1 Р Е Ш Е Н И Е
№. 179
Гр. София, 15 февруари 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и двадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА
с участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора М. Михайлова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 747/2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационна жалба от подс. Р. В. В. и защитника му – адв. Г. Д., против решение № 100146/12. 08. 2020 год., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в. н. о. х. д. № 169/2020 год.
Релевирани са всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и наред с тях се поддържа, че решението е необосновано. В подкрепа на тезата за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила се изтъкват отказът на разследващия орган, а след това и на двете съдебни инстанции да допуснат повторна автотехническа експертиза, вътрешната противоречивост на постановения съдебен акт, липсата на отговор на възраженията на защитата, отсъствието на задълбочен доказателствен анализ и замяната му с недопустими предположения. Оспорват се констатациите в заключенията на автотехническите експертизи и се поддържа, че съдът не е изпълнил задължението си за разкриване на истината вследствие на което е направил незаконосъобразни изводи за съставомерността и правната квалификация на деянието вместо да приеме, че същото е случайно по смисъла на чл. 15 от НК. Сочи се, че наказанието е явно несправедливо, тъй като не са съобразени всички смекчаващи отговорността обстоятелства. При условията на алтернативност е направено искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане на първата или на въззивната инстанция, за оправдаване на подсъдимия и за намаляване размера на наложеното наказание с прилагане института на условното осъждане.
В съдебно заседание защитниците на подсъдимия поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Допълнително излагат доводи за несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл. 246 от НПК и за негодност на протокола за оглед на местопроизшествие и фотоалбума към него. Пледират за отмяна на постановения съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане на първостепенния съд.
Подс. Р. В. се солидаризира с аргументите на защитниците си и моли да бъде оправдан.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за частична основателност на жалбата. Намира за несъстоятелни доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на закона. Счита, че са основателни аргументите за явна несправедливост на наказанието и пледира за отлагане на изтърпяването му по реда на чл. 66 от НК.
Повереникът на частния обвинител А. З. излага доводи за неоснователност на жалбата и настоява решението да бъде оставено в сила.
Частният обвинител А. З. се солидаризира с аргументите на своя повереник.
Повереникът на частните обвинители Н., С. и Е. В. намира, че не е налице нито едно от касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и пледира съдебният акт да бъде оставен в сила.
Частните обвинители Н., С. и Е. В. не участват в касационното производство и не изразяват лично становище по основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда № 3/05. 02. 2020 год., постановена по н. о. х. д. № 221/2019 год., Окръжният съд – Плевен е признал подс. Р. В. В. за виновен в това, че на 13. 08. 2017 год. на път [населено място] – [населено място] при управление на МПС – автобус „Сетра К. С.“ с рег. [рег.номер на МПС] в нарушение на правилата за движение по чл. 21, ал. 2 от ЗДвП вр. чл. 47, ал. 1 и ал. 3 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – Р. Н. З., Л.Ф. З., Ю. А. К. и Д. Н. В., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 5, б. „б”, пр.1 вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода и на лишаване от правоуправление на МПС за срок от три години.
На основание чл. 66 от НК съдът е отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за срок от пет години от влизане на присъдата в сила.
Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил направените по делото разноски в тежест на подсъдимия.
Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия с искане за оправдаването му и по протест на прокурора и жалба на частните обвинители с искане за влошаване положението на подсъдимия. С решение № 100146/12. 08. 2020 год., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в. н. о. х. д. № 169/2020 год., първоинстанционният съдебен акт е изменен в санкционната му част, като е отменено приложението на чл. 66 от НК и е определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Увеличен е и размерът на кумулативното наказание от три на пет години. В останалата част присъдата е потвърдена.
Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна в законоустановения срок. Разгледана по същество, същата е основателна, макар и не по всички съображения, изложени в нея.
В тази връзка следва да се отбележи, че настоящият съдебен състав не дължи отговор на част от доводите на касаторите. Такива са преди всичко аргументите за необоснованост на въззивното решение. Те не отчитат спецификата на производството по глава двадесет и трета от НПК и правомощията на касационната инстанция. С изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, в която настоящият казус безспорно не попада, обосноваността на съдебния акт не е предмет на проверка, респ. необосноваността му не е самостоятелно касационно основание и това е така, защото по дефиниция съдът в производството по чл. 346 и сл. от НПК е инстанция само по правото. Поради това той може да провери единствено дали долустоящият съд е спазил правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното му убеждение, но не и да подменя същото като дава указания относно достоверността на едно или друго доказателствено средство и в частност на обясненията на подсъдимия. Ето защо поначало няма как да бъде удовлетворена претенцията на адв. Д. да бъде задължен апелативният съд да кредитира обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите З. А. (в частта им относно показанията на тахошайбата), И. М. и Д. П. (в частта им за отстоянието на л. а. „Форд Фокус“ от автобуса в момента на навлизане в лентата за движение на последния).
На следващо място, предвид разпоредбите на чл. 248, ал. 3 и чл. 351, ал. 2 от НПК касационната инстанция няма да обсъжда и аргументите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по време на досъдебното производство. Тези, касаещи съдържанието на обвинителния акт, са били коментирани от първостепенния съд в разпоредителното заседание и са преклудирани, поради което не могат да породят претендираните от защитата процесуални последици. С оглед константната практика на ВКС служебна намеса би била допустима само ако бъдат установени закононарушения, които съществено накърняват правно защитените интереси на подсъдимия или основните начала на правораздаването, но такива в случая не са налице. За пълнота на изложението следва да се посочи, че доводите за отказ на разследващия орган да уважи доказателствени искания на подсъдимия, не държат сметка, че досъдебната фаза има подготвителен характер и нарушения, свързани с допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата и доказателствените средства, могат да бъдат санирани по време на съдебното следствие.
Сред останалите твърдения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила следва да бъде откроено това за съдържанието на постановения съдебен акт. Подсъдимият и защитата му неоснователно възразяват, че той е вътрешно противоречив. Действително, на стр. 8 от решението при излагане на правно значимите обстоятелства въззивната инстанция изрично е посочила, че пострадалият З. внезапно променил посоката на управлявания от него лек автомобил и навлязъл в лентата за насрещно движение. Впоследствие на стр. 12 при анализа на доказателствата е приела, че твърденията на подсъдимия за внезапно навлизане на л. а. „Форд Фокус“ в неговата лента за движение са недостоверни. Посоченото противоречие обаче е привидно и би създало неяснота относно действителната воля на съда само ако двата пасажа, на които акцентира защитата, бъдат извадени от контекста и бъдат разглеждани изолирано от останалото съдържание на съдебния акт. Прочитът на решението в неговата аналитична част от стр. 12 до стр. 19 не оставя място за съмнение, че като защитна версия е прието заявеното от В., че лекият автомобил е напуснал своята и е навлязъл в насрещната лента в непосредствена близост до управлявания от подсъдимия автобус, оставяйки го без време и възможност за реакция.
Аналогични съображения следва да бъдат изложени досежно другия довод, касаещ съдържанието на проверяваното решение. Макар да не е образец за процесуална прецизност, посоченото от контролираната инстанция за невъзможност да вземе отношение по част от аргументите им поради необходимост от специални знания, не може да предизвика целените от касаторите процесуални последици, защото веднага след това изявление съдът е подложил на задълбочен анализ всички възражения и им е дал аргументиран и законосъобразен отговор, основан изцяло на събраните по делото доказателства, без да заменя дължимия доказателствен анализ с недопустими предположения. Отделен е въпросът, че този отговор очевидно не удовлетворява подсъдимия и защитниците му.
Незаслужен е упрекът към апелативния съд, че неоснователно и неаргументирано е оставил без уважение искането за допускане на повторна автотехническа експертиза. ВКС многократно е посочвал, че не всеки отказ да бъдат удовлетворени доказателствените искания на страните е основание за отмяна на проверявания съдебен акт. Такова ще е налице само ако отказът е попречил за разкриване на истината и са останали неизяснени някои от обстоятелствата, включени в предмета на доказване. От друга страна, винаги когато се произнася по доказателствените искания на страните, независимо дали ги намира за основателни или не, съдът следва да мотивира определението си по начин, който не поражда съмнение за предубеденост поради предварителна оценка на доказателствата като достоверни или не. Като е направила извод, че за изясняване на обективната истина не се налага да бъде допуснато изслушване на повторна или допълнителна експертиза, контролираната инстанция е постигнала този деликатен баланс, а впоследствие в мотивите към решението е доразвила съображенията си от стадия на допускане на доказателства по реда на чл. 327 от НПК и от съдебно заседание защо приема искането на защитата за неоснователно. Разбира се, преценката ѝ подлежи на контрол от горестоящия съд, а прегледът на аргументацията ѝ води до извод, че отказът да уважи това доказателствено искане е законосъобразен.
