Р Е Ш Е Н И Е № 460 гр. София, 04.12.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, ………….Второ наказателно отделение, в публично заседание на четиринадесети декември две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Галина Иванова...........…………………….……………...в присъствието на прокурора Момчил Бенчев................…………………………….изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………..……….........наказателно дело № 820 по описа за 2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по отделно подадени жалби от защитниците на подсъдимите Г. Н. И. (адв. М. Т.) и допълнение (адв. Върбина М.), Е. З. С. (адв. Б. Т.), Т. Н. Н. (адв. Л. Г.), Е. А. В. (адв. А. К. и адв. Е. Т., допълнение от Е. В.), както и по жалба от повереника на частните обвинители М. В. К., М. Д. Д. и П. В. Д. (адв. В. П.) – всички против въззивно решение № 56/05.05.2022 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 78/2021 г., с което е била частично изменена и потвърдена присъда № 12 от 01.07.2020 г. по НОХД № 528/2019 г. на Плевенския окръжен съд. С тази присъда първоинстанционният съд е признал подсъдимите Е. В., Т. Н., Г. И. и Е. С. за виновни в това, че на 11.10.2017 г., в землището на с. О., отвлекли Д. В. Д., като от деянието са настъпили значителни вредни последици (животозастращаващо увреждане на здравословното състояние – черепно-мозъчна травма, мозъчен оток и гръдна травма), към отвлеченото лице е проявена особена жестокост (чрез неколкократно нанасяне на интензивен побой от всички подсъдими в различни населени места – в землищата на с. О., с. Б. и гр. Б., като пострадалият е бил изоставен в безпомощно състояние на 11/12.10.2017 г. на ул. "Г. К." в с. Б.) и деянието е извършено от повече от две лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 3, т. 2 и т. 3, вр. ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 от НК им е наложил следните наказания: - На Е. В. и Г. И., при условията на чл. 54, ал. 1 от НК – 10 години лишаване от свобода при първоначален строг режим и конфискация на част от имушеството им - На Т. Н. и Е. С., при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК – 8 ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА при първоначален строг режим и конфискация на част от имуществото им Със същата присъда четиримата подсъдими са били признати за виновни и за това, че на 16.08.2018 г., в с. О., при условията на независимо съпричинителство, причинили по непредпазливост смъртта на Д. Д., настъпила вследствие на нанесена му от тях тежка телесна повреда на 11.10.2017 г., поради което и на основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 128, ал. 2 от НК е осъдил подсъдимите Е. В. и Г. И. на 7 години лишаване от свобода, а Т. Н. и Е. С. – на 6 години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на всеки един от подсъдимите е било определено общо най-тежко наказание, както следва: на Е. В. И Г. И. - 10 години лишаване от свобода при първоначален строг режим, а на Т. Н. и Е. С. – 8 години лишаване от свобода при пъроначален строг режим, както и за четиримата – конфискация на част от имуществото им. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимите да заплатят направените по делото разноски. С въззивното решение, предмет на касационната проверка, Великотърновският апелативен съд е изменил присъдата, като е оправдал четиримата подсъдими по обвинението по чл. 142, ал. 3, т. 2 от НК – от деянието да са настъпили значителни вредни последици. В останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена. Във всяка една от депозираните касационни жалби (и допълнения към тях) са изтъкнати доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимите или алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане на Великотърновския апелативен съд за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения или намаляване на наложените им наказания. В касационната жалба на подсъдимия Г. И. (изготвена от адв. М. Т.) се твърди, че истина по случая не е била разкрита поради липсата на внимателна и обективна оценка на действителното съдържание на показанията на св. С.. Той бил поставен в положението да избира дали да стане свидетел или обвиняем, което е повлияло и върху достоверността на показанията му, които въззивният съд така и не обсъдил. От друга страна се застъпва позицията, че не било съобразено изложеното от св. С. за липсата на осъществена принуда спрямо пострадалия при преместването му в пространството, като нямало данни някой от подсъдимите да е прилагал сила или заплаха да слезе или да се качи в автомобила, нито е бил каран да претърпи нещо против волята му. Оспорва се и валидността преценката на въззивния съд да кредитира обясненията на подсъдимите В. и Н., дадени преди изменение на обвинението в по-тежко в досъдебната фаза. Според защитата двамата не са имали възможност да се защитят по новото обвинение. Като процесуално нарушение се отчита и липсата на проявена от съда активност за издирване на св. З. и изслушването му пред съда. Материалният закон се отчита за нарушен поради непосочване и недоказване каква принуда е била упражнена спрямо пострадалия по повод деянието по чл. 142 от НК, както и какво точно всеки един от подсъдимите е извършил като независим съпричинител на деянието по чл. 124 от НК. Неотчетено от съда е останало и това, че пострадалият е бил оставен дълго време сам, имало е възможност да е падал от собствен ръст, не са били открити следи от нанасяне на удари с кубинки. На последно място защитата намира наказанието за несправедливо поради недостатъчно отчитане на данните, че И. е бил неосъждан, трудово ангажиран, семеен с дете, както и че продължителността на наказателното производство е повече от 5 години. В допълнението към касационната жалба (изготвено от адв. М.) се изтъкват доводи за евентуална предубеденост на въззивния съдебен състав – за това, че по времето на висящност на съдебното производство те са работили в наказателното отделение заедно с двамата съдии, постановили първоинстанционната присъда (Г. и Г.), които междувременно били командировани там. Изразено е съмнение жалбите на подсъдимите да са били обсъждани между тях. В допълнението са застъпени възражения относно доказателствената дейност на първата инстанция и липсата на мотиви, които нарушения не са били поправени от въззивния съд. Според защитата не е имало доказателства Г. И. да е спирал автомобила на пострадалия, да го е принуждавал да излезе против волята му или да го вкарва принудително да влиза в него, или да го е превозвал против волята му до посочените в обвинителния акт места, съгласувайки своите действия с тези на останалите, като такива сведения не са споделяли нито св. Р. С., нито някой от другите подсъдими. Не е имало и доказателства за проявена особена жестокост и в тази връзка са цитирани данни от СМЕ на вещото лице Д. – липса на травми по лицето и главата, причинени от силни ритници с кубинки и удари с юмруци. В касационната жалба на подсъдимия Т. Н. (изготвена от защитника му адв. Л. Г.) също са изтъкнати касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Твърди се, че в нарушение на разпоредбите по чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК въззивният съд не е извършил самостоятелен задълбочен, обективен и пълен анализ на доказателствата, не е изяснил противоречията в отделните източници, което е довело и до липса на мотиви и незаконосъобразно приложение на материалния закон. Неправилно били кредитирани само показанията на свидетели и части от обясненията на подсъдимите, които ползвали обвинението. Анализ на противоречията в доказателствените източници не бил направен и от първоинстанционния съд. По отношение на наказанията се сочи, че е придадена тежест на отегчаващите обстоятелства, а не са съобразени налични смекчаващи (като подробните обяснения на подсъдимите в съдебната фаза, допринесли за разкриване на обективната истина, трудовата ангажираност, чистото съдебно минало, добри характеристични данни и семейното положение на Н. като баща и съпруг), които не са намерили отражение при определяне на техните размери. В касационната жалба на подсъдимия Е. В., подадена от адв. А. К., също са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Процесуалните нарушения са мотивирани с отсъствие на самостоятелен критичен анализ на доказателствената съвкупност и надлежно изпълнение на въззивните задължения за проверка и преценка на доказателствения материал с обсъждане на противоречията и изграждане на ясна позиция за тяхното преодоляване. Твърди се, че в решението отсъства конкретен и аргументиран отговор на възраженията срещу правилността на присъдата, като не било възможно за страните да разберат въз основа на какви съображения те са били отхвърлени – като напр. липсата на формиран умисъл за отвличане на пострадалия и изобщо на доказателства за такова отвличане чрез прилагане на физическа сила или заплашване, както и на физически действия на подсъдимия В. за нанасяне на телесни увреждания на пострадалия. Защитникът счита, че не бил изложени правни аргументи в подкрепа на проявената особена жестокост, въпреки направените възражения в тази насока – липса на доказателствени факти за външно обективирани прояви на ярост, садизъм, коравосърдечие, надхвърлящи рамките на обичайното жестоко отношение при извършване на подобни престъпления, както и особено драстични черти на личността на В., които да го очертават като жесток човек. Относно деянието по чл. 124 от НК въззивният съд не обсъдил и не отговорил на възраженията, че липсвали доказателства за участие на В. в нанасяне на телесните увреждания. Вместо да изложи мотиви по обвинението по чл. 124, ал. 1 от НК, въззивният съд пространно поддържал тезата за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК. С произнасянето по непредявено обвинение, съдът е мотивирал осъждане на подсъдимите по предявеното такова, накърнявайки правото им на защита. Относно