Р Е Ш Е Н И Е № 14 София, 20.03.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ отделение на гражданската колегия , в открито съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА гр. дело № 5426/ 2014 година и за да се произнесе, взе предвид :. Производството е по чл. 290-293 ГПК. Х. С. Т. от [населено място] Т. , чрез адв. П. Г. - А.- АК Г. О. обжалва и иска да се отмени въззивно Решение Nо 206 от 25.06.2014 година по гр.възз.д. Nо 362/ 2014 год. на ОС- Велико Търново. С касационната жалба се поддържа се, че обжалваното решение е неправилно, постановено при допуснати нарушение на процесуалните правила и на материалния закон, основание за отмяната му по чл. 281 т.3 ГПК. Наведени са доводи , че решението е постановено в нарушение на процесуалните правила , поради необсъждане на всички доказателства по делото като плащане на данък сгради, оставени движими вещи, притежаване на ключ от апартамента от съпругата- ползувател, договор за безвъзмездно послужване със сина С. и др. при преценка дали е налице упражняване на правото на ползване по възражението, че е погасено по давност. Правото на ползване не е погасено, то е упражнявано чрез друго лице. Касационното обжалване е допуснато по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса за съдържанието на законовия термин упражняване вещното право на ползване и дали в това съдържание се разбира единствено живеене в жилището/ недвижимия имот/,по отношение на който това право е учредено и може ли то да се упражнява, в смисъл на живеене в него, от друго лице са произнесени с обжалваното въззивно решение е отчасти в противоречие с посоченото Решение No 347 от 02.12.2011 год. по гр.д. No 20/2011 год.–II г.о. както и би било от значение за еднаквото и точно прилагане на закона и развитие на правото. Защитата на ответника по касация Г. Д. Х.- адв. Н.Б.- АК В. Т., оспорват релевираните основания за отмяна на обжалваното решение, поддържа теза за по рестриктивно /консервативно/ интерпретиране на понятието упражняване право на ползване и възможността да се упражнява чрез трето лице, оспорва наличието на основанията за отмяна. Претендират се разноски за касационното производство. Върховният касационен съд-състав на второ отделение на гражданската колегия като прецени наведените доводи на страните и релевираните основания за отмяна в правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК , намира : С посоченото решение , окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение Nо 159 от 17.03.2014 год. по гр.д. Nо 36/2014 год. на РС- Горна Оряховица по отхвърления иск по чл. 108 ЗС във вр. с чл. по чл. 56 ал.1 ЗС, заявен от Х. С. Т. срещу Г. Д. Х. за предаване фактическата власт на следния недвижим имот: апартамент в [населено място], застроен на площ от 100 кв.м. По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване . Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите , без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки , в т.ч. и на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това ред , той се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Аналогично е положението, когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член на семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и добрите нрави. Законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС –правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя- физическо лице или с прекратяването на ползвателя - юридическо лице респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв; правото на ползване се погасява при погиване на вещта или ако не се упражнява за период по дълъг от 5 години, както и при сливане на качеството на ползвател и това на собственик. По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището / недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като : постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности , свързани с ежедневния бит , стопанска дейност и др. .Не може да има спор , че ползвателят може да се предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/ както и под формата на заем за послужване и съответно да се упражнява правото си чрез другиго . С Решение No 347 от 02.12.2011 год. по гр.д. No 20/2011 год.–II г.о. се приема , че съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощията да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете и без да се изменя нейната субстанция , т.е. да се извличат ползите при изпълнение на вменените от законодателя задължения за ползвателя, теза напълно споделена и от настоящия състав. По съществото на касационната жалба. Решението на въззивния съд макар и социално справедливо е неправилно от гл.т. на прилагане на закона- чл. 59 ал.3 ЗС. За да отхвърли иска на Х. С. Т. заявен на основание чл. 108 ЗС във вр. с чл. 56 ал.1 ЗС , решаващият съд е приел, че няма спор относно факта , че прехвърлителите –продавачи на процесния апартамент по НА No 1616/2008 година Х. С. Т. и съпругата му са запазили правото си на „пожизнено ползване и обитаване, заедно и поотделно на жилището“, но което прави не е упражнявано за срок по дълъг от 5 години, поради което и погасено е по давност и не може да бъде защитено с предявения ревандикационен иск. Основателни са наведените от касатора доводи , че решението е постановено в нарушение на процесуалните правила. От фактическа страна няма спор , че от момента на сключване на сделката Х. Т. и съпругата му не са живели в имота в смисъла на постоянно обитаване на имота . При изложените общи мотиви относно съдържанието на упражняване правото на ползване , и изразената теза за широко съдържание , включващо и други правни и фактически действия по извличане лично или чрез други го полезните свойства и предназначение на вещта, както и изпълняване на задълженията , вменени на ползвателя на чуждия имот с оглед на неговото съхранение и запазване, основателно касатора релевира довод , че събраните по делото писмени и гласни доказателства са обсъдени от инстанциите едностранно. Безспорно установените факти за плащане на данък сгради в рамките на исковия период , данните за оставени лични движими вещи в жилището,за притежаване на ключ от апартамента от съпругата- ползвател не само не изключват извод за упражняване на правото на ползване от страна на ползвателите, а безусловно налагат такъв, в смисъл , че правото на ползване е упражнявано. Основният правно релевантен факт , интерпретиран неточно и в разрез със закона от въззивния съд е този, че за срока от сключване на сделката -18.02.2008 година в процесния апартамент са останали да живеят/ в смисъла на постоянно обитаване / ответницата Г. Д. Х. , която макар и собственик притежава само на т.н. “гола собственост“ на апартамента , но не е титуляр на запазеното от прехвърлителите по НА No 1616/2008 год. ограничено вещно право на ползване и нейния вуйчо- син на ищеца С. Т.. След като от правна страна решаващият съд приема , че правото на ползване може да бъде упражнено чрез други лица , то абсолютно необосновано се приема , че обитаването на жилището от Г. Х./ заедно с детето и и бащата на това дете / и сина на ползвателя , не съставляват действия по упражняване на правото. Договор за заем за послужване съгласно чл. 243-249 ЗЗД не е формален договор , предоставянето на ползването на вещта не е обусловено от писмена или нотариално оформено споразумение. Договорът е характерен с безвъзмездността си. Предоставянето на процесният апартамент за послужване на сина С. Т., както и самата ответница Г. Х. и детето и при преценка дали е налице упражняване на правото на ползване по възражението, че е погасено по давност, е не е интерпретиран правилно и в смисъла даден ,с общите мотиви на настоящото решение.Правото на ползване , запазено като пожизнено право на ползване и обитаване по договора за прехвърляне правото на собственост в полза на Г. Х. не е погасено поради неупражняване, то е упражнявано чрез трети лица и не може да бъде основания да се отхвърли иска. При данните по делото касационната жалба на Х. Т. не може да бъде уважена и обжалваното решение отменено от гл.т. на точното прилагане на чл. 108 ЗС във вр. с чл. 56 ал.1 ЗС. Защитата на ограниченото вещно право с ревандикационен иск поставя безусловното установяване, 1/. че страната ищец е титуляр на вещното право, чиято защита се търси по делото, че 2/. фактическата власт по отношение на вещта, обект на ограниченото вещно право и неговото съдържанието на ограничено вещно право/ , в това по чл. 56 ал.1 ЗС, се упражнява от лицето-ответник и 3./ тази фактическа власт и упражняване съдържанието на вещното право е без наличие на правно основание за това. Безспорно от доказателствата по делото и на база възприетите изводи на касационния съд следва , че ограниченото вещно право на ползване по см. на чл. 56 ал.1 ЗС е валидно учредено/ запазено/, при извършване на разпоредителната сделка по НА No 1616/2008 година, в полза на ищеца Х. С. Т. и това вещно право не е погасено на твърдяното основание - чл. 59 ал.3 ЗС т.е. поради неупражняване за времето от 18.02.2008 година до съдебната забрана срещу С. Т. по ЗЗДискр. да обитава процесния апартамент.Доказателствата по делото установяват , че фактическа власт , изразяваща се в ежедневното ползване на жилището според предназначението му , за исковия период, е реализирана от една страна от сина на ищеца С. Т. по силата на договор за заем за послужване, както и от приобретателката на имота- Г. Х.- ответник по иска. За да бъде уважен иска за защита на ограниченото вещното право на ползване по реда на чл. 108 ЗС, както бе посочено по-горе , следва да е налице и третия правно релевантен факт - а именно, упражняваната фактическа власт по отношение на вещта от лицето-ответник да е без правно основание за това. При данните по делото, както и по скоро при липса на такива и респ. въведени в тази насока твърдения освен , че е сменен патрона на входната врата и това препятства достъпа на ищеца до жилището, които да налагат извод за самонастаняване следва да се приеме Г. Х. обитава и ползва процесния апартамент на основание изрична уговорка имаща характера също на договор за послужване , т.е. упражняването от нейна страна на съдържанието на правото на ползване по см. на чл.56 ал.1 ЗС вместо ползвателя по НА No 1616/2008 год. Х. Т. не е без основание , поради което и искът по чл. 108 ЗС не може да бъде уважен. С оглед на постановеният с обжалваното въззивно решение краен правен резултат касаещ неоснователността на иска по чл.108 ЗС във вр. с чл. 56 ал.1 ЗС, настоящият състав намира , че обжалваното решение макар и неправилно от гл.т. на приложение на чл. 59 ал.3 ЗС , не може да бъде отменено или изменено , тъй като заявеният ревандикационен иск е недоказан по вече изложените съображения. По направените искания за разноски: искането на защитата на ответника е основателно на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78 ал.3 ГПК при постановения от касационния съд правен резултат. С оглед на Списъка на разноските и представените доказателства- Договор за правна защита и съдействие 001815/08.08.2014 год. за изготвяне отговор на касационна жалба и Договор за правна помощ и съдействие 004989/21.01.2015 година искането за разноски следва да бъде уважено в размер общо на сумата 1830 лв. / хиляда осемстотин и тридесет лева/. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение Nо 206 от 25.06.2014 година по гр.възз.д. Nо 362/ 2014 год. на ОС- Велико Търново. ОСЪЖДА Х. С. Т. ЕГН [ЕГН] от [населено място] Т. [улица]No75 да заплати на Г. Д. Х. от [населено място] [улица]No 55 ет.2 ап.3 ЕГН [ЕГН] сумата 1830 лв. / хиляда осемстотин и тридесет лева/. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :