предходните съдебни инстанции. Наказанието на подсъдимия Г. е определено по вид и размер при значителен превес на смекчаващи отговорността му обстоятелства, близо до минимално предвиденото в закона, като е редуцирано при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК. Направеното самопризнание е оценено с оглед конкретиката по делото и съобразно указанията в ТР № 1/2009 година на ОСНК, като дори в известна степен е надценено, както правилно е констатирал въззивният съд. От друга страна, съобразена е личната обществена опасност на подсъдимия като водач на МПС, с оглед предходните му осъждания също за престъпления по транспорта и многобройните наложени му като водач административни санкции – с наказателни постановления и с фишове. Въззивният съд е дал отговор и на възраженията за неотчетено съпричиняване от страна на пострадалата поради липса на поставен предпазен колан, като правилно е приел, че такова не е налице (с. 10 – 11 от решението). В тази връзка бяха изложени допълнителни съображения по-горе в решението. Затова, ВКС намира, че наложеното на подсъдимия Г. наказание не носи характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК и не предпоставя намесата на касационната инстанция за неговото коригиране. Претендираната от жалбоподателя по-голяма снизходителност не намира опора в данните по делото, най-вече на плоскостта на преценката на личната му обществена опасност като водач на МПС. Приложението на разпоредбата на чл. 68, ал. 2 от НК е извършено в съответствие със закона и данните по делото. Деянието, предмет на настоящето производство е извършено на 22. 05. 2015 година, след влизане в сила на 09. 05. 2015 година на присъдата по нохд № 1082 / 2014 година на Районен съд – гр. Габрово, с която на подсъдимия е наложено наказание три месеца лишаване от свобода за извършено на 05. 04. 2014 година престъпление по транспорта - по чл. 343, ал. 1, б. „а” от НК. Вярно е, че посочената законова разпоредба на чл. 68 от НК предпоставя преценка за това, дали отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти, когато новото извършено престъпление е непредпазливо, какъвто е настоящият случай. Установените по делото данни за личността на подсъдимия Г. и неговото поведение като водач на пътя обаче, сочат на необходимост това наказание от три месеца лишаване от свобода да бъде изтърпяно изцяло. Двете предходни осъждания на подсъдимия Г. за транспортни престъпления и многобройните наложени му административни санкции за нарушения на правилата за движение, очевидно не са оказали своето възпитателно и възпиращо действие по отношение на подсъдимия и не са го мотивирали към спазване на закона и добрите нрави. Затова, преценката на предходните съдебни инстанции в тази насока следва да бъде споделена като правилна и законосъобразна. По изложените съображения, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационната жалба за неоснователна, поради което на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 63 от 17 март 2016 година на Великотърновския апелативен съд, по внохд № 16/2016 година, с което е изменена присъда № 59 от 07 декември 2015 година на Габровския окръжен съд, постановена по нохд № 102/2015 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.