Неоснователни са възраженията срещу използваните от вещите лица методи за определяне на скоростта на автобуса, управляван от подс. В.. За разлика от защитата, която се позовава на избрани от нея извадки от специализираната научна литература без да притежава специални знания, експертите са имали на разположение целия инструментариум на математическата, физическата и инженерната наука. Бързината на придвижване на превозното средство е определена по два метода – Моментум 360 (в основното заключение) и Делта V (в допълнителната експертиза), като резултатите от тях напълно съвпадат. В съдебно заседание убедително е защитен изводът за приложимостта на всеки един от тях като специално за първия е посочено, че ударът не е изцяло челен, както претендира защитата, а челно-кос, а за втория е отразено използването на специализирани компютърни програми, гарантиращи достоверността на резултатите от изследване колебанията на писеца на тахографа. Дали вещите лица са разполагали с лиценз за ползване на програмата, т. е. дали софтуерът им е легален или не е извън предмета на доказване, поради което е несъстоятелно възражението, че съдът не е предприел необходимите действия за изискване и прилагане като доказателство на лиценза за програмния продукт. Наред с това резултатът от извършените изчисления е бил сравнен с показанията на тахографската шайба и е установено пълно съвпадение между тях. Във връзка с констатираното въздействие върху вещественото доказателство експертите са посочили, че са ползвали фотографии № 36 и 37 от фотоалбума към протокола за оглед на местопроизшествие, в които шайбата е фиксирана в състоянието ѝ към момента на приобщаването ѝ като веществено доказателство, като освен това са уточнили, че допълнително нанесеният щрих върху нея не оказва влияние върху скоростния запис и видът и характерът му за времето от потеглянето на автобуса до произшествието са останали непроменени, поради което той е напълно четим. При положение, че не е съществувало каквото и да било несъответствие между основното и допълнителното заключение – от една страна, и между тях и тахографският запис – от друга, и след като експертите са изложили убедителна и научно обоснована аргументация в подкрепа на изводите си, не е съществувала каквато и да било необходимост от назначаване на повторна или допълнителна експертиза, включително и такава, която да направи разбивка на скоростта на движение на автобуса по секунди от момента на регистрирания пик от 78 км/ч до установяването му в покой.
Не се подкрепя от материалите по делото и твърдението в жалбата, че не е установено дали посочената от експертите скорост от 78 км/ч се отнася за момента на удара или за времето преди него. В основното заключение изрично е отбелязано, че това е скоростта към момента, в който подсъдимият е предприел действия за спиране, докато към момента на първоначалния контакт с л. а. „Форд Фокус“ вследствие именно на задействането на спирачната система скоростта на автобуса е била 64,4 км/ч.
Неоснователни са и аргументите относно възприетия от експертите, а въз основа на заключението им и от съда, механизъм на пътнотранспортното произшествие.
Защитата неоснователно поддържа, че в рамките на извършения от тях ретроспективен анализ вещите лица произволно са приели преместване на третия автомобил, участвал в инцидента – този на свид. Г. Т., а съдът е игнорирал показанията му за сблъсък и с четвърто превозно средство. Внимателният прочит на разясненията на експертите не показва необходимост от допускане на повторна експертиза, породена от наличие на противоречия относно мястото, на което се е установил л. а. „Ф. Голф“ след удара му с л. а. „Форд Фокус“. Вещите лица са посочили в съдебно заседание, че при определяне механизма на произшествието като цяло и на местоположението на л. а. „Ф. Голф“ след удара, в частност, са имали предвид всички събрани по делото доказателства, но за изходна база при изчисленията си са ползвали показанията на Т., съгласно които след удара, но преди идването на органите на реда, той е преместил автомобила си с 10-15 метра напред. Именно обстоятелството, че това преместване е осъществено преди извършване на огледа на местопроизшествие обяснява и защо в протокола за следственото действие е отразен друг параметър, а не възприетият от експертите. В тази връзка от съществено значение е било обстоятелството, че ако л. а. „Ф. Голф“ се е установил след удара на мястото, описано в протокола за оглед, то това би означавало, че всяко от трите превозни средства – участници в катастрофата, включително и управляваният от В. автобус, се е движило със значително по-висока скорост – от порядъка на 20-30 км/ч. Тъй като не е имало такова фактическо обвинение е без значение, че на вещите лица не е поставена задача да установят каква е точната величина на тази по-висока скорост.
Сходен е експертният извод и по отношение на евентуалното участие в произшествието на четвърто превозно средство. Именно разясненията на вещите лица, че наличието на още един участник в инцидента ще промени, макар и не в голяма степен, изводите за скоростта на автобуса в посока на повишаването ѝ, са мотивирали въззивната инстанция да не възприеме тази теза и да не кредитира заявеното от свид. Т., още повече, че той не е бил категоричен за наличието на такъв удар, а за него не е съобщил и движещият се зад л. а. „Форд Фокус“ и л. а. „Ф. голф“ свидетел Б. Б.. Ето защо не само възражението срещу изводите на вещите лица, но и това за игнориране на показанията на свид. Т. е лишено от разумно основание.
Неоснователно е и твърдението за произволна и почиваща на предположения констатация относно мястото на сблъсъка между автобуса на подсъдимия и автомобила, управляван от пострадалия З.. Съдът е анализирал обясненията на подсъдимия, показанията на разпитаните по делото свидетели и заключенията на автотехническите експертизи и се е доверил на заявеното от свидетелите Г. Т. и Б. Б., съгласно които в опит да избяга от навлезлия в неговата лента автомобил подсъдимият е насочил автобуса наляво към лентата за насрещно движение. Изтъкнал е в подкрепа на извода си и основното заключение на автотехническата експертиза. От своя страна експертите са посочили в съдебно заседание, че определянето на мястото на удара е комплексен процес, който се основава както на зоната на разпръскване на частите от сблъскалите се превозни средства, така и на деформациите по тях, видни от фотоалбума, а също и на мястото, на което са се установили автобусът и л. а. „Форд Фокус“ след удара – в ляво извън пътното платно, считано по посоката на движение на автобуса. Предвид направените от тях разяснения, че при праволинейно движение е невъзможно автобусът да се установи на посоченото място, а за това са необходими предварително зададено направление или ударен импулс при отчитане на обстоятелството, че масата на автобуса е значително по-голяма от тази на л. а. „Форд Фокус“, съдът е приел за недостоверни обясненията на подсъдимия и показанията на свид. З. А. за друга причина за отклоняване автобуса наляво след удара.
Лишено от основание е и несъгласието на защитата с приетото от вещите лица ъглово разположение на двете превозни средства преди сблъсъка между тях. Съгласно разясненията им възприетият ъгъл от 5 градуса, под който автобусът е ударил лекия автомобил, е минимално възможният, а съотношението между масата на двете превозни средства е 1:12 в полза на автобуса, което обяснява защо този ъгъл остава без промяна и след удара. По отношение на ъгъла, под който е бил насочен автомобилът при навлизане в насрещната лента, експертите са съобразили граничната стойност, над която би настъпила загуба на устойчивост, като в същото време са пояснили, че всяка промяна на коментирания показател под тази стойност би довела до увеличаване на времето за присъствие на автомобила в насрещната пътна лента и на отстоянието на автобуса от мястото на удара, като всичко това рефлектира върху възможността подсъдимият да предотврати удара в посока на увеличаването ѝ. В този смисъл и избраният от експертите вариант не само е научно обоснован, но и най-благоприятен за подсъдимия.
Най-сетне, не се основава върху материалите по делото и възражението на жалбоподателя срещу приетото в експертните заключения време, за което подсъдимият и пострадалият са изминали разстоянието до мястото на удара. На стр. 23-24 от протокола от съдебно заседание, в което е прието основното заключение на автотехническата експертиза, вещите лица са дали разяснения, че се касае за две различни величини – от една страна е времето, необходимо на водача на л. а. „Форд Фокус“ за изминаване на разстоянието от отклоняването му наляво до мястото на удара, като е изчислена минималната възможна стойност на този показател, а от друга – времето за движение на автобуса от момента на предприетото от подсъдимия спиране до момента на първоначалния контакт с лекия автомобил на пострадалите. Вторият параметър е изходна база за преценката дали подсъдимият своевременно е възприел и на време е реагирал на опасността, като в случая той обосновава именно такава реакция.
Несподеляем е доводът, че съдилищата по фактите са основали изводите си върху негодни доказателствени средства. В протокола за оглед на местопроизшествие не са нанасяни каквито и да било поправки, изменения или допълнения, изискващи подписите на всички лица, участвали в това действие по разследването, а прочитът на коментирания процесуален документ показва, че в него в логическа последователност са описани всички констатации на разследващия орган относно параметрите на пътното платно, разположението на превозните средства и останалите обективни находки. Пропускът на разследващия орган да посочи изрично в протокола за оглед, че са съставени фотоалбум и скица, не опорочава следственото действие и няма за последица негодността им като доказателствени средства. Това е така, защото снимките във фотоалбума носят датата на пътнотранспортното произшествие и в тях са фиксирани участвалите в него превозни средства, а между графичните изображения в скицата и констатациите в протокола за оглед на местопроизшествие е налице пълно съответствие. Ето защо не съществува никакво съмнение, че фотоалбумът и скицата са съставени по време на огледа на местопроизшествието и касаят именно процесния пътен инцидент, поради което няма основания за изключването им от доказателствената съвкупност. От друга страна, при положение, че по делото не са налични каквито и да било обективни данни за друго пътнотранспортно произшествие, възникнало по различно време на същото място, съдът не е имал причина да подложи на съмнение достоверността на констатациите, че фиксираните в протокола, скицата и фотоалбума находки по пътното платно са свързани с настоящия случай.
Апелативният съд не може да бъде упрекнат и в недопустима пасивност поради това, че не е приобщил към доказателствената съвкупност снимковия материал, намиращ се при застрахователите на трите превозни средства, участвали в пътния инцидент. Овен че никоя от страните не е отправяла подобно искане към долустоящите инстанции, неразделна част от фотоалбума към протокола за оглед на местопроизшествие са именно фотографиите на участвалите в катастрофата превозни средства. Те са били ползвани при изготвяне на основното и допълнителното заключение на автотехническата експертиза като вещите лица в нито един момент не са твърдели, че съдържащите се в кориците на делото доказателства са недостатъчни и се нуждаят от още информация, за да направят научно обосновани изводи относно скоростта на превозните средства и механизма на пътнотранспортното произшествие.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав не прие доводите на подсъдимия и защитниците му за допуснати нарушения на процесуалните правила за анализ и оценка на доказателствата.
Касационната инстанция не констатира и наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. При правилно установената фактическа обстановка деянието на подс. Р. В. законосъобразно е било квалифицирано като престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 5, б. „б”, пр.1 вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1 от НК. В тази връзка следва да се отбележи, че касационната инстанция е обвързана от фактите, приети от долустоящите съдилища и може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК само ако те очертават несъставомерно деяние. Доколкото обаче фактологията в проверяваното решение е престъпна, претенцията на касатора за оправдаването му поначало не може да бъде удовлетворена.
Като е управлявал автобуса със скорост от 78 км/ч при максимално разрешена за пътния участък 60 км/ч подсъдимият е допуснал нарушение на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП вр. чл. 47, ал. 1 и ал. 3 от ППЗДвП. В случая е ирелевантно дали наред с него В. е нарушил и изискването на чл. 16 от ЗДвП, както настоява защитата, и ако е допуснал действително и още едно нарушение дали то е в причинна връзка с настъпилото пътнотранспортно произшествие, защото обвинението срещу подсъдимия е само за неспазване режима на скоростта. В принципен план възприемането на още едно нарушение на правилата за движение по пътищата не е в интерес на Р. В., защото е свързано с утежняване на положението му. Същественото е, че именно незаконосъобразният избор на скорост от страна на водача на автобуса наред с поведението на пострадалия З. (последното в много по-голяма степен) е довел до сблъсъка и до настъпването на общественоопасните последици.
Законосъобразни са и изводите досежно субективната страна на деянието. Въпросът за наличието на изключващото вината обстоятелство по смисъла на чл. 15 от НК е бил поставен на вниманието и на двете предходни инстанции и след задълбоченото му обсъждане те са изложили убедителни съображения защо извършеното от подсъдимия не представлява случайно деяние. Обстоятелството, че въпреки своевременната му реакция на опасността (възникнала в момента в който лекият автомобил е започнал отклоняването си наляво към лентата за насрещно движение, по която се е движел подсъдимият), за В. ударът е бил непредотвратим, не е достатъчно за отпадане на наказателната му отговорност. Необходимо е било да се установи, че поведението му е било правомерно и не са допуснати нарушения на правилата за движение, намиращи се в причинна връзка с настъпилото произшествие. В случая неизбежността на удара е пряка и непосредствена последица от превишаването на скоростта – съгласно основното заключение на автотехническата експертиза, ако подсъдимият се беше движил с разрешената скорост, сблъсъкът щеше да бъде избегнат, защото двете превозни средства щяха да се разминат безпрепятствено. По този начин В. сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици и тъй като е недопустимо да черпи права от собственото си противоправно поведение, не може да се позовава на случайно деяние. Ето защо като е отказал да оправдае подсъдимия поради несъставомерност на деянието от субективна страна, апелативният съд не е допуснал нарушение на материалния закон.
Неоснователни са възраженията срещу размера на наказанието лишаване от свобода. С оглед обстоятелството, че то е индивидуализирано в минималния размер, предвиден за извършеното от В. престъпление, намаляването му би било възможно единствено при наличие на предпоставките на чл. 55 от НК. Вярно е, че подсъдимият е неосъждан, с добри характеристични данни, трудово ангажиран и полага грижи за семейството си. Тези обстоятелства безспорно са смекчаващи, но не притежават изискуемата от закона изключителност и необичайност, защото са желани и очаквани от обществото, норма в обществения живот. Вярно е също така, че с поведението си един от пострадалите – Р. З. съществено е допринесъл за настъпването на общественоопасните последици, но това обстоятелство не е достатъчно за индивидуализиране на наказанието лишаване от свобода под минимума, предвиден за извършеното престъпление, защото законодателят е поставил изискване за несъразмерна тежест дори и на най-лекото наказание. В случая именно тази предпоставка на чл. 55 от НК не е налице, тъй като обсъдените по-горе смекчаващи обстоятелства не могат да бъдат противопоставени успешно на отегчаващите такива – броят на пострадалите, който надхвърля минимално необходимото за квалифициране на деянието по чл. 343, ал. 3 от НК, както и значителното превишение на скоростта с близо двадесет км/ч.
И ако изводите на въззивния съд досежно размера на наказанието лишаване от свобода не търпят критика, то това не може да се каже за констатациите му относно необходимостта то да бъде изтърпяно ефективно. Контролираната инстанция е обосновала отмяната на условното осъждане с две обстоятелства – с множеството административни наказания на Р. В. за различни нарушения на правилата за движение, включително и за управление на МПС след употреба на алкохол и с големия брой пострадали от пътнотранспортното произшествие с оглед на който целите на наказанието и особено на генералната превенция не биха били постигнати без изолирането на подсъдимия от обществото. Без да отрича, че поради качеството му на водач на автобус от обществения транспорт, изискванията към подсъдимия следва да бъдат по-завишени, настоящият съдебен състав намира, че обективността и индивидуалният подход при определяне на наказанието налагат да бъдат взети предвид всички правно значими обстоятелства, което не е направено от долустоящия съд.
На първо място е следвало да бъде съобразено, че Р. В. е правоспособен водач на МПС от 1992 година. За период от двадесет и пет години той е санкциониран пет пъти с наказателни постановления и четири пъти с фиш. Преобладаващата част от извършените от него нарушения не са на фундаментални правила, гарантиращи безопасността на останалите участници в движението, а касаят задължението му да носи определен набор документи или да поставя предпазен колан. Нещо повече, само едно от тези административни наказания е за нарушение, извършено през 2015 год., т. е. в кратък период преди деянието – предмет на настоящото дело. Всички останали нарушения са значително отдалечени във времето, поради което нямат толкова голяма тежест и не се отразяват съществено върху индивидуализация на наказанието и по-специално върху начина на изтърпяване на основната санкция. Това се отнася и за административното нарушение по чл. 174, ал. 1 от ЗДвП, върху което е акцентирал апелативният съд – същото е осъществено през 2011 год. Съвкупната преценка на тези обстоятелства недвусмислено показва, че подсъдимият не е системен нарушител, който постоянно неглижира правилата за безопасност на движението и с поведението си поставя в риск себе си и останалите участници в движението.
От друга страна, след като обосновава необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието с тежкия съставомерен резултат въззивната инстанция е следвало да отчете и още едно обстоятелство – съпричиняването на този резултат от водача на л. а. „Форд Фокус“, което безспорно е значително, тъй като именно поведението на Р. З. е поставило началото на причинния процес, довел до собствената му смърт и тази на още трима души. Подобен подход е в съответствие и с предписанията на т. 1 от ТР № 2/2016 год. на ОСНК. Макар да не е сред предпоставките, обуславящи отлагането на изтърпяването на наказанието по чл. 66, ал.1 от НК, това обстоятелство има косвено значение при преценката на възможността за постигане на целите на наказанието по чл. 36 от НК с прилагането на института на условното осъждане.
Всичко това наред с факта, че подсъдимият е добре вграден в обществото, трудово ангажиран, с отлични характеристични данни налага преоценка на извода, че наказанието лишаване от свобода следва да бъде изтърпяно ефективно. Р. В. не представлява голяма обществена опасност, поради което за поправянето и превъзпитанието му не се налага изолирането му от обществото. Що се отнася до генералната превенция, за реализирането ѝ ще способства определянето на максималния изпитателен срок по чл. 66 от НК, в какъвто смисъл следва да бъде изменен въззивният съдебен акт.
Основателни са и възраженията срещу размера на кумулативно предвиденото наказание. Въпреки, че е отчела значителен превес на смекчаващите обстоятелства, контролираната инстанция е увеличила съществено продължителността на лишаването от правоуправление на МПС без да изложи сериозни аргументи за взетото решение. Настоящият съдебен състав се съгласява с извода, че първостепенният съд е бил изключително снизходителен към подсъдимия, лишавайки го от права за срок, равен на срока на лишаването от свобода. В същото време обаче намира, че и лишаване от правоуправление на МПС за определения от въззивния съд срок от пет години също е явно несправедливо. Вярно е, че превишаването на максимално допустимата скорост в района на произшествието не е несъществено; вярно е, че вследствие на това нарушение е била причинена смъртта на четирима души; няма спор също така, че като професионален водач на автобус от обществения транспорт, подсъдимият е следвало да бъде особено внимателен, тъй като сигурността на превозваните от него пътници е в пряка зависимост от това дали са спазени или не правилата за безопасност на движението. От друга страна обаче не бива да се забравя, че с много по-голям принос за настъпване на пътнотранспортното произшествие е поведението на пострадалия З.. Наред с това отново трябва да се подчертае, че само едно от предходните административни наказания на подсъдимия касае скорошно нарушение на правилата за движение като освен това по-голямата част от тях са свързани с непоставяне на предпазен колан или неносене на изискуемите документи. Като отчита и останалите данни за личността на подсъдимия касационната инстанция намира, че съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца и съдействащо за постигане на целите по чл. 36 от НК би било наказание лишаване от правоуправление на МПС за срок от четири години. Именно в такъв смисъл следва да бъде изменено проверяваното решение.
След като не бяха констатирани други основания за изменение или отмяна на въззивния съдебен акт извън посоченото по-горе относно санкционната част на решението, в останалата му част то следва да бъде оставено в сила.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и т. 3 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 100146/12. 08. 2020 год., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в. н. о. х. д. № 169/2020 год., като:
НА ОСНОВАНИЕ чл. 66 от НК ОТЛАГА изтърпяването на наказанието лишаване от свобода, наложено на подс. Р. В. В. за срок от ПЕТ ГОДИНИ от влизане на присъдата в сила.
НАМАЛЯВА размера на наказанието лишаване от правоуправление на МПС от пет години на ЧЕТИРИ ГОДИНИ.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|