3 Р Е Ш Е Н И Е № 87 София, 01.08.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр. д. № 2714 по описа за 2017 година. Производството е по чл. 290-293 ГПК. Подадена е касационна жалба от Н. Н. М. и Д. Н. М., чрез адв. С. Х., против решение № 347 от 14. 03. 2017 г. по в. гр. д. № 2526/2016 г. на ОС – Варна, с което, след отмяна на решение № 3781 от 24. 10. 2016 г. по гр. д. № 1425/2016 г. на РС – Варна, е отхвърлен предявеният от Н. Н. М. и Д. Н. М. против Община – В. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване собствеността върху недвижим имот, находящ се в [населено място], район Приморски,[жк], съставляващ ПИ с идентификатор 10135.2552.4284 по КККР, одобрена със заповед № РД-18-13553/31. 10. 2014 г., с площ от 678 кв.м., на основание наследяване на Н. М. М. и П. П. М. и придобивна давност. Излагат се съображения за необоснованост на извода на въззивния съд за безстопанствен характер на имота към 1959 г. и придобиването му от държавата съгласно чл. 6 ЗС в редакцията на разпоредбата от 1951 г. Поддържа се и постановяване на решението при неправилно приложение на материалния закон - чл. 86 ЗС, пар. 1 ЗДЗС, чл. чл. 2 и 5 ЗОС, чл 6 ЗС в редакцията от 1951 г. Иска се отмяната му и уважаване на иска. Община-В., чрез юрисконсулт С. С. Ц., изразява становище за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и иска потвърждаването му. С определение № 143 от 27. 03. 2018 г. по гр. д. № 2714/2017 г. на ВКС, 1 г.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси касаещи приложението на чл. 6, пр. 2 ЗС /ред. ДВ, бр. 92/1951 г./ и материалната доказателствена сила на актовете за частна общинска собственост. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване на решението: По поставените въпроси настоящият състав споделя становищата, изразени в практиката на ВКС, формирана с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (решение № 27 от 15. 04. 2016 г. по гр. д. № 3554/2015 г. на ВКС, 1 г.о. и решение № 391 от 18. 10. 2012 г. по гр. д. № 1139/2001 г. на ВКС, 1 г.о.), според които: Възможно е придобиване от държавата, по силата на разпоредбата на чл. 6, пр. 2 ЗС в редакцията й от 16. 11. 1951 г. (Изв., бр. 92/1951 г.) до 17. 09. 1991 г. (ДВ, бр. 77/1991 г.), на недвижим имот, който по време на отреждането му със съответния план се е водил като безстопанствен (с неизвестен собственик). Дали имотът няма собственик следва да се установи в хода на исковото производство. Актът за частна общинска собственост само констатира придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост. За да се ползва, като официален удостоверителен документ, с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостовереното право на собственост, същият следва да съдържа не само описание на имота и местонахождението му, но и посочване на фактическото и правно основание, по силата на което имотът е придобит от общината. По основателността на касационната жалба: За да отмени първоинстанционния акт и отхвърли предявения установителен иск за собственост, съставът на окръжния съд е приел, че ищците не са придобили собствеността върху процесния имот на твърдените основания – наследяване на родителите си Н. М. М., починал на 24. 04. 2010 г., и П. П. М., починала на 27. 12. 2011 г., и изтекла в полза на последните придобивна давност. В периода на упражнявано от наследодателите на ищците и от ищците владение върху имота (общо от 1959 г. до предявяване на иска на 9. 02. 2016 г.) е било невъзможно придобиването му по давност, тъй като от 1959 г. до 1991 г. е съществувала забрана за придобиване по давност на недвижими имоти държавна собственост (чл. 86 ЗС), от 1991 г. до 1996 г. – забрана за придобиване по давност на имоти държавна и общинска собственост (чл. 86 ЗС). След 1996 г. забраната по чл. 86 ЗС е останала само за имоти публична държавна или публична общинска собственост, но с влизане в сила на пар. 1 ЗД ЗС, давността е спряла да тече. Прието е, че за времето от 1959 г. до 9. 02. 2016 г. имотът бил първо държавна, а впоследствие общинска собственост Държавата го е придобила на основание разпоредбата на чл. 6, пр. 2 ЗС в редакцията на нормата от 16. 11. 1951 г. (Изв., бр. 92/1951 г.) до 17. 09. 1991 г. (ДВ, бр. 77/1991 г.), тъй като е бил с неустановен собственик (безстопанствен). Прието е, че съставеният АЧОС № 8115/20. 01. 2015 г., в който е посочено, че имотът е придобит от общината на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС (чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон) притежава доказателствена сила досежно собствеността на общината, която не била оборена. Основателно е оплакването на касаторите за необоснованост на извода на въззивния съд, според който за времето от 1959 г. до предявяване на иска имотът е бил с неустановен собственик (безстопанствен). Този извод не съответства, на първо място, на заключението на съдебно-техническата експертиза, от коeто е установено, че по всички кадастрални планове и кадастрална карта, действали от 1956 г. до сега, имотът е бил записан като собственост на различни физически лица (по КП от 1956 г. попадал в имот пл. № 12254 - 687 кв.м., записан на Ж. Ж.; по КП от 1973 г. бил включен в имот пл. № 1509 - 650 кв.м., записан на Т. Ж. К., в имот пл. № 3989 – 104 кв.м., записан на Р. К. Ц. и Й. К., в имот пл. № 3990 – 50 кв.м., записан на Р. Ц. и Й. К.; по КК, одобрена със заповед № РД – 18 – 92/14. 10. 2008 г., изменена 2012 г., е включен в поземлен имот с идентификатор 10135.2552.4284, с площ от 679 кв.м., който първоначално е бил записан на Н. М. М., а впоследствие – на Н. М. М. и Община – В.). Изводът е несъответен и на гласните доказателства, установяващи, че от 1959 г. до смъртта си Н. М. М. (поч. 24. 04. 2010 г.) и П. П. М. (поч. 27. 12. 2011 г.) стопанисвали и владели процесния имот. Ползвали го като свой собствен - обработвали го, засадили го с бадем, череши, ябълки, лозе, отглеждали домати. Построили върху него и лека дървена постройка, състояща се от една стая и тоалетна, в която си почивали и държали инвентара. След смъртта им и до предявяване на иска имотът се обработвал и ползвал от техните синове - ищците Н. и Д. М.. Основателно е оплакването за постановяване на решението в нарушение на чл. 5 ЗОС. В съставения АЧОС № 8115/20. 01. 2015 г. не е посочено нито фактическо, нито правно основание за придобиване на собствеността от общината. Цитирана е разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС, без да е конкретизирано дали общината е придобила собствеността чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон, в последния случай – по силата на коя законова разпоредба, нито са посочени правопораждащите собствеността факти. Въпреки това и въпреки да е установено от събраните доказателства, че в релевантния за делото период имотът не е бил с неустановен собственик, съдът е приел, че актът за частна общинска собственост доказва придобиването на собствеността първоначално от държавата, на основание разпоредбата на чл. 6, пр. 2 ЗС в редакцията на нормата от 16. 11. 1951 г. (Изв., бр. 92/1951 г.) до 17. 09. 1991 г. (ДВ, бр. 77/1991 г.), а впоследствие и от общината – липсва конкретно позоваване на някоя от хипотезите по пар. 7 ПЗР ЗМСМА, съотв. чл. 3 ЗОС. Основателно е и оплакването за постановяване на решението в нарушение на чл. 86 ЗС и пар. 1 ЗД ЗС. Поради недоказаност на възражението на общината за придобиване собствеността от държавата на основание чл. 6, пр. 2 ЗС (ред.Изв., бр. 92/16. 11. 1951 г.), установената в разпоредбата на чл. 86 ЗД забрана за придобиване по давност не важи за процесния имот, а нормата на пар. 1 ЗДЗС е неприложима. Като неправилно, въззивното решение следва да бъде отменено. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия и с оглед разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ГПК, след отмяната следва да бъде постановено решение по същество. Предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК следва да бъде уважен. Доказано е придобиването на правото на собственост върху процесния имот от ищците на сочените от тях основания - наследяване на Н. М. М. и П. П. М. и изтекла в полза на наследодателите придобивна давност (осъществяваното от последните владение е продължило повече от десет години преди смъртта им, а след смъртта им е продължено от наследниците им Н. и Д. М.). Установената в разпоредбата на чл. 86 ЗД забрана за придобиване по давност не важи за процесния имот, а нормата на пар. 1 ЗДЗС е неприложима. Недоказано е възражението на общината за придобиване на имота от държавата на основание чл. 6, пр. 2 ЗС в редакцията на нормата от 16. 11. 1951 г. (Изв., бр. 92/1951 г.) до 17. 09. 1991 г. (ДВ, бр. 77/1991 г.). Имотът не е бил с неустановен собственик (безстопанствен). По разписните листове към всички кадастрални планове от 1956 г. до одобряването на кадастралната карта през 2008 г., както и по кадастралните регистри към одобрената през 2008 г. кадастрална карта се е водил собственост на различни физически лица (от 1980 г. на наследодателите на ищците). А и е установено от събраните доказателства, че от 1959 г. до 2011 г. имотът е владян и стопанисван от наследодателите на ищците, а след смъртта им – от ищците. Не е доказано наличие на някоя от хипотезите по пар. 7 ПЗР ЗМСМА или чл. 2 ЗОС за придобиване на собствеността от общината. Неприложима е и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Установено е по делото, че имотът не е бил одържавяван, отчуждаван, отнеман неправомерно от държавата, обобществяван от селскостопанска кооперативна организация или на друго основание. Не е доказано и твърдението на общината да е предоставян за ползване на граждани с актове по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ. Имотът не е заявен за възстановяване или за изкупуване по ЗСПЗЗ, не е заявяван за възстановяване или/и възстановен по някой от останалите реституционни закони. Не е въведен довод от общината, нито има данни по делото имотът да попада в територия по чл. 19 ЗСПЗЗ Процесният имот попада в територия, за която има влязъл в сила ПУП – План за улична регулация по чл. 16а ЗУТ (преди чл. 16, ал. 7 ЗУТ), одобрен с решение на Общински съвет – В. по протокол № 10/2012 г., по силата на който 138 кв.м. от южната част на имота (обозначена на комбинирана скица № 2 към заключението на съдебно-техническата експертиза от 16. 09. 2016 г.) попада в предвидена по плана улица. Влезлите в сила планове по чл. 16а ЗУТ (преди чл. 16, ал. 7 ЗУТ), за разлика от плановете по чл. 61, ал. 1 ЗУТ, нямат незабавно отчуждително действие и не се считат приложени с влизане в сила на акта за одобряването му, а едва след изплащане обезщетения. Отчуждително производство в случая не е провеждано, поради което правото на собственост на ищците върху посочените 138 кв.м. от имота не е преминало върху общината. При този изход на делото Община – В. ще следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателите сумата 4418, 65 лв. съдебни разноски, направени при разглеждането му пред трите инстанции (1010, 51 лв. разноски за касационната инстанция, 1200 лв. разноски за въззивната инстанция и 2208, 14 лв. разноски за първата инстанция). По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 347 от 14. 03. 2017 г. по в. гр. д. № 2526/2016 г. на ОС – Варна, с което, след отмяна на решение № 3781 от 24. 10. 2016 г. по гр. д. № 1425/2016 г. на РС – Варна, е отхвърлен предявеният от Н. Н. М. и Д. Н. М. против Община – В. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Н. М. и Д. Н. М. против Община – В. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Н. Н. М. и Д. Н. М. са собственици, на основание наследствено правоприемство и придобивна давност, на недвижим имот, находящ се в [населено място], район Приморски,[жк], в урбанизирана територия, предназначена за ниско застрояване (до 10 м.), с площ от 678 кв. м., съставляващ ПИ с идентификатор 10135.2552.4284, при граници: поземлени имоти с идентификатори 10135.2552.2737, 10135.2552.2738, 10135.2552.4287, 10135.2552.4285, 10135.2552.2765 и 10135.2552.2763 по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-92/14. 10. 2008 г. ОСЪЖДА Община – В., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Н. Н. М. и Д. Н. М. общо сумата 4418, 65 лв. съдебни разноски за трите инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: