1 Р Е Ш Е Н И Е № 455 София, 05 ноември 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети октомври 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря ............Кр. Павлова........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........А. ЛАКОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1552/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия В. Т. С. срещу въззивно решение №199, постановено от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 356/2013 г. на 17.06.2013 г, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда № 62/ 14.02.2013 г. , постановена по НОХД № 5093/2012 г. от Софийски градски съд, подс. С. е бил признат за виновен в това, че на 26.11.2009 г. в [населено място] без надлежно разрешение държал високорискови наркотични вещества с цел разпространение – хероин с тегло 7,384 грама с активен компонент 15% на обща стойност 369,20 лв. и амфетамин с тегло 0,418 гр. на стойност 12,84 лв. или всичко на стойност 381,74 лв., поради което и на основание чл. 354а ал.1 вр. чл. 54 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от четири години, за изтърпяването на които е бил определен „строг” режим, и „глоба” в размер на 5000 лева. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия чрез негов адвокат, релевира всички касационни доводи по чл. 348 ал.1 от НПК. В обсега на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се сочи наличие на допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в неправомерно влизане и претърсване от полицейски служители на помещение, обитавано от подсъдимия, както и обосноваване на изводите на въззивния съд за доказаност на авторството само с предположения. Наличието на нарушение на материалния закон се аргументира с липса на престъпление поради недоказаност на авторството му, а явната несправедливост – с обстоятелството, че размерът на наказанието е индивидуализиран само с оглед на броя на опаковките на предмета на престъплението, а наложените наказания не съответстват на чл. 36 от НК. С жалбата се правят алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия изцяло или само по отношение на целта на държането на наркотичните вещества или намаляване на размерите на наложените наказания. Защитата на подсъдимия поддържа жалбата с всички изложени в нея искания. Представителят на ВКП предлага въззивното решение да бъде оставено в сила, тъй като твърденията в касационната жалба не намират основания в делото. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е частично основателна. 1. По отношение на твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения: По същество се твърди в жалбата, че те са налице с оглед признаването на подсъдимия за виновен въз основа на предположения, че е автор на престъплението, както и с оглед негодността на действията на полицейските служители, извършили проверка в помещение в нарушение на чл. 71 от ЗМВР. По своето естество първото твърдение е такова за необоснованост на атакувания съдебен акт. Необосноваността не е касационно основание, поради което това оплакване не може бъде обект на проверка от касационния съд. Доколкото обаче защитата е изложила и аргументи за нарушение по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК с оглед пороци на действията на полицейските служители, открили наркотичните вещества, ВКС намери, че следва да даде отговор на това твърдение. Изложените аргументи от въззивния съд по отношение на действията на полицейските служители по чл. 71 ал.1 от ЗМВР не се споделят от касационната инстанция. Нормата изрично и изчерпателно изброява три възможни хипотези, при които полицейски органи могат да извършват проверки в помещения без съгласието на собственик или обитател или в отсъствие на тези лица. Във всички останали случаи, които не попадат в чл. 71 ал.1 т.1-т.3 от закона, съгласието е условие, без което не може да се проникне в помещение. Следователно това съгласие не може да се предполага, а винаги трябва да се удостовери. В този смисъл липсата на несъгласие не може да се приравни на наличие на съгласие, както смята въззивния съд /л. 13 от решението/. В противен случаи се създават предпоставки за нарушаване на неприкосновеността на личния живот, част от което е и неприкосновеността на жилищните, а в определени случаи, и на работните помещения. Поради това ВКС в настоящия му състав намира, че проверката, която са извършили свидетелите Г. и Б. чрез влизане в помещението, което е обитавал подс. С., е била извършена в противоречие в чл. 71 ал.1 от ЗМВР, доколкото не са представени доказателства, че е била налице която и да е от предвидените в него хипотези. ВКС обаче не намира, че това нарушение е съществено такова, което да е довело до опорочаване на последващите процесуално-следствени действия. Това е така, тъй като на първо място, подс. С. не се е противопоставил по никакъв начин на присъствието на полицейските служители в помещението, което е обитавал, а на следващо място – действията им не са били оспорени от него – в нито един момент С. не е отрекъл фактите, възпроизведени от Г. и Б., действително да са се осъществили по начина, по който те са твърдели. Действията по разследването, извършени след това от компетентния разследващ орган /оглед и изземване/, са в съответствие с правилата на НПК, а те самите и не са били оспорени от подсъдимия и защитата му. В основата на осъдителните изводи на първата и на въззивната инстанции са поставени показанията на свидетелите В. Г. и И. Б. – полицейски служители, които пряко са извършили проверката на помещението. По възможността тези показания да бъдат годно доказателствено средство въззивният съд е взел отношение / л. 13 от мотивите/, което напълно се споделя от настоящата инстанция. Няма спор, че показанията на полицейски служител за възприетите от него действия на подсъдимия, могат да бъдат годно доказателствено средство. Въпросът, който се поставя в настоящия казус, е доколко тези показания са достатъчни за постановяване на осъдителна присъда. Настоящият съдебен състав е категоричен, че ако това е било единственото доказателствено средство в подкрепа на обвинението, то не би било сигурна основа за доказване на обвинението с оглед изискванията за несъмненост, съдържащи се в чл. 303 ал.2 от НПК. В случая обаче са налице и други доказателствени източници, чрез които са проверени както показанията на Г. и Б., така и обясненията на подс. С.. Именно анализът на тези доказателствени средства – показанията на св. Н. Г. и св. П. Д., съдържанието на протоколите за оглед и за изземване, както и заключението на дактилоскопната експертиза, сочи на достоверност на показанията на полицейските служители, поради което те законосъобразно са били приети като сигурна основа за направата на извод за авторството на престъплението. Некредитирането на обясненията на подсъдимия, който твърди, че кутията, в която е намерено наркотичното вещество, е била изхвърлена от него същия ден в контейнер за смет, не е нарушение на чл. 14 от НПК, тъй като не сочи на опорочено формиране на вътрешното убеждение на съда. Напротив, изводът за некредитирането им е резултат от задълбочена оценка на доказателствата, което е извършено обективно, всестранно и пълно, без да е игнорирано което и да е от тях. Изводите за доказаността на обвинението и в частност на авторството на подсъдимия не се основават на предположения, а на прецизна доказателствена дейност, която не сочи на допуснати съществени процесуални нарушения. Твърдението в жалбата за нарушение на материалния закон се свързва с нарушението на процесуалния и касае доказаността на авторството на престъплението, поради което не се нуждае от самостоятелна аргументация от ВКС, доколкото вече е даден отговор на същото. С оглед на това ВКС не констатира да са налице касационното основание на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, поради което искането за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подс. С. е неоснователно. 2. По отношение на довода за явна несправедливост на наложеното наказание: Изразеното несъгласие с касационната жалба се свежда до обстоятелството, че размерът на наказанието е обвързан от съда с няколко обстоятелства, едно от които е и броят на намерените пакетчета /дози/ наркотично вещество, а в същото време това обстоятелство е взето предвид от съда, за да обоснове и наличието на специалната цел на престъплението – „разпространение” на инкриминираните вещества. Този довод в известна степен е основателен, доколкото е недопустимо едно и също обстоятелство да бъде отчитано, за да обоснове елемент от състава на престъплението, а в последващ момент – и за обосноваване на по-тежката отговорност на дееца. В рамките на този брой обаче – 41 пакетчета хероин и 8 амфетамин, е напълно обосновано да се счита, че специална цел за разпространение на наркотика би била налице и при по-малък брой разфасовки, поради което в този случай броят действително може да послужи и като обстоятелство, което да бъде взето предвид наред с останали други /както е сторил въззивния съд/ за индивидуализацията на наказанието. Върховният касационен съд намира, че в случая е налице друга предпоставка, която влияе върху индивидуализацията на наказанието и която до момента не е била отчетена от нито една съдебна инстанция. Настоящето производство започва през месец септември 2009 г. и приключва очевидно през м. ноември 2013 г. Продължителността на същото от четири години за конкретното престъпление, което не се отличава с каквато и да е фактическа и правна сложност, се явява необосновано дълга и неоправдана с каквато и да е разумна процесуална потребност. Почти три години от целия срок на наказателното производство се дължат на забавяне на неговото разследване. То обаче не е резултат от поведението на подсъдимия /обвиняем от 25.03.2010 г./, който не е станал причина за каквото и да е забавяне на разследването. Същото е продължило до 10.10.2012 г. поради безпричинно бездействие на органите на разследването, както и затруднения в издирването на свидетелите М., И. и К., чиито показания обаче не са се оказали съществени за обосноваване на обвинението. Налице е неразумна продължителност на наказателния процес по смисъла на чл. 6 пар.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека /ЕКПЧ/, която е довела до неговата несправедливост. Доколкото подс. С. няма вина за това забавяне, а то е изцяло по вина на органите по разследването, той следва да бъде компенсиран по съизмерим начин за тази забава. За справедливо и в съответствие практиката на Европейския съд за правата на човека /„Д. и Х.” срещу България/ настоящият съд намира, че следва да бъде намалено наказанието „лишаване от свобода” с една година, така че подс. С. да бъде наказан с три години лишаване от свобода. По-нататъшно намаляване на наказанието „лишаване от свобода” не би било в съответствие с целите на индивидуалната превенция, а и не се дължи предвид на това, че неразумната продължителност на производството все пак не касае значителен период. Тази компенсация не може да се приложи по отношение на кумулативното наказание „глоба”, доколкото тя е определена в минималния законов размер. Предвид на изложеното настоящият касационен съдебен състав намери, че е налице соченото от защитата касационно основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, макар и не по посочените съображения от нея, с оглед на което въззивното решение следва да бъде изменено. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.3 вр. ал.2 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 199/ 17.06.2013 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 356/2013 г., като: НАМАЛЯВА размера на наложеното на подс. В. Т. С. наказание „лишаване от свобода” на три години. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.