5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 20 гр. София, 17.01.2020 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети януари през две хиляди и двадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч.т.д. N 2149 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на „ТИМКАР-08” ООД срещу определение № 2499 от 23.07.2019г. по в.ч.гр.д. № 829 / 2019г. на Апелативен съд - София, с което, след отмяна на определение № 5597 от 10.12.2018г. по т.д. № 158 / 2017г. на Окръжен съд – Благоевград, е оставено без уважение искането му по чл.248, ал.1 ГПК за присъждане на разноски с оглед прекратяване на производството по главния иск /предявен по реда на чл.422 ГПК/ и за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за заповедно производство по ч.гр.д.№ 137/2011г. по описа на Районен съд – Разлог. Жалбоподателят намира атакуваното определение за неправилно по съображения, подробно изложени в частната касационна жалба, поради което иска отмяната му и присъждане на направените разноски по прекратения установителен иск по реда на чл.422 ГПК и за заповедното производство. Претендира разноски в размер на 15 лв. – заплатена държавна такса за настоящото производство. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „БАНКА ДСК” АД, в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, съответно излага доводи за неоснователност на жалбата. Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Частната касационна жалба с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. От фактическа страна решаващият съд е приел, че делото е образувано по искова молба на банка, заявител по заповедно производство, след възражение на длъжника. Предявени са установителни искове за сумите, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и при условията на евентуалност - осъдителни искове за непогасени вземания по договор за кредит от 17.07.2008г. Констатирал е, че в заповедта за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 137/2011г. на Районен съд - Разлог е посочено, че вземането произтича от неиздължени суми по договор за кредит 0107-BL-050 от 17.07.2008г. и извлечение от счетоводните книги на „Банка ДСК” ЕАД за сметка 15913014 към 25.01.2011г. Изложени са съображения, че документът по чл.417 ГПК в случая е извлечението от счетоводните книги, с което се установяват вземанията на банката. Посочената в заповедта за изпълнение сметка е същата, за която в допълнителната искова молба е уточнено, че е основание за установяване на вземанията по главните искове. Посочено е, че основанието на евентуалните искове е договор за кредит под друг номер - 0102-BL-050 от същата дата - 17.07.2008г., в който същата сметка е посочена като индивидуална заемна сметка за отчитане на кредита. Въз основа на приетото от фактическа страна, въззивният състав е достигнал до извода, че търсената с главните и евентуалните искове защита е една и съща, поради което е намерил за приложимо разрешението, дадено от ВКС в определение № 284 от 06.04.2012 г. по ч. гр. д. № 238/2012 г. на ІV г.о. на ВКС, че разноски при прекратяване на производството по делото по един от исковете се дължат, ако исковете са кумулативно съединени. За да отхвърли искането за присъждане на разноски, в мотивната част на атакуваното определение съдът е пояснил, че правните последици от отхвърлянето и прекратяването на производството по главния иск, когато има предявен евентуален, са идентични - съдът се счита сезиран с евентуално съединения иск, като отговорността за разноски по делото се определя от изхода на делото по евентуалния иск. Когато между едни и същите страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове, дължимата такса е една, поради което едно е и адвокатското възнаграждение. За да остави без уважение и искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за заповедното производство по ч. гр. д. № 137/2011г. по описа на РС - Разлог, апелативният състав е заключил, че исковият съд не е следвало да се произнася по искането за разноски в заповедното производство. Позовал се е на т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съгласно което компетентен да обезсили заповедта за изпълнение, издадена по чл.410, съответно по чл.417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист по чл.418 ГПК при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл.415, ал.1 ГПК, съответно чл.422 ГПК, е съдът в исковото производство, който е постановил определението за прекратяване, което в настоящия случай първоинстанционният съд не е сторил. Решаващият състав се е позовал и на обстоятелството, че са висящи частни жалби на длъжниците срещу разпореждането за незабавно изпълнение на РС - Разлог по ч.гр.д. № 13782011г. Въз основа на посочено е заключил, че няма акт по чл.81 ГПК, с който делото да е приключило в съответната инстанция. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които касаторът поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1.1/ Какъв е критерият за определяне на вида на съединяването на предявените искове?; 1.2/ Какви са критериите за определяне на вида на съединяването на иска по чл.422 ГПК за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК и друг иск, съединен с него в исковото производство?; 1.3/ При предявени обективно съединени искове за заплащане на вземания на банка, преценката за евентуално съединяване на исковете достатъчно ли е да се основава единствено на идентитета между сметката, за която е представено извлечение по чл.417, т.2 ГПК и индивидуалната заемна сметка по предявения друг иск?; 2.1/ Как се определя основанието на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК?; 2.2/ Какво е правното основание на иск по чл.422 ГПК, с който се претендира изпълнение по договор за кредит?; 3.1/ При предявен главен иск и съединен с него по-малък по размер главен иск, как се определя отговорността за разноски при прекратяване на производството по главния иск?; 3.2/ При определяне на отговорността за разноски при евентуално съединяване на искове и прекратяване на производството по главния от тях, има ли правно значение фактът, респ. – подлежи ли на съобразяване от съда, дали исковете са еднакви по размер и дали целият размер на главния иск се претендира и по евентуалния?; 3.3/ Какъв е критерият за определяне на вида на съединяването на предявените искове?”. Касаторът се позовава на наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл. последно ГПК. Жалбоподателят твърди наличие на противоречие на приетото от въззивния съд по въпроси 1.1 - 1.3 и 3.1 -3.3 с: решение № 97/08.02.2013г. по т.д.№ 196/2011г. на ВКС, решение № 91/05.07.2019г. по гр.д.№ 2282/2018г. на ВКС и решение № 527/21.06.2010г. по гр.д.№ 1363/2009г. на ВКС. Цитира следната практика на ВКС във връзка с въпроси 2.1 - 2.2 : т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, решение № 100/31.07.2017г. по т.д.№ 1357/2016г. на ВКС, решение № 152/05.01.2018г. по т.д.№ 2512/2016г. на ВКС и решение № 153/19.10.2017г. по т.д.№ 2869/2015г. на ВКС. По отношение на въпроса, какво е правното основание на иск по чл.422 ГПК, с който се претендира изпълнение по договор за кредит, е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въпросът е включен в предмета на спора и е обусловил изхода на спора, тъй като изводът на съда, че исковете са предявени при условията на евентуалност е направен въз основа на приетото от него, че търсената с главните и евентуалните искове защита е една и съща, мотивирано с това, че основание на вземането, предмет на заповедта за изпълнение, е индивидуална заемна сметка, водена от банката за отчитане на кредита, както по договора за банков кредит № 0107-BL-050, посочен в заповедта за изпълнение, така и по договора за банков кредит № 0102-BL-050, предмет на осъдителния иск. Налице е и наведеният от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като даденото от апелативният съд разрешение противоречи на разяснителната част на т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, както и на практиката на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение № 100/31.07.2017г. по т.д.№ 1357/2016г. на ВКС и решение № 152/05.01.2018г. по т.д.№ 2512/2016г. на ВКС. В нея е прието, че правното основание, на което се претендира изпълнение на вноските по реда на чл.422 ГПК, е сключеният договор за кредит, като посочен в заявлението правопораждащ материалното право юридически факт. С оглед на това, посоченият въпрос обуславя допускането на атакуваното определение до касация. Касационният контрол следва да бъде допуснат на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по обуславящия изхода на делото въпрос за критерия за определяне на вида на обективното съединяване на предявените искове, който е разрешен от въззивната инстанция в несъответствие с приетото в решение № 97 от 08.02.2013г. по т.д. № 196/2011г. на I т.о. на ВКС и решение № 527/21.06.2010г. по гр.д.№ 1363/09г. на ІV гр.о. на ВКС. В посочената практика по чл.290 ГПК, която напълно се споделя от настоящия състав, е пояснено, че критерият за определяне на вида на съединяването на исковете /кумулативно, алтернативно или евентуално/ е дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищеца в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска. Следователно, след като определянето на основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, то съдът, разглеждащ спора, извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете. С оглед отговорите на въпросите, по които се допуска касационното обжалване, въззивното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено. Апелативният съд незаконосъобразно е приел, че основанието на претенциите, предмет на заповедта за изпълнение, във връзка с възражението срещу която е предявен по реда на чл.422 ГПК установителния иск, и на осъдителния иск са идентични, тъй като вземанията произтичат от различни договори за кредит, като наличието на една и съща, водена от банката заемна сметка по двата договора, не обосновава различен извод. Независимо, че банката е посочила, че съединява двата иска при условията на евентуалност, съдът е следвало служебно да извърши преценка, че с оглед обусловеността на предмета на установителния иск по реда на чл.422 ГПК от предмета на заповедното производство, основанията, на които са предявени исковете /установителен и осъдителен/, не се изключват и могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, тъй като предмет на исковете са два различни договора за кредит. Ето защо, исковете се явяват съединени при условията на кумулативност и във връзка с прекратяването на производството по установителния иск на ответника по него се дължат разноските, както за това исково производство, така и за заповедното производство, съобразно т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК. Производството по чл.422 ГПК е приключило с определение за прекратяване на делото, поради нередовност на исковата молба, т.е. в хипотеза, при която заповедта за изпълнение не влиза в сила, поради което актът по чл.81 ГПК, във връзка с който се дължи произнасяне относно отговорността за разноските за заповедното производство е прекратителното определение на исковия съд по чл.422 ГПК. Ирелевантно за ангажиране на отговорността за разноските е висящността на жалби по чл.419 ГПК, на които се е позовал апелативният съд, както и пропуска на исковия съд с прекратителното определение да обезсили заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, тъй като те, както и разноските, са последици на прекратяването на исковото производство по причини, при които заповедта за изпълнение не може да се стабилизира, като са всички последици от прекратяването се дължи произнасяне от исковия съд. С оглед изложеното, прекратителното определение, като акт по чл.81 ГПК, следва да бъде допълнено по реда на чл.248 ГПК чрез присъждане в полза на жалбоподателя на направените от него разноски за исковото производство по чл.422 ГПК в размер на 2000 лева и за заповедното производство – в размер на 550 лева – заплатени адвокатски възнаграждения. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2499 от 23.07.2019г. по в.ч.гр.д. № 829 / 2019г. на Апелативен съд - София. ОТМЕНЯ определение № 2499 от 23.07.2019г. по в.ч.гр.д. № 829 / 2019г. на Апелативен съд – София, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ДОПЪЛВА, на основание чл.248 ГПК, определение № 3772 от 06.08.2018г. по гр.д. № 158 / 2017г. на Окръжен съд – Благоