8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 14
[населено място],10.05.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо търговско отделение, в открито заседание на двадесет и пети януари,през две хиляди и шестнадесета година,в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Наталия Такева, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 644/2015 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 388/21.11.2014 год. по т.д.№ 668/2014 год.на Великотърновски окръжен съд,с което е потвърдено решение № 623/ 23.11.2012 год. по гр.д.№ 3001/2011 год. на Горнооряховски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск,с правно основание чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК вр. с чл.99 ЗЗД , за установяване вземане на ищеца към ответника,на основание договор за цесия от 29.10.2010 год.,с цедент Комбридж SRL – дружество,регистрирано в Република Румъния,за сума в размер на 21 318,20 лева.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – произнасяне по възражения на ответника, невъведени в предмета на спора в преклузивния за това срок, както и в нарушение на чл.294 ал.1 ГПК - неизпълнение указанията на предходния касационен състав,отменил първото постановено въззивно решение - за отстраняване неяснотата и противоречията в защитната позиция на ответника и конкретизиране възраженията му, в изпълнение задължението по чл.145 ал.2 ГПК, неизпълнено от първоинстанционния съд.Твърди постановяване въззивното решение и в противоречие с материалния закон – в обосноваване извода за основанието на претендираното от ищеца плащане, изключвайки като такова сключения договор между цедента и длъжника,както и поради необоснованост,без конкретни, относими към това касационно основание за неправилност обстоятелства.
Ответната страна – [фирма] – не е взела становище по касационната жалба .
С определение № 816 от 03.11.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато по правния въпрос : Може ли съдът да основе решението си на възражения,невъведени от ответника в преклузивния за това срок ? Въпросът е обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с противоречие на въззивното решение с т.4 на ТР № 1/2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК.
Върховен касационен съд, в съответствие с доводите и възраженията на страните и правомощията си,съгласно чл.293 ГПК, намира за установено следното :
Предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск е за установяване вземане на ищеца към ответника,на основание договор за цесия от 29.10.2010 год.,по силата на който цедентът – К. SRL e прехвърлил възмездно на ищеца вземанията си към ответника,възникнали на основание договор за предоставяне на телекомуникационна услуга,индивидуализиран в чл.1 от договора за цесия като –„nr CMB[ЕИК] / 01.02.2010 от 01.02.2010г.”, при допълнителна индивидуализация на цедираните вземания и чрез издадени фактури, само за вземанията по две от които е предявен настоящият иск - № 101816 за 5 000 евро и № 102059 – за 5 000 евро,за дължими месечни възнаграждения за предоставяната телекомуникационна услуга, съответно за м. септември 2010 г. и м. октомври 2010 г.. В образуваното заповедно производство ответникът е депозирал възражение по чл.414 ГПК,че дружеството „не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение„ и „няма облигационни задължения към заявителя„ , т.е. към цесионера. В отговора на исковата молба и по основателността на иска ответникът е посочил,че ако и доколкото съществува твърденият от ищеца договор за цесия, то той не му е съобщен от цедента и съгласно чл.99 ал.4 ЗЗД прехвърлянето няма действие по отношение на него.Конкретно е оспорена дължимостта единствено на част от претендираното – 1 759,90 лева, съизмеримо с натрупана лихва за забава върху вземанията по двете фактури, с възражението,че цесията няма за предмет и тези акцесорни права на кредитора - цедент.Общо е оспорено съществуването на парични задължения към ищеца /цесионера/, на основанието и в размера,съгласно исковата молба,с кумулативното възражение за непълнота на обстоятелствената й част,поради което и по-конкретно възражение е невъзможно. Формално са оспорени,без конкретизация на оспорването, двете фактури.С допълнителна молба от 06.04.2012 год. ищецът е изложил отново обстоятелствата по формиране на претенцията си,вкл. в частта по формиране вземането за мораторна лихва, съгласно чл.16 от договора за предоставяне на телекомуникационна услуга,представен по делото,ведно с допълнително индивидуализираните в договора за цесия фактури. Последващо уточнението и в първото съдебно заседание ответникът не е допълнил и конкретизирал възраженията си.Едва в писмената си защита ответникът е акцентирал на разминаването в индивидуализацията на договора,вземанията по който са предмет на цедирането / т.1 от договора за цесия/, спрямо индивидуализацията му в съдържанието на фактурите / т.2 от договора за цесия /,също изрично и аналогично на съдържанието си описани в договора за цесия.Развитите в тази връзка съображения са относими единствено към претендирането на вземане от лихва за забава и не са придружени от оспорване нито на съществуването на вземане с основание двете фактури / ако биха се приели за визиращи вземане на различно от договора за телекомуникационна услуга основание / , нито на вземане от дължимо за м.септември 2010 г.и м.октомври 2010 год. месечно възнаграждение за предоставяна телекомуникационна услуга , на основание описания в договора за цесия договор.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по съображения, основани единствено на недоказано съобщаване на договора за цесия от цедента на длъжника.Въззивният съд е потвърдил първоинстанционния акт по идентични съображения. С решение 78/09.07.2014 год. по т.д.№ 2352/2013 год. на Върховен касационен съд,второ търговско отделение, е отменено въззивното решение,като е прието,че в противоречие със задължителна за въззивния съд съдебна практика по приложението на чл.99 ЗЗД,не е съобразено уведомяването на длъжника за цесията в хода на самото съдебно производство, с уведомителното писмо,изходящо от цедента, приложено към исковата молба.Доколкото въззивният съд не е разгледал никое от възраженията на ответника, изключая неуведомяването му за цесията, касационният съд е отменил и върнал делото за ново произнасяне от въззивна инстанция,с изричните указания,че „произнасянето по основателността на предявения иск е обусловено от изясняване на процесуалната позиция на ответника - дали оспорва предоставянето на услугите,за които са начислени задълженията по фактурите,или се позовава на други правоизключващи или правопогасяващи факти„.
При новото разглеждане на делото / с.з. от 23.10.2014 год./ , ответникът – въззивник е уточнил, че „ процесните фактури не са предмет на договора за цесия „, изхождайки от несъвпадаща в същите индивидуализация на договорното основание с това по т.1 на договора за цесия. В същия смисъл е и депозираната писмена защита,едва в която е наведено и съображението,че самите фактури, едностранно изготвени,не доказват съществуването на вземането.
За да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение,при повторното разглеждане на делото във въззивна инстанция, въззивният съд се е позовал на това разминаване в индивидуализацията, но паралелно е изложил съображения , изводими от клаузи на договора за предоставяне на телекомуникационна услуга, индивидуализиран в т.1 на договора за цесия,конкретно : на чл.14,според който изпълнителят /цедента/ подготвя и изпраща фактурите на клиента /ответника/ до 10-то число на месеца,като получаването се удостоверява с обратна разписка и подпис на клиента и на чл.16,според който плащането се извършва до края на текущия месец след получаването на фактурата. Съобразно тези две разпоредби и липсата на доказателства за предявяване на фактурите,предвид приетата между страните изрична форма за удостоверяване получаването им,съдът е направил извод за недоказана изискуемост на вземанията по двете фактури.Нещо повече, счел е, че самите фактури / едностранно изготвени / не установяват реално извършена доставка на услуга.Доводи в подкрепа на тези изводи,както се посочи по-горе, въззивникът е изложил едва в писмената си защита пред въззивна инстанция, при повторното разглеждане на делото.Независимо от решението на касационната инстанция,предвид изрично уговорената между страните по договора за цесия форма за уведомяване на длъжника / чрез писмо с обратна разписка или e-mail /, която въззивният съд е приел със силата на закон и за длъжника / чл.20а ЗЗД/, макар да не е страна по договора за цесия,искът е отхвърлен и предвид последиците от неуведомяването му, на основание чл.99 ал.4 ЗЗД.
По правния въпрос :
Съгласно т.4 на ТР № 1 / 2013 год. по тълк.дело №1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклузират с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл.131 ал.1 ГПК, поради което не могат да се направят за пръв път във въззивна инстанция, освен ако страната,поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви в първоинстанционното производство.Съобразяването на възражение, заявено след преклузията по чл.131 ГПК, при решаването на спора съставлява съществено нарушение на съдопроизводственото правило на чл.133 ГПК,уреждащо правните последици от незаявени в преклузивния срок по чл.131 ГПК възражения.
По основателността на касационната жалба:
В срока за отговор на исковата молба ответникът е противопоставил,освен неуведомяването си за извършената цесия и недължимостта на лихва,съгласно чл.16 от договора между длъжника и цедента,предвид обвързаност от същата на страните по този договор, не и по отношение цесионера, възражението че не съществува негово парично задължение към ищеца /цесионера/,което и с оглед правното основание на претенцията предпоставя обстоятелства,свързани с действителността на самия договор за цесия или правопогасяващи,правоизключващи, правоунищожаващи възражения,вкл. за извършено или недължимо на друго основание плащане спрямо цесионера.Видно от отговора, ответникът не оспорва облигационната си връзка с цедента, основана на представения от ищеца договор за предоставяне на телекомуникационна услуга от 01.02.2010 год., нито общо заявеното оспорване е относимо към несъществуването на задължения към цедента, по силата на този договор / месечна такса за предоставяната телекомуникационна услуга, в размер на 5 000 евро,считано от сключването на договора – 01.02.2010 год., съгласно приложение № 1 към договора и до прекратяването му, считано от 01.11.2010 год., съгласно представен анекс № 1 към договора /. В писмената защита пред първа инстанция липсата на вземане отново е мотивирана от разминаването в индивидуализацията на договора, спрямо индивидуализацията му в приложените две фактури, кумулативно фигуриращи,като основание на прехвърляните вземания в предмета на цесията,но не съдържа възражение за несъществуващо правоотношение с цедента съгласно индивидуализацията във фактурите,нито за несъществуващо правоотношение по договора за телекомуникационна услуга, така както е индивидуализиран в договора за цесия.Видно от указанията на касационна инстанция, задължение на въззивния съд е било да отстрани неяснотата във вече заявеното , но в преклузивния срок по чл.131 ГПК становище – от какво произтича отричането на вземането на цедента - от правоизключващо,правоунищожаващо,правопогасяващо възражение по отношение договора за цесия или от възражение относно съществуването на вземането спрямо цедента,респ. обстоятелствата за това. При новото въззивно разглеждане на спора ответникът е направил уточнение извън обхвата на първоначалната му позиция, заявена в срока по чл.131 ГПК, респ. извън обхвата на дадените от касационната инстанция указания,доколкото уточнението е напълно несъстоятелно като правоизключващо, правопогасяващо или правоунищожаващо възражение както спрямо договора за цесия, така и спрямо договора с цедента.Не е уточнено никой от двата да е несъществуващ,недействителен,респ. договорът за предоставяне на телекомуникационна услуга да не е бил изпълнен от цедента или пък да е бил изпълнен от ответника, досежно дължимото за месеците септември и октомври 2010 год. възнаграждение за предоставяна телекомуникационна услуга / посочени с адекватни на заявените в исковата молба падежи,както и с адекватни на договорените месечни размери, съгласно Приложение № 1 към договора, и в представените фактури /. Обективно установимото и без възражение разминаване в индивидуализацията на договора,с индивидуализацията му в представените фактури,след като кумулативно и договора, и фактурите са изрично описани като основание на прехвърлените вземания,не предпоставя достатъчно основание за отхвърляне на иска,доколкото не е оспорено,че вписаният в представените фактури предмет на задължението,напълно кореспондиращ със заявеното от цесионера вземане и произхода му, не съществува.Направеното в изпълнение указанията на касационна инстанция уточнение от ответника не може да се възприеме и като кумулативно възражение, че цедентът „Комбридж „ SRL не е изпълнявал задълженията си към него, заради което не му се дължи възнаграждение, поради което и не съществува прехвърленото с договора за цесия вземане.Уточнението изрично препраща към вече изразеното становище в писмената защита при първоинстанционното разглеждане,което е в смисъла на „липсващо задължение на основанието,посочено във фактурите„, не и на основанието,съгласно договора, предметът на което напълно кореспондира с описания предмета на задължението по фактурите.Следователно,като е разгледал и възражение за недоказано изпълнен от цедента по отношение ответника договор за предоставяне на телекомуникационна услуга, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл.133 вр. с чл.131 ГПК.Това възражение не е въведено в преклузивния за това срок,вкл. с оглед указанията за уточнение и изясняване позицията на ответника,дадени от касационна инстанция в отменителното й решение. В., стартиране на, договореното като непрекъснато,предоставяне на услугата е удостоверено с двустранно подписан между цедента и ответника приемо-предавателен протокол,като възражение за последващото й преустановяване не е направено, нито представеният анекс за прекратяване на правоотношението визира неизпълнение на цедента /доставчик на услугата/, като основание за прекратяването или съответна на преустановена предходно доставка, по-ранна от сключването на анекса дата на прекратяване на договора.Вземането на ищеца следва да бъде потвърдено на изрично посоченото му основание – договора за цесия,който е и основанието на издадената заповед за изпълнение, като индивидуализацията на предмета на цесията чрез договора за доставка на телекомуникационна услуга се явява напълно достатъчно и без съобразяване на издадените, едностранно изготвени от цедента фактури.Предвид обхвата на осъществената защита, в приетото й за съобразено с преклузията на чл.131 ГПК съдържание, не подлежи на разглеждане въпроса за реалното изпълнение на цедента.
Въззивният съд е нарушил и чл.294 ал.1 ГПК , като не е съобразил обоснования извод на касационната инстанция, отменила решението от първото разглеждане на спора във въззивна инстанция,за надлежно съобщаване на цесията от цедента до длъжника,с изричното прилагане на уведомлението за това,като приложение към исковата молба.Напълно несъстоятелни и в противоречие именно с нормата,на която съдът се е позовал – чл.20а ал.1 ЗЗД, са и съображенията му,че уговореният между страните по договора за цесия ред за съобщаването й , респ.неспазването му – чрез предвидените е–mail или писмо с обратна разписка, е обстоятелство на което би могъл да се позове ответникът и предпоставка да се отрекат като настъпили реалните последици на уведомяването,извършено съгласно предвидената в закона писмена форма за доказване / чл.99 ал.3 ЗЗД /.
Искът следва да бъде уважен и по отношение частта от главницата,формираща се от натрупани върху помесечните възнаграждения за предоставяне на телекомуникационна услуга лихви за забава.Ответникът,в преклузивния срок по чл.131 ГПК, е възразил единствено по обстоятелството,че клаузата за дължимост на лихвата е обвързваща за страните по договора за предоставяне на телекомуникационна услуга,но не и за страните по договора за цесия.Това възражение е в противоречие с чл.99 ал.2 ЗЗД, според който прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,обезпеченията и другите му принадлежности,включително с изтеклите лихви,ако не е уговорено противното.Противна уговорка договорът за цесия не съдържа, поради което е дължима и лихва върху всяко помесечно вземане от главницата,за период от първо число на месеца следващ месеца, за който се дължи главницата,съгласно чл.16 от договора за предоставяне на телекомуникационна услуга. Размерът на така дължимата лихва върху главницата за м. септември 2010 год. надхвърля претенцията на ищеца / възлиза на 965,40 лева / и с оглед принципа на диспозитивното начало следва да се уважи до предявения размер от 879,95 лева. Размерът на лихвата върху главницата за м.октомври 2010 год. кореспондира с претендирания размер от 879,95 лева.
С оглед горното,предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. с чл.99 ЗЗД следва да бъдат уважен изцяло,ведно с присъждане на понесените от ищцовата страна разноски за всяка инстанция,като се съобрази,че искане по чл.78 ал.8 ГПК,предвид осъществяваната защита на ищеца от юрисконсулт,е предявено единствено във въззивното производство.Присъдимите в тежест на ответника разноски са съответно : 427 лв. - за първа инстанция; 1 596,54 лв. - за въззивна инстанция,от които 1 169,54лв.–юрисконсултско възнаграждение; 2779,36 лв. за касационна инстанция,вкл. по т.д. № 2352/13 г. на ІІ т.о. на ВКС или общо дължима сума от разноски – 4 802,90 лева.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение, на основание чл.293 ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 388/21.11.2014 год. по т.д.№ 668/2014 год.на Великотърновски окръжен съд,с което е потвърдено решение № 623/23.11.2012 год. по гр.д.№ 3001/2011 год. на Горнооряховски районен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от [фирма] против [фирма] иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК,с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. с чл.99 ЗЗД , [фирма] дължи на [фирма] сумата от 10 000 евро, с левова равностойност от 19 558,30 лева, и сумата от 1 759,90 лева, на основание договор за цесия от 29.10.2010 год.,сключен между цедента „Комбридж„SRL – дружество със седалище в Република Румъния и [фирма],в качеството на цесионер, с който и в полза на последния са прехвърлени вземанията на цедента към [фирма] по договор за предоставяне на телекомуникационна услуга от 01.02.2010 година.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] , на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.1 вр. с ал.8 ГПК, понесените в производството разноски, в общ размер за всички инстанции - 4 802,90 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :