Р Е Ш Е Н И Е № 155 гр. София, 11.10.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор АТАНАС ГЕБРЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 566/2016 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на адв. В. Й., защитник на подсъдимия В. Р., на адв. И. С., защитник на подсъдимия М. Х., на адв. Б. Б., защитник на подсъдимия Ф. Ф., както и на адв. Г. К., повереник на частните обвинители и граждански ищци К. Н. и И. Н., действащи чрез законния си представител Д. Е., срещу решение № 64 от 31.03.2016 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), НО, постановено по ВНОХД № 27/2016 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв. Вл. Й. са релевирани оплаквания за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че не било установено категорично и по несъмнен начин, че подсъдимият Р. участвал в извършването на престъпленията, за които бил осъден. В показанията си нито един от разпитаните свидетели не свързвал подсъдимия с извършените деяния. Игнорирано било обстоятелството, че в хода на цялото наказателно производство той отричал участието си в инкриминираните престъпления. Първоинстанционната присъда и потвърждаващото я решение се основавало единствено на наивните обяснения на подсъдимия Х., който се надявал, че при повече участници отговорността за престъплението щяла да бъде разпределена между тях, или пък че щял да получи по-леко наказание за „сътрудничеството” си. Тези обяснения не били в логическа връзка с други факти и обстоятелства по делото, които да уличават подсъдимия Р. в извършването на престъплението, защото такива установени нямало. С оглед отсъствието на доказателства за авторството касаторът моли ВКС да приеме, че подсъдимият не е извършил престъпленията, за които е осъден, и да отмени постановената присъда. В касационната жалба на адв. И. С. са развити доводи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия М. Х. наказание, като към ВКС е отправено искане същото да бъде намалено и да бъде приложена разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Според касатора въззивният съд не преценил в достатъчна степен съществения превес на смекчаващите вината на подсъдимия обстоятелства – чистото му съдебно минало, инцидентност на деянието, тежкото му здравословно състояние – параноидна шизофрения, която водела до промяна на личността, волева неустойчивост и податливост на влияние, самопризнанията, съдействието за разкриване на престъплението, самокритичността му. В касационната жалба на защитника на подсъдимия Ф. Ф. адв. Бр. Б. са залегнали възражения за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното решение на ВАС, постановяването му при непълнота и неправилна интерпретация на събрания по делото доказателствен материал, неизяснена фактическа обстановка и при съществени нарушения на процесуалните правила, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се касационната инстанция да отмени изцяло обжалваното решение на ВАС (в потвърдителната и изменената части) и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на съда. С касационната жалба на адв. Г. К., повереник на частните обвинители и граждански ищци К. и И. Н., действащи чрез законния си представител Д. Е., се претендира наличието на всички касационни поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Касаторът възразява срещу потвърдената от ВАС оправдателна част на присъдата по чл. 199, ал. 2, т. 3 от НК по отношение на подсъдимите Х. и Р. с оглед приетия ексцес на умисъла от страна на третия подсъдим Ф.. Счита, че в тази му част атакуваното решение било постановено в разрез със събрания доказателствен материал и след неправилната му интерпретация. В мотивите на решението вътрешнопротиворечиво било прието, от една страна, наличие на предварителна подготовка на тримата подсъдими за извършване на грабежа, включваща маниера на предвижване на пострадалия, времето на тръгването му и прибиране, снабдяването с превозно средство за заличаване следите на престъплението, разпределение на ролите между съучастниците, въоръжаването на Ф. и Х. с ножове, снабдяването им с ръкавици, които обстоятелства сочели на знание досежно всички обективни и субективни признаци на извършеното деяние по чл. 199, ал. 2, т. 3 вр. чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 от НК. От друга страна, в противовес на така възприетите факти ВАС приел, че квалифициращият признак „деецът да е въоръжен” не бил наличен по отношение на подсъдимите Х. и Р.. В тази насока бил незаконосъобразен анализът на показанията на св.Т., на които съдът се позовал. По делото нямало свидетел, който да е наблюдавал непрестанно действията на подсъдимите от началото до края на деянието, поради което не било установено в кой точно момент и кога подсъдимият Х. изхвърлил носения и изхвърлен впоследствие от него нож. Макар че дадените на досъдебното производство от починалия пострадал И. Н. показания не били скрепени в хода на съдебното следствие, съществували доказателства относно въоръжаването на подсъдимите, като пренебрегвайки ги, съдът не приложил правилно материалния закон. В тази насока били показанията на св. Д. Е. и извършеното на досъдебното производство разпознаване на подсъдимия Х. от И. Н., на които доказателствени източници противоречали обясненията на подсъдимия Х.. Последните представяли необясним за частното обвинение механизъм на издърпването на подсъдимия Р. през предната дясна врата и не представлявали самопризнание, а целели единствено оневиняването и смекчаването на отговорността на подсъдимия Х.. Според повереника неправилно била тълкувана съдебномедицинската експертиза, която не противоречала и не изключвала заявеното от пострадалия Н. при разпознаването на подсъдимия Х.. Като съществени процесуални нарушения адв. К. изтъква нарушение на принципа на чл. 14 от НПК, допуснато с безрезервното кредитиране на обясненията на подсъдимия Х., без да ги съпостави с останалите доказателства, и липсата на мотиви по наведените съображения от фактическа и правна страна, например във връзка с наличието на обща задружна дейност на тримата подсъдими, от която се извеждал квалифициращият признак по чл. 199, ал. 2, т. 3 от НПК. В касационната жалба повереникът на частните обвинители подробно е мотивирал възраженията по отношение на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК спрямо всеки един от подсъдимите. Изразено е несъгласие с доводите на съдилищата, че наличното психическо заболяване на подсъдимия Х. можело да се охарактеризира като изключително смекчаващо обстоятелство, тъй като събраната доказателствена съвкупност и поведението му не сочели на личност, силно внушаема за чуждо мнение. Съгласно заключението на съдебнопсихиатричната експертиза той се съгласил да участва в изпълнението на тежкото престъпление с ясно съзнание, разбирайки свойството и значението на извършеното и можейки да ръководи постъпките си. Оспорено е и значението на самопризнанието на подсъдимия Х. като смекчаващо обстоятелство, тъй като обясненията му били дадени с цел намаляване на отговорността му. При индивидуализацията на наказанието му била неприложима разпоредбата на чл. 55 от НК и с оглед наличните отегчаващи обстоятелства – особената дързост, наглост и бруталност на деянието, негативните характеристични данни на дееца. По отношение на подсъдимия Ф. предходното му реабилитирано осъждане неправилно не било отчетено като отрицателна характеристична данна. Абсолютно незаконосъобразен бил изводът, че наказанието по чл. 199, ал. 2 от НК било само по себе си прекомерно тежко, като дори и само поради тази причина следвало да се приложи чл. 55 от НК. Съдът следвало да прилага законите такива каквито са, като било недопустимо да ги преценява, пренебрегва или заобикаля, както на практика сторили двете предходни съдебни инстанции. Спрямо този подсъдим, освен изброените за подсъдимия Х. отегчаващи обстоятелства, следвало да се отчете и нанесената на пострадалия лека телесна повреда за запазване на владението върху вещта. По отношение на подсъдимия Р. ВАС също неправилно приел, че наложеното му наказание към предвидения законов минимум било достатъчно да постигне целите по чл. 36 от НК. Този подсъдим бил многократно осъждан, което го охарактеризирало като личност с висока обществена опасност. Най-показателно било осъждането му след извършване на настоящото деяние, както и че последното било извършено през времето, през което той търпял наказание пробация за друго престъпление. У него липсвала каквато и да е било критичност, а също следвало да се отчете и начина, упоритостта, дързостта и безпардонността при извършване на престъплението, надхвърлящи подобен род деяния. По изложените съображения повереникът на жалбоподателите Н. моли ВКС да отмени атакуваното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на ВАС за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения, нарушението на материалния закон в оправдателната част за обвинението по чл. 199, ал. 2, т. 3 от НК и увеличаване на наложените наказания. В съдебно заседание на касационната инстанция явилите се страни – адв. Й., подсъдимият Х. и защитникът му адв. С., адвокат Б., повереникът на частните обвинители и граждански ищци адв. К. – поддържат подадените от тях касационни жалби. Подсъдимите Р. и Ф. и частните обвинители и граждански ищци К. Н. и И. Н., действащи чрез законния им представител Д. Е., редовно призовани, не се явяват и не изразяват лично становище. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 101 от 03.11.2015 г., постановена по НОХД № 390/2015 г., Варненският окръжен съд (ВОС) е признал подсъдимите М. Д. Х., В. Д. Р. и Ф. Г. Ф. за виновни в това, че на 21.03.2012 г. в [населено място], област В., отнели чужди движими вещи и пари на обща стойност 50 888.49 лева от владението на И. Р. Н. без негово съгласие с намерение противозаконно ги присвооят, като при кражбата били заварени на мястото на престъплението от И. Р. Н. и употребили сила, за да запазят владението върху откраднатите вещи, като за подсъдимия Ф. грабежът е в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с нож, за подсъдимия Р. грабежът е извършен в условията на опасен рецидив и е в големи размери, а за подсъдимия Х. грабежът е в големи размери, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 1 вр. чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдил подсъдимия М. Х. на три години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип на основание чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС, като го е оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 199, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 3 от НК; на основание чл. 199, ал. 1, т. 1 и т. 4 вр. чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 и чл. 54 от НК е осъдил подсъдимия В. Р. на шест години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор на основание чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС, като го е оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 199, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 3 от НК; на основание чл. 199, ал. 2, т. 3 вр. чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдил подсъдимия Ф. Ф. на девет години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор на основание чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС, като го е оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 199, ал. 1, т. 2 от НК. С присъдата ВОС е признал подсъдимите М. Х., В. Р. и Ф. Ф. за виновни и в това, че за времето от 15.03.2012 г. до 16.03.2012 г. в [населено място] с цел да набавят за себе си имотна облага придобили чужда движима вещ –лек автомобил м. „С. К.” с рег. [рег.номер на МПС] на стойност 900 лева, собственост на И. Х. К., за която знаели, че е придобита от другиго чрез престъпление, поради което и на основание чл. 215, ал. 1 и чл. 54 от НК, ги е осъдил, както следва: подсъдимия Х. – на една година лишаване от свобода при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип; подсъдимия Р. – на две години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор; подсъдимия Ф. – на две години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор, като на основание чл. 304 от НПК е оправдал подсъдимите Х. и Ф. по обвинението по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 и т. 5 от НК, а подсъдимия Р. – по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 и т. 5 от НК. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимите най-тежките от определените им наказания за двете престъпления, а именно: на подсъдимия М. Х. – три години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип; на подсъдимия В. Р. – шест години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор; на подсъдимия Ф. Ф. – девет години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор. Съдът е оправдал подсъдимите Х., Р. и Ф. по повдигнатите им обвинения по чл. 345 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е зачетено времето, през което подсъдимите Х. и Р. са били с мярка за неотклонение задържане под стража, а подсъдимият Ф. – с мярка за неотклонение домашен арест. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимите Х., Р. и Ф. са осъдени да заплатят на К. И. Н. и И. И. Н. чрез законния им представител Д. К. Е. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 33 500.82 лева ведно със законната лихва, считано от 21.03.2012 г. до окончателното изплащане, като гражданският иск е отхвърлен до пълния му размер от 50 888.49 лева. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимите Х., Р. и Ф. са възложени солидарно направените по делото разноски и държавна такса върху уважената част на гражданския иск. По протест на ВОП, жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци и жалби на защитниците на тримата подсъдими срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 27/2016 г. по описа на ВАС, като с атакуваното решение № 64 от 31.03.2016 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 и чл. 338 от НПК въззивният съд е изменил присъдата в частта относно осъждането по чл. 215, ал. 1 от НК, като е постановил деянието да е извършено при условията на чл. 20, ал. 2 от НК, а в останалите части е потвърдил съдебния акт на окръжния съд. Касационните жалби на адв. Й., адв. С., адв. Б. и адв. К. са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 и т. 3 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, всички касационни жалби са неоснователни. На първо място, следва да се има предвид принципното положение, че за разлика от въззивната инстанция, която осъществява цялостен служебен преглед на атакувания съдебен акт, касационната проверка поначало се ограничава до конкретната проблематика, посочена в жалбата. При внимателния прочит на касационната жалба на защитника на подсъдимия Ф. е видно, че в нея не са откроени никакви спорни факти, които да бъдат обсъдени от гледна точка на правилността на формирането на вътрешното убеждение на въззивния съд; не е посочено в какво се състои незаконосъобразността на въззивното решение; не са конкретизирани никакви доводи във връзка с твърдяната несправедливост на наложеното наказание. Касационният съд не дължи отговор на декларативните твърдения на адв. Б. (л. 2 от жалбата), че постановеното решение било „неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при непълнота и неправилно интерпретиране на събрания по делото доказателствен материал, неизяснена фактическа обстановка и при съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното наказание било явно несправедливо”. Така цитираните възражения не съставляват годно основание за касационна проверка, защото не са надлежно конкретизирани и мотивирани съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 от НПК. Те са лишени от съдържание, като обобщено разкриват единствено субективното несъгласие на касаторите с крайните оправдателни изводи на съдебния акт. Просителният пункт в жалбата логически се извежда от изложените в нея основания. За да може да изпълни процесуалната си функция, жалбата следва да съдържа обосновка в достатъчен обем – да конкретизира кои именно доказателства не са изследвани обективно, всестранно и пълно, кои доказателствени материали са останали необсъдени, кои са превратно преценени, кои обстоятелства са игнорирани, в какво се състои нарушението на материалния закон, кои обстоятелства не са взети предвид при индивидуализацията на наказанието и т. н. Съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК касационният съд се произнася единствено по изрично възведени доводи, които трябва да са ясни и недвусмислено уточнени по съдържание. След като самият жалбоподател не е изяснил в какво точно се състои недоволството му от съдебния акт и не е изложил конкретни съображения, които обосновават искането му, ВКС няма правомощия по свой почин да замести тази непълнота по собствено усмотрение. Изключения от правилото, че касационната проверка не може да надхвърля рамките на доводите в жалбата, са процесуално допустими само в интерес на правосъдието, когато се касае до невъзведени особено съществени нарушения, които накърняват базисни човешки права, каквито нарушения в разглеждания случай не са допуснати. По същите съображения настоящият съдебен състав изключи от обхвата на касационната проверка и атакуваното решение в частите му, отнасящи се до престъплението по чл. 215, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Макар в жалбите на адв. Й. и адв. Б. да се претендира отмяна на въззивния съдебен акт и в тези осъдителни части, по отношение на вещното укривателство в сезиращите документи не е спомената нито дума. При констатираното пълно отсъствие на каквато и да е мотивировка на жалбите в тази насока ВКС е лишен от възможност да осъществи контрол върху атакувания акт. Относно престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 1 и т. 4 вр. чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, за което е осъден подсъдимият В. Р., в касационната жалба на адв. Й. словесно изрично са формулирани единствено оплаквания за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Р. наказание, които твърдения поначало предполагат съгласие на касатора с приетата фактическа обстановка. Основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК ограничават касационната проверка само до съответствието на правните изводи с приетите от въззивния съд факти в оспорената част на въззивното решение и съответно до правилността на процеса по индивидуализация на наказанието. Видно обаче от съдържанието на жалбата, касаторът на практика оспорва изключително фактическата основа на атакувания съдебен акт, като твърди, че участието на Р. в престъплението не било категорично доказано, изразява несъгласие с кредитирането на „наивните” обясненията на подсъдимия Х., оспорва наличието на други уличаващи подсъдимия Р. факти и обстоятелства. Тези аргументи на защитника по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на съда, върху които са основани правните изводи на ВАС и ВОС за наличието на съответните обективни и субективни елементи на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 1 и т. 4 вр. чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, за което е осъден подсъдимият Р.. Преценката за фактическа необоснованост не съставлява самостоятелен касационен повод по чл. 348, ал. 1 от НПК и е извън правомощията на касационната инстанция. ВКС многократно и последователно е изтъквал в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да преценява нейната правилност и да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. С оглед забраната за установяване на нови факти (с изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, каквато не е налице в разглеждания случай) поначало не е възможно да бъде постигнат целеният от касатора резултат – да се приеме, че „подсъдимият Р. не е извършил престъпленията, за които е осъден”, тъй като е свързан с различни фактически положения относно авторството на деянието. При касационния контрол фактологията на деянието може да се изследва само с оглед процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Тъкмо от тази гледна точка ВКС обсъди процесуалната законосъобразност на дейността на въззивния съд при установяването на фактологията на деянието, тъй като макар без изрична формулировка съдържанието на касационната жалба на адв. Й. смислово насочва към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Според настоящия съдебен състав относимите към инкриминирания грабеж фактически положения са установени процесуално изрядно, без да са допуснати нарушения при събирането, проверката и оценката на доказателствените материали. ВАС е проконтролирал изцяло първоинстанционната присъда на ВОС, като в рамките на правомощията си мотивирано се е съгласил с приетите фактически положения относно поведението на тримата подсъдими, включително и на подсъдимия Р., както и с осъществения от първоинстанционния съд доказателствен анализ. На л. 131 – л. 133 от въззивното решение е отразена фактическата обстановка, обусловила осъдителните изводи на двете предходни инстанции, а именно, че: Пострадалият И. Н. се занимавал с продажба на мобилни телефони, като имал магазин в [населено място]. Техническите пособия и оборота от продажбите той съхранявал в дома си на [улица], като ежедневно около 8:00 – 8:30 ч. пренасял артикулите в магазина с автомобил, а вечер ги прибирал вкъщи. Подсъдимият Ф., който се познавал както с подсъдимия Х., така и с подсъдимия Р., предложил на подсъдимия Х. да „охранява” срещу сумата от 500 лева подсъдимия Р., докато открадне стоката на пострадалия. Сутринта на 21.03.2012 г. те се срещнали в началото на града, като подсъдимият Х. дошъл с автобус, а подсъдимите Ф. и Р. пристигнали на мястото на срещата с откраднат лек автомобил „С. К.” рег. [рег.номер на МПС] . С колата тримата се придвижили в близост до дома на И. Н.. Както обичайно пострадалият натоварил два сака, кашон и бяла найлонова торба с мобилни апарати и пари на обща стойност 50 888.49 лева, в лек автомобил м. „Ф. Г.”, рег. [рег.номер на МПС] . Изкарал автомобила на улицата, издърпал ръчната спирачка, оставяйки двигателя запален, и слязъл да затвори входната врата. В това време подсъдимият Р. влязъл в автомобила и потеглил. Пострадалият обаче се затичал към колата, успял да отвори шофьорската врата, извил волана и се нахвърлил върху подсъдимия Р., като започнал да го удря по главата. Към тях се приближил лекият автомобил „С. К.”, от който слезли подсъдимите Х. и Ф. и се включили в инцидента. Подсъдимият Х. се опитвал да издърпа подсъдимия Р. откъм предната дясна врата на лекия автомобил „Ф. Г.”, а подсъдимият Ф. откъм задната седалка нанесъл порезни рани по дясната ръка на пострадалия Н.. Той издърпал поставения на задната седалка кашон с телефони, пари и лични документи, но в това време подсъдимият Р. успял да потегли и се отдалечил от местопроизшествието. Подсъдимите Х. и Ф. се качили в лекия автомобил „С. К.”, подсъдимият Ф. се опитал да отпътува, но блъснал колата в тротоара, при което левите й гуми спаднали. Тогава двамата слезли и побягнали в посока към [населено място]. По-късно подсъдимият Х. бил забелязан и задържан в местността „М.”, а изоставеният от подсъдимия Р. лек автомобил „Ф. Г.” бил намерен в [населено място], но отнетите вещи липсвали. При преценката на дадените от подсъдимия Х. обяснения първоинстанционният и въззивният съдилища не са подценили спецификата на конкретната ситуация и са взели предвид както двояката природа на това доказателствено средство, така и обстоятелството, че по делото няма друг очевидец, който непосредствено и цялостно да е възприел поведението на тримата подсъдими преди, по време и след извършване на деянието (показанията на починалия пострадал И. Н. от досъдебното производство не са били приобщени към доказателствения материал поради липсата на процесуални предпоставки за това). Преки сведения за възникването на замисъла и организацията на деянието, както и за конкретните действия на подсъдимите при осъществяването му се съдържат единствено в обясненията на подсъдимия Х., които имат приоритетно значение за разкриването на обективната истина. Процесуалното му качество е било напълно достатъчно, за да повиши вниманието и критичността на съдебните инстанции при анализа на обясненията му с оглед евентуалната възможност той да прояви необективност, недобросъвестност и тенденциозност с цел облекчаване на собственото си положение. Маркираните в касационната жалба опасения на защитника адв. Й. в този смисъл са неоснователни, тъй като достоверността на самопризнанията на този подсъдим е била стриктно проверена в контекста на останалите налични по делото доказателствени източници – другите гласни доказателствени средства, писмените доказателствени материали, експертните заключения, веществените доказателства. С професионално умение съдебните инстанции са използвали правилен подход за установяване на истинността на обясненията на подсъдимия, който принципно трябва да бъде използван при анализа на гласните доказателствени средства – внимателна съпоставка между неговите твърдения и показанията на отделните свидетели и съзвучието им в контекста на общата доказателствена съвкупност. ВОС и ВАС последователно са проверили дали и доколко по съдържание разкритите от подсъдимия Х. фактически данни по съдържание кореспондират на останалите събрани по делото доказателства. При мотивирано заключение за съответствие и съзвучие между обясненията му и останалите доказателствени материали съдилищата процесуално напълно законосъобразно са кредитирали това доказателствено средство. Основания за такъв извод са дали обстоятелствата, подробно изтъкнати от състава на ВАС на л. 136 – л. 137 от решението: че пострадалият И. Н. е разпознал подсъдимия Р. като лицето, влязло в автомобила му, което удрял с цел да го отстрани от колата (протокол за разпознаване от 08.08.2012 г.); че пробационните инспектори Ц., Ч. и В. са забелязали по лицето на подсъдимия Р. наранявания от ударите на пострадалия; че пострадалият Н. е разпознал и останалите двама подсъдими Х. и Ф.; че св. Д. Е., с която пострадалият живял на съпружески начала, е пресъздала неговия разказ за случилото се по начин, сходен в редица съществени детайли с обясненията на подсъдимия Х.; че обсъжданото доказателствено средство косвено се подкрепя от депозираните показания на свидетелите С., С. и Г., както и от заключенията на назначените съдебномедицинска експертиза относно получените от пострадалия увреждания и ДНК експертизи, установили клетъчен материал, произхождащ от подсъдимия Ф. по намерените ръкавици и ножа, с който били причинени нараняванията на пострадалия. Направеният от съдилищата стриктен и подробен разбор и съпоставка на всички без изключение доказателствени материали опровергава и възраженията на повереника на частните обвинители срещу достоверността на обясненията на подсъдимия. Адв. К. неоснователно изразява несъгласие с безрезервно гласуваната им вяра само частично, досежно фактите, дали основание на съда да приеме ексцес на умисъла на подсъдимия Ф. – че другите двама подсъдими не са били въоръжени и че представното им съдържание не е отразявало обстоятелството, че подсъдимият Ф. е носел нож и че ще го използва срещу пострадалия. Обективно не съществува съзряното от повереника в тази насока вътрешно противоречие в мотивите на атакуваното решение – че ВАС, от една страна, приел наблюдение и проучване на навиците на пострадалия от страна на подсъдимите, снабдяване с противозаконно отнето превозно средство, разпределение на ролите и последователност на действията им, въоръжаване на подсъдимите Ф. и Х. и снабдяване с ръкавици, а от друга – че само подсъдимият Ф. носел и използвал нож. На л. 133 от ВНОХД № 27/2016 г. съставът на ВАС наистина е заключил, че установените фактически обстоятелства логически обуславяли извод за предварителна подготовка на тримата подсъдими за извършване на деянието. Липсват обаче констатации за въоръжаването на друг, освен на подсъдимия Ф.. Тъкмо обратното, на л. 134 – л. 135 в решението ясно са формулирани и убедително обосновани фактическите положения, че при грабежа е бил използван само един нож, а именно носеният от подсъдимия Ф., като не е било установено останалите двама подсъдими да са знаели за наличието на оръжието до момента, в който е било използвано. Въззивният съд с основание е изтъкнал в подкрепа на така приетите факти, че в унисон с обясненията на подсъдимия Х. съгласно съдебномедицинската експертиза раните на пострадалия са отговаряли да са причинени от едно оръжие, като разположението им е съответствало на положението, в което е бил пострадалият, както и на местоположението на подсъдимия Ф.. Според показанията на св. Т., възприел бягащите от местопрестъплението подсъдими Х. и Ф., само един от тях е скрил нещо в купчина тухли, където впоследствие е бил намерен ножът с установени по него от ДНК експертизата биологични следи от подсъдимия Ф.. Отчетено е също така, че при нанасянето на нараняванията на пострадалия Н. този подсъдим е действал ситуативно, защото предварителните уговорки между тримата са касаели осъществяването на кражба, като никой тях не е предвиждал настигането на автомобила от пострадалия и оказаната от него активна съпротива. Състоятелните аргументи на ВАС не могат да бъдат дискредитирани с поддържаните от адв. К. съображения, че по делото нямало свидетел, който непрекъснато да е наблюдавал поведението и на тримата подсъдими в хода на целия инцидент. Липсата на независим очевидец в разглеждания случай е признат от съда обективен фактор, който действително е затруднил процеса на разкриване на обективната истина. Това положение обаче не е основание за изключване на показанията на останалите свидетели по делото, в частност тези на св. Т., които макар и по косвен път са потвърдили обясненията на подсъдимия Х.. Обстоятелството, че св. Т. е възприел само действията на един от бягащите мъже по укриване на ножа в ограничен времеви отрязък след деянието, не може да се интерпретира по предложения от повереника начин – че не било изключено и подсъдимия Х. да е носел нож и да го е укрил без да действията му да бъдат възприети от св. Т. или от друг свидетел. Подобно фактическо положение не може да бъде изведено в съгласие с изискването на чл. 303, ал. 1 от НПК, защото по естеството си представлява произволна хипотеза, недоказана по несъмнен начин. Касаторът недопустимо се позовава на заявеното от пострадалия Н. при разпознаването на подсъдимия Х., че той бил лицето, което излязло от предната дясна врата на лекия автомобил „С. К.”, но не успяло да го нарани. Изявленията на пострадалия при разпознаването не могат да бъдат приравнени на показания и нямат доказателствена стойност. Също и съобщената от св. Е. информация за споделеното й приживе от пострадалия – че дошлите впоследствие подсъдими „започнали да го мушкат” – не могат самостоятелно да обусловят различни изводи по отношение на въпроса дали и подсъдимият Х. е бил въоръжен. Макар и годен източник на производни доказателства, показанията на свидетелката в тази им част не са подкрепени от други доказателствени материали и следователно съдебните състави правилно не са ги използвали за основа на фактическите си изводи. В заключение може да се обобщи, че възприетите от въззивния съд фактически положения за инкриминираното деяние, кореспондиращи с установената и от първоинстанционния съд фактология, са възприети в съответствие с изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като при оценката им не са допуснати логически грешки, изопачаване на действителното съдържание на доказателствените източници или едностранчивата им интерпретация. Мотивировката на атакувания съдебен акт е изчерпателна, съобразена със стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК, поради което възражението на адв. К. за пренебрегване на доводите на частните обвинители се явява голословно. Всички техни възражения по същество са получили обстоен отговор в съдебния акт (л. 136 –л. 139 от въззивното дело). В него е посочено изрично (л. 135), че съответните оспорени от частното обвинение положения са обсъдени в раздела, посветен на неоснователността на протеста, като с оглед идентичността им възраженията на прокурора и повереника са разгледани едновременно и не са преповторени. Настоящият съдебен състав не установи твърдяното от повереника адв. К. нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Възражението на частните обвинители в тази насока очевидно е основано върху претенциите за допуснати процесуални нарушения в доказателствената дейност на съда, които ВКС прие за неоснователни по изложените по-горе съображения. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и точно, като няма основания да се обмисля различна правна квалификация от приетата по чл. 199, ал. 1, т. 1 вр. чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия М. Х.; по чл. 199, ал. 1, т. 1 и т. 4 вр. чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия В. Р.; по чл. 199, ал. 2, т. 3 вр. чл. 198, ал. 3 вр. ал. 1 от НК по отношение на подсъдимия Ф. Ф.. На последно място, настоящият състав на ВКС прие за неоснователни и възраженията на защитниците и на повереника за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания. Този касационен повод е изтъкнат във всички жалби, но както вече беше отбелязано по-горе, само формално фигурира в жалбите на адв. Й. и адв. Б., без да е мотивиран. Касационната инстанция не дължи на тези касатори конкретен отговор поради липсата на съответни доводи, които да прецени, като може само да заключи, че се солидаризира със становището на ВОС и ВАС и по въпроса за наказанието, което подсъдимите В. Р. и Ф. Ф. следва да понесат за извършеното от тях престъпление (лишаване от свобода за срок от шест години по отношение на подсъдимия Р. и девет години лишаване от свобода по отношение на подсъдимия Ф.). Съдилищата са направили пълен преглед на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства и при съпоставянето им са приели съществен превес по тежест и брой на втората група, което е наложило приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК спрямо Ф., а спрямо Р. е обусловило наказание към минимума на чл. 199, ал. 1 от НК. Определеното по отношение на подсъдимия М. Х. наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода също е отмерено в срок под минималния, предвиден в санкционната част на наказателната материалноправна норма, като въззивният съд е отчел всички без изключение смекчаващи обстоятелства, изтъкнати в жалбата на адв. С. – чистото съдебно минало, здравословното му състояние, направените самопризнания. Именно тези факти са дали основание на съдилищата да определят наказанието му при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като заболяването му, установено от съдебнопсихичната експертиза – личностово разстройство, обуславящо емоционално-волева неустойчивост и лесна податливост на външни влияния – правилно е преценено като изключително смекчаващо обстоятелство. Цялостната съвкупност на смекчаващите обстоятелства е обусловила верен правен извод, че в разглеждания случай и най-лекото предвидено в санкцията на чл. 199, ал. 1, т. 1 от НК наказание от пет години би се явило несъразмерно тежко за подсъдимия с оглед особеностите на дееца и на извършеното от него деяние. Адв. К. неоснователно оспорва този извод на съда, като омаловажава преди всичко значението на процесуалното поведение на подсъдимия Х., което според повереника било мотивирано единствено от стремеж за намаляване на отговорността му. Подбудите на подсъдимия да депозира самопризнания не могат да се обсъждат като акцент при оценката на действителното значение на неговите обяснения. Щом са признати за истинни и е прието, че обективно са улеснили разкриването на обективната истина, те безспорно следва да облекчат наказателноправното му поведение. В случая без съмнение именно обясненията на този подсъдим са изградили базата на установената от съдилищата фактология, поради което доказателственото им значение правилно е оценено като особено съществено. От вниманието на съдебните инстанции не е убягнал и фактът относно относително по-малкия принос на подсъдимия Х. при осъществяване на деянието, тъй като усилията му са били насочени изключително към подпомагане на подсъдимия Р., когото пострадалият е удрял по главата (опитвал се е да го измъкне през дясната врата на автомобила). При тези данни приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е законосъобразно, тъй като комплексът от смекчаващи обстоятелства действително бележи значително по-ниска обществена опасност на дееца и извършеното от него деяние в сравнение с обичайните за този вид престъпления. Изтъкнатите от адв. К. характеристики на деянието не са подценени при индивидуализацията на наказателната отговорност на нито един от подсъдимите. Проявената дързост с оглед конкретното време и място на осъществяване на деянието и предварителната му подготовка не са игнорирани при определянето на конкретните срокове на лишаването от свобода. Именно заради спецификата и обществената опасност на конкретно извършеното престъпление и с оглед целите на генералната превенция наложеното на подсъдимия Х. наказание няма как да бъде смекчено до размер, позволяващ приложение на института на условното осъждане. Конкретната обществена опасност на деянието е взета предвид и по отношение на останалите двама подсъдими, чието персонално поведение е дало основание за различна правна квалификация на престъпното им поведение. Нито предходните осъждания на подсъдимия Р., нито причинените от подсъдимия Ф. наранявания с нож на пострадалия Н. могат да бъдат съобразени отделно като отегчаващи обстоятелства, тъй като са оценени като квалифициращи такива. Повереникът некоректно твърди, че въззивният съд е „пренебрегнал” и „заобиколил закона”, като е мотивирал приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК по отношение на подсъдимия Ф. с предвидената тежка отговорност за престъплението по чл. 199, ал. 2 от НК. При обективния прочит на мотивите на въззивното решение в тази им част (л. 143) е видно, че ВАС правилно е обсъждал тежестта на законоустановената санкция не самостойно, а с оглед цялостния механизъм на извършване на престъплението и на фона на конкретно установените смекчаващи обстоятелства по отношение на този подсъдим (възраст, семейно положение, често съдебно минало). Изложените съображения формират убеждението на касационния съдебен състав, че въззивният съд не е допуснал претендираните от касаторите основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК при постановяване на съдебния си акт. Водим от тези аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 64 от 31.03.2016 г., постановено по ВНОХД № 27/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд, НО. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.