наказанието се твърди, че то е прекомерно завишено по размер. Не бил съобразен приноса на подсъдимия В. и данните за процесуалното му поведение (самопризнания, съдействие за разкриване на истината, демонстрирана критичност и разкаяние). Неправилно са били отчетени като отегчаващи обстоятелства, че той е организирал и планирал деянието по чл. 142 от НК, имал е користна цел, участвал интензивно в причиняване на тежките увреждания на пострадалия и се опитал да заличи следите от престъплението чрез изпиране седалките на автомобила си. Всъщност нямало доказателства той да е планирал и организирал деянието, а само, че искал помощта на И., за да го сплашат, като нямал представи относно действията на подсъдимите Н. и С.. Изводът за участие на В. във физическото малтретиране на пострадалия е в противоречие с доказателствата по делото - показанията на С. и обясненията на подсъдимия Н. и И.. Във втората касационна жалба на В., изготвена от чрез адв. Е. Т., се застъпва оплакване за процесуални нарушения на въззивния съд, изразили се в липса на собствен анализ на доказателствата и безкритично възприемане на фактическата обстановка от първоинстанционния съд. Според защитника това представлява некачествено изпълнение на задълженията на контролиращата инстанция при проверка на правилността и законосъобразността на присъдата. Фактическата обстановка се базирала на предположения и при проявен избирателен подход при оценката на доказателствата, а не на обективния им анализ. Освен това е била построена върху негодни доказателствени средства, които е следвало да бъдат изключени, а не обсъждани в нарушение на правото на защита - обясненията на подсъдимия В., дадени на ДП преди привличането му по по-тежкото обвинение. Подлежащи на обсъждане са били само показанията на св.. С. и обясненията на подсъдимите след повдигане на по-тежкото обвинение на ДП, както и дадените в съдебната фаза на процеса и ако те са били съобразени, то това би довело до извод за липса на извършено престъпление по чл. 142 от НК. Оспорват се фактически констатации в мотивите, като напр. за решението на В. да разреши проблема по силов начин, което според защитата не съответствало на други части, в които било прието, че молбата на В. до И. била само пострадалият да бъде сплашен и не било обсъждано отвличане и участие на други лица. За престъплението по чл. 124 от НК се твърди, че съдът не отчел липсата на доказателства В. да е участвал в побоя при нивата край гр. Б. (където имало данни пострадалият да е бил фатално увреден), както и не бил даден отговор кои точно действия са довели до вредоносния резултат и би ли настъпил и без действията му в условията на обвинение за независимо съпричинителство. По повод наложените наказания се сочи неяснота относно отразеното за проявена безцеремонност за деянието по чл. 142, не били взети предвид като смекчаващи обстоятелства липсата на неприключили производства, което задно с останалите формирали извод на многобройност и изисквали прилагане на чл. 55 от НК. Относно деянието по чл. 124 от НК не било съобразено, че при нанасяне на побоя В. е бил най-пасивният от всички. В допълнението, изготвено лично от подсъдимия В. се твърди, че продължителността на наказателното производство е твърде голяма – повече от 5 години, през което време той е бил задържан, като настоява то да бъде отчетено и подсъдимият компенсиран с намаляване на наложените му наказания с прилагането на чл. 55 от НК. В тази връзка е направено позоваване на практиката на Европейския съд по правата на човека относно приложението на чл. 6, пар. 1 и чл. 13 от ЕКПЧ, както и на самия ВКС. В касационната жалба на подсъдимия Е. С., изготвена от адв. Б. Т. също се сочи наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 о НПК. Основните оплаквания са, че въззивния съд е компилирал непоследователните обяснения на подсъдимите, дадени при очевиден оговор и показанията на предубедения и заинтересован свидетел С. в опит да се обоснове отговорността на С.. Излагат се доводи за липса на аргументация защо не са били възприети едни или други части от обясненията на подсъдимия В., като напр. че Н. и С. не са нанасяли удари, както и че до момента на срещата те не са знаели какво се случва и какво трябва да правят, а също и че уговорката за разрешаване на проблема с пострадалия е била само с И., но не и с Н. и С.. Според защитника инстанциите по същество не анализирали в достатъчна степен наличния оговор, изразен в стремежът за уличаване на С., изведен от обясненията на тримата подсъдими В., Н. и И.. В тази насока се твърди, че безкритично били възприети обясненията на В. за нанесени от С. удари в автомобила, които били фатални. Оспорват се изводите за осъществена принуда при отвличането, които не кореспондирали на обясненията на подсъдимите и показанията на св. С. – като напр., че пострадалият се опитвал да се отскубне от подсъдимите при първоначалното преследване или че той съзнавал безизходността на ситуацията и нямал друг избор, а също и че С. имал за задача да охранява пострадалия. Неправилно било и позоваването на обясненията на Н. за състоянието на пострадалия на нивата край Б., за да се обоснове, че тогава е била начената черепно-мозъчната травма. Обобщено се посочва, че въззивният съд не отговорил на възраженията за липсата на доказателства за принудително преместване относно деянието по чл. 142 от НК. Изразява се още становище, че св. З., могъл да каже и нещо повече, но бил заличен. Според защитата действията на подсъдимите не обуславяли признака особена жестокост. Относно деянието по чл. 124 от НК се възразява, че след като съдилищата са приели, че това не е вярната правна квалификация, то подсъдимите е следвало да бъдат оправдани. Относно наказанието се подкрепя довода за по-малък принос на С. при осъществяване на насилието върху пострадалия. В касационната жалба на частните обвинители М. К., М. Д. и П. Д., изготвена от адв. П., е направено искане за отмяна на решението на въззивния съд и постановяване на ново, с което четиримата подсъдими да бъдат осъдени по първоначално повдигнатите им обвинения, респ. да се потвърди първоинстанционната присъда. Липсват съдържателни мотиви, които да обосновават някое от касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Единствено са изложени съображения за законосъобразно осъждане на подсъдимите за отвличане, осъществено под въздействието на психическа принуда – заплаха от физическа саморазправа, каквато на няколко пъти е била приложена. В с.з. пред ВКС се явяват само подсъдимите В. (представляван единствено от защитника му адв. П. И.) и подсъдимия Н. (представляван от адв. Л. Г.). Неявилият се по негово желание подсъдим И. е представляван от защитниците му – адв. М. и адв. М.. Осъстващият подсъдим С. е представляван от упълномощените му защитници – адв. Т. и адв. М.. Явилите се подсъдими и техните защитници поддържат доводите и исканията, изложени в касационните жалби и допълненията към тях. Подалите жалба частни обвинители, не се явяват и същите са представлявани от повереника им - адв. П., който поддържа подадената касационна жалба. За неявилите се частни обвинители се явяват поверениците им – адв. Я. и М., които намират обжалваното решение за законосъобразно и молят да бъде потвърдено. Прокурорът от ВКП, изразява позиция за неоснователност на жалбите и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Не подкрепя оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, нито намира основания за намаляване на наложените на подсъдимите наказания. В последната си дума подсъдимият Н. моли за справедливо решение, а подсъдимият В. – за прилагане на разпоредбата на чл. 55 от НК. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл.347, ал. 1 от НПК, намери следното: По доводите за допуснати нарушения на процесуалния и материален закон: Такива доводи са изтъкнати във всички касационни жалби на подсъдимите, като с оглед сходните аргументи, застъпени в тях и спецификата на престъпленията, за които се отнасят, те подлежат на съвместно разглеждане. Те могат да бъдат обособени в няколко групи, като в първата от тях следва да се включат и съответно обсъдят възраженията за незаконност на въззивния състав поради предубеденост, изложени в допълнението към жалбата на подсъдимия И., изготвено от адв. М.. ВКС намира възраженията за предубеност на въззивния състав, постановил обжалваното решение, за напълно неоснователни. Поначало безпристрастността по смисъла на чл. 6(1) от ЕКПЧ предполага отсъствие на предубеденост в решаващия съдебен състав или отделни негови членове съдии, като това може да бъде проверявано по различни начини. В практиката си ЕСПЧ е възприел два подхода/теста за разрешаване на този въпрос – субективен и обективен Вж. обобщение на стандарта по делото Kyprianou v. C., решение на ЕСПЧ (Голяма камара) от 15.12.2005 г., пар. 118-121, вкл. препратките към делата Piersack v. B., решение на ЕСПЧ от 01.10.1982, пар. 30, Hauschieldt v. D., решение на ЕСПЧ от 24.05.1989 г., пар. 46-48.. Чрез прилагане на субективния подход/тест се цели изясняване на личното убеждение или интерес на конкретния съдия по конкретното дело, докато обективният подход служи за установяване дали съдията е предложил достатъчно гаранции, за да изключи каквото и да е легитимно съмнение в този аспект. Обективният подход търси отговор на въпроса дали, извън личното поведение на съдията, съществуват установими факти, които могат да породят съмнения за неговата безпристрастност. В този аспект, дори само видимостта или начинът, по който изглежда конкретен факт или проява от гледна точка на външния наблюдател, може да има значение. При съмнения за предубеденост становището на този, който твърди, че има такова, е от значение, но то не е решаващо. От решаващо значение е дали съмнението е обективно подкрепено. При прилагането на субективния подход ЕСПЧ еднозначно е приемал, че личната безпристрастност на съдията следва да се презюмира до доказване на противното. Оборването на тази презумпция може да се окаже трудно по някои дела, но изискването за обективна безпристрастност служи като допълнителна важна гаранция. Всъщност различието между обективния и субективен подход не може да се счита за толкова дълбоко, доколкото поведението на един съдия може да породи съмнения за безпристрастност както от гледна точка на външния наблюдател (обективен тест), но така и да информира за неговото лично убеждение (субективен тест). Изтъкнатите съображения, че членовете на въззивният състав и двама от съдиите, постановили първоинстанционната присъда (съдия Г. и съдия Г.) са работили в едно и също наказателно отделение на Великотърновския апелативен съд (доколкото последните двама са били командировани там и същевременно са довършвали висящото съдебното производство по НОХД № 528/2019 г. пред Окръжен съд – Плевен по повод обвиненията на четиримата подсъдими), а поради това може да са обсъждали делото, са голословни и практически хипотетични. Служебното познанство и съвместна работа в рамките на наказателното отделение не предпоставя, а още по-малко обосновава, подозрението за възможно обсъждане на делото и повлияване на въззивните съдии, постановили решението от командированите им колеги. Тези обстоятелства не покриват стандарта на ЕСПЧ за „легитимното съмнение” по отношение на обективния критерий за безпристрастност на съда, което и да е „обективно оправдано”. Всъщност, изглежда, че тезата за предубеденост по-скоро е обвързана със съдържанието на въззивните мотиви и явното несъгласие на защитата с това, че в тях е била възприета позицията на първата инстанция. Това обаче е реализация на въззивните правомощия по повод проверката на първоинстанционната присъда, като потвърждаването й в осъдителната част не може да бъде определяно като предубеденост, освен ако по безспорен и видим начин тя е била проявена. Такива данни нито се изтъкват, нито се извеждат от съдържанието на въззивните мотиви. Субективният подход се отнася до личната безпристрастност на членовете на съдебния състав, която поначало се предполага до доказване на противното. Втората група възражения, застъпени в жалбите на касаторите подсъдими, касае инкорпорирането на дадените на ДП обяснения от подсъдимите В. (от 17.12.2017 г.) и Н. (от 07.12.2017 г.) по реда на чл. 279, ал. 1, т. 3 и 4 от НПК (които са били относими към повдигнати обвинения по чл. 128 и чл. 142, ал. 3 от НК, като впоследствие те са обвинени по чл. 124, вр. чл. 128 от НК) и които се сочи да са обсъждани при нарушаване на правото им на защита. В тази насока са изтъкнати съображения за необходимост от прилагане по аналогия на забраната по чл. 287, ал. 4 от НПК. Преди всичко тези възражения са били поставени на вниманието на въззивната инстанция, която ги е обсъдила и предложила своя отговор и той се споделя от ВКС. Очевидна е разликата между нормата на чл. 225 от НПК, имаща приложение в досъдебната фаза и тази на чл. 287 от НПК, която се отнася до съдебната фаза, като и в двете е регламентиран реда за повдигане на обвинение при съществено изменение на обстоятелствена част на обвинението или прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. В текста на чл. 278, ал. 4 от НПК ясно е разписана забраната за прилагане на чл. 279 от НПК за обяснения, дадени преди повдигане на новото обвинение, докато това липсва в хипотезата по чл. 225 от НПК. Такава забрана не е посочена и в разпоредбата на чл. 279 от НПК, където са предвидени възможностите за прочитане на обясненията на обясненията на обвиняем, дадени по същото дело, а не по същото обвинение. Поради това не е имало пречка за приобщаване на обясненията на посочените подсъдими, дадени преди привличането им по по-тежкото обвинение. Не се наблюдава нарушаване на правото на защита, доколкото те не са единствените, поставени в основата на осъждането им, а мотивите на първата инстанция, споделени от въззивната, предлагат критичното им проследяване и обсъждане на всички противоречия с дадените впоследствие, включително в хода на съдебния процес. Именно поради прилагането на този процесуален подход се е стигнало и до разкриване на оговора между подсъдимите И., В. и Н. по отношение поведението на отсъстващия подсъдим С., заявен в обясненията им в хода на съдебния процес. В последната насока напълно неоснователни се явяват възраженията на защитниците на този посъдим, че това не е било сторено. В третата група се обхващат оплакванията за допуснати процесуални нарушения в две основни направления – непълна, необективна и превратна оценка на доказателствените материали и липсата на мотиви по направени от защитата възражения. Прегледът на тяхното съдържание обаче сочи, че в по-голямата им част се визира несъгласие с възприетите от въззивния съд фактически констатации, (относими към авторството и начина на извършване на деянията, конкретните съставомерни признаци и форма на вина), както и аргументи за неубедителност и недостатъчност на доказателствената основа, върху която те са били построени. Затова ВКС ги оценява като възражения за необоснованост и непълнота на доказателствата, които е известно, че не са самостоятелни касационни основания и ВКС няма правомощия да ги обсъжда. Обхватът на касационната проверка е ограничен в рамките на приетите от инстанциите по същество фактически положения, стига те да почиват върху доказателства, които са събрани, проверени и оценени по надлежен процесуален ред, респ. при формиране на вътрешното убеждение да не са били допуснати процесуални нарушения. Преценките относно достоверността, надеждността и достатъчността на конкретни доказателства да обусловят един или друг фактически извод са изразна форма на това убеждение и също не подлежат на касационен контрол, ако почиват на съвкупна оценка на доказателствените материали, изложени са конкретни и убедителни съображения поради какви причини се кредитира една група доказателствени източници, а други не и това кореспондира на действителното им съдържание. Следвайки този подход, ВКС не намери основание да сподели възраженията в касационните жалби. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след собствен анализ на доказателствените източници е уважил част от доводите на защитата, относими към извода за липса на признак от състава по чл. 142, ал. 3, т. 2 от НК, за който те са оправдани, а в останалата част е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически и правни заключения. ВКС не съзира съществени пороци при обсъждане на доказателствата, въз основа на които въззивният съд е приел, че подсъдимите са осъществили принуда при преместването на пострадалия в пространството, неговата продължителност и упражненото срещу него насилие от всеки един от тях. Вярно е, че в съществената им част въззивните мотиви възпроизвеждат тези на първата инстанция, вкл. относно анализа на противоречивите доказателствени източници, като ВКС не определя това като добра процесуална практика. Въпреки това, когато първостепенният съд е изпълнил в пълнота задълженията си по чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като при въззивната проверка не са констатирани недостатъци в аналитичната дейност, то възприемането на фактите, въз основа на които са изграждани правните изводи, не може еднозначно да се определя като процесуално нарушение. Макар въззивният съд да не е обсъждал аналитично показанията на св. С., които до голяма част са послужили за изясняване картината на събитията, развили се на 11.10.2017 г., то е съвсем видно, че е възприел констатациите на първата инстанция, която ясно и последователно е обсъдила всички съобщени факти и е съпоставила тази информация с обясненията на подсъдимите и останалите доказателствени материали и експертни заключения. Първоинстанционният съд е подложил на внимателна преценка и обясненията на подсъдимите В. и Н. от ДП, проследил е критично промените в тях, съпоставяйки ги с дадените от тях в съдебната фаза, наред с тези на подсъдимия И.. Въззивният съд също е обсъдил тези техни обяснения, като ясно е заявил в кои части ги кредитира, а в други не, като е направил и препратки към анализа, извършен от окръжния съд. Изразил е ясно позицията си и защо приема, противно на оплакванията на защитниците, че преместването на пострадалия в пространството, е било против волята му, която очевидно е била повлияна от присъствието на четиримата подсъдими и тяхното поведение непосредствено след принудителното му спиране в землището на с. О., последващите им координирани действия, включващи отнемане на управлението на автомобила му, поето от подсъдимия В., настаняване на задната седалка зад пострадалия на едрия и здрав подсъдим С., придвижването до усамотени места, където подсъдимите са упражнявали интензивно насилие върху него, с изключение на подсъдимия В. на третата локация в нивата край гр. Б. Затова и тезата на защитниците, че формално нито подсъдимите, нито св. С. били възприели пострадалият да е бил насилствено вкарван или изкарван от автомобила, са били отхвърлени като несъстоятелни, наред с възраженията срещу извода, че при конкретната обстановка той не е имал избор и възможност за съпротива, базиран именно на обективните данни за тяхното поведение. Изцяло неоснователни са възраженията по повод заличаването на св. З., за когото защитниците са изразявали предположения, че би могъл да съобщи данни за престъплението. Преди всичко следва да се отрази, че въззивният не е длъжен да удовлетворява всякакви искания за събиране на допълнителни доказателства, а само онези, които са необходими за изясняване на случая. Простите съмнения, че св. З. би могъл да съобщи някакви съществени за изхода на делото факти, са очевидно недостатъчни. Въпреки това личи, че въззвният съд е направил опит за призоваване на този свидетел, което се е оказало безуспешно и упрекът за заличаването му не може да бъде споделен. Подробни и изчерпателни са изводите на инстанциите по същество и досежно характера на причинените травматични увреждания на пострадалия и причинната връзка с настъпилата по-късно смърт, базирани на експертните медицински заключения, които са били надлежно обсъдени. Представени са и подробни отговори на възраженията за защитата за други възможни механизми за причиняване на черепно-мозъчната травма. Въз основа на правилно установените факти от първата инстанция, подкрепени от въззивната, материалният закон е бил приложен правилно с осъждането на четиримата подсъдими за съставомерно деяние по чл. 142, ал. 3, т. 3 от НК. При преместването на пострадалия в пространството е била осъществена психическа принуда, прераснала в насилие, осъществено на общо три локации, на последната от която нанесения от подсъдимите И., Н. и С. побой е бил най-интензивен, като тогава са били проявени и първите признаци за влошаване на здравословното му състояние. Реализиран е и признака особена жестокост, проявен не само в интензитета на нанасяните му удари, част от които в областта на главата, където са били локализирани сериозни контузии на мозъка, а също и гръдна травма поради счупване на ребра, довело до белодробен оток, но и последващото му изоставяне нощно време, в тежко състояние на улицата в с. Б., леко облечен за сезона. Тези данни разкриват липсата на състрадание и коравосърдечие, които с основание определят деянието за извършено с особена жестокост. Поради странния подход на обвинението, с оглед предложените в обвинителния акт правни квалификации, разделяйки изкуствено дейността на подсъдимите - от една страна като причиняване на смърт по непредпазливост, вследствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда по чл. 124, вр. чл. 128 от НК, в който текст не се съдържа признака особена жестокост, а от друга включването на същия по повод отвличането, липсва пречка този специфичен начин да бъде обхванат от хипотезата по чл. 142, ал. 3, т. 3 от НК. Противно на възраженията в касационните жалби, следва да се възприеме като законосъобразен извода на инстанциите по същество, че фактите по делото действително съответстват на извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК, за което обаче подсъдимите не могат да бъдат осъдени поради липсата на такова обвинение и осъществена защита срещу него. Пространното изложение за съставомерност по този текст действително е прекомерно, като е било достатъчно да се определи съответствието между установените факти и действителната правна квалификация. Само това обаче не е достатъчно да се възприеме лансираната теза за предубеденост, тъй като поначало съдът е компетентен да даде заключение за правната квалификация. Същевременно, след като е било безспорно установено участието на четиримата подсъдими при нанасяне на уврежданията на пострадалия (макар да не известно кой от тях и с какъв точно удар или удари е причинил най-тежкото увреждане – закритата черепно-мозъчна травма, довела до кома, последващо залежаване и смърт на пострадалия) и е налице причинна връзка между това тяхно поведение и настъпилата смърт, то с основание е прието, че те следва да понесат отговорност за по-лекото престъпление, за което са имали обвинение, а именно по чл. 124, ал. 1, вр. чл. 128, ал. 2 от НК. По всички тези въпроси въззивният съд, както и първоинстанционния, чиито изводи са били споделени, са изчерпателни и не е нужно да бъдат преповтаряни. По доводите за явна несправедливост на наложените наказания: За престъплението по чл. 142, ал. 3, т. 3 от НК първоинстанционният съд, чиито изводи и въззивният е споделил без да констатира необходимост от промяна, е приложил различен подход, като при определяне на наказанията на подсъдимите В. и И. е използвал техниката по чл. 54 от НК, отмервайки ги съобразно предвидения минимум от 10 години лишаване от свобода, а за Н. и С. – техниката по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, налагайки им наказание под минимума, а именно в размер на 8 години лишаване от свобода. Като смекчаващи обстоятелства са взети пред вид за всички подсъдими липсата на осъждания, трудова и семейна ангажираност, както и частични самопризнания (без С.), отчетен е и приноса на всеки един, като е прието, че този на Н. и С. се явява по-малък от този на останалите двама. ВКС намира, че като цяло съотношението между тези обстоятелства и отегчаващите такива, сред които продължителността на отвличането и наличието на два квалифициращи признака поначало е определено правилно. За подсъдимия И. обаче е пропуснато да се отчетат данните за влошеното ме здравословно състояние, за което са налице писмени доказателства. От най-съществено значение за справедливостта на наложените наказания обаче се явява фактора продължителност на наказателното производство, която надвишава 5 години и за която подсъдимите нямат особен принос. Действително делото се отличава с фактическа и правна сложност, главно обусловена от противоречивата доказателствена съвкупност и особено от странния подход на обвинението при формулиране на приложимата правна квалификация за всяко от инкриминираните деяния, което е създало необходимост от прилагането на сериозни съдебни усилия. Подсъдимият С. също е търсен известно време, но без успех. Независимо от това обаче, изтичането на период по-дълъг от 5 години, през което време подсъдимите са били в неизвестност относно наказателната си съдба, а трима от тях (В., И. и Н.) са били и задържани, се явява неразумен и налага прилагането на компенсаторен механизъм за поправянето му чрез намаляване на наказанията по явен и измерим начин - в съгласие с изискванията по чл. 6(1), вр. чл. 13 от ЕКПЧ и практиката по приложението им, както и самата практика на ВКС в тази насока. Поради това ВКС намира, че неразумната продължителност на производството следва да бъде компенсирана с включването й в категорията на смекчаващите обстоятелства и то с голяма тежест. В този аспект, отчитайки неразумния срок в комбинация с установените по делото смекчаващи обстоятелства за подсъдимите В. и И., се налага извода за тяхната многобройност и несъразмерна тежест на минимално предвиденото наказание от 10 години лишаване от свобода, което следва да бъде намалено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК с 1 година, а именно на 9 години. За подсъдимите Н. и С. вече е бил приложен текста на цитираната норма, поради което единствено следва да бъде редуциран срока на лишаването от свобода, също с 1 година, до размера от 7 години лишаване от свобода. Чрез посочено намаляване на наказанията биха се постигнали по-успешно и всички цели по чл. 36 от НК. ВКС намира, че наказанията на четиримата подсъдими за престъплението по чл. 124, ал. 1, вр. чл. 128, ал. 2 от НК са справедливи, като при отмерването им (за В. и И. – 7 години лишаване от свобода, а за Н. и С. – 6 години лишаване от свобода) са отчетени всички налични смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, тяхната тежест и значение, поради което и с основание въззивният съд не е намерил основание за тяхното намаляване. Следва единствено да се посочи, че продължителността на наказателното производство, която е повече от 5 години, също следва да бъде включена в категорията на смекчаващите обстоятелства, но при наличните параметри на санкцията (от 3 до 12 години) това не обуславя несъразмерна тежест на минимума, която да налага приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Индивидуална степен на тежест на това деяние с оглед неговата специфика не предполага необходимост от по-голямо снизхождение при размерите на наложените наказания. Извършената корекция на наказанията за престъплението по чл. 142 от НК следва да намери отражение и при приложението на чл. 23, ал. 1 от НК, като общото наказание на всеки един от подсъдимите да бъде намалено – за подсъдимите В. и И. на 9 години, а за подсъдимите Н. и С. – на 7 години, като това не налага промяна на определения първоначален строг режим за изтърпяването им. В касационните жалби не са наведени аргументи за несправедливост на кумулативно наложената санкция конфискация на имущество, а след прилагането на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК за двама от подсъдимите, ВКС не намери основание за приложение на чл. 55, ал. 3 от НК. На последно място, ВКС намира жалбата на подалите касационна жалба частни обвинители за неоснователна. Преди всичко в нея не се съдържат никакви съображения за незаконосъобразност на въззивното решение по повод оправдаването на подсъдимите за част от повдигнатото им обвинение – по чл. 142, ал. 3, т. 2 от НК, на които ВКС да е в състояние да предложи касационнен отговор. От друга страна в мотивите си въззивната инстанция по достатъчно ясен начин е аргументирала становището си за липсата на посоченото квалифициращо обстоятелство, които се споделят и не е необходимо да бъдат преповтаряни. Поради отсъствието на други касационни основания, извън посочените, въззивното решение в останалата му част следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 56/05.05.2022 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 78/2021 г., КАТО НАМАЛЯВА наложените на подсъдимите наказания, както следва: - При условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК НАМАЛЯВА наложените наказания на подсъдимите Е. А. В. и Г. Н. И. за престъплението по чл. 142, ал. 3, т. 3 от НК от 10 (десет) на 9 (девет) години лишаване от свобода, както и НАМАЛЯВА определеното на всеки един от тях общо наказание по чл. 23, ал. 1 от НК от 10 (десет) на 9 (девет) години лишаване от свобода, - НАМАЛЯВА наложените на подсъдимите Т. Н. Н. и Е. З. С. наказания за престъплението по чл. 142, ал. 3, т. 3 от НК от 8 (осем) на 7 (седем) години лишаване от свобода, както и НАМАЛЯВА определеното на всеки един от тях общо наказание по чл. 23, ал. 1 от НК от 8 (осем) на 7 (седем) години лишаване от свобода, ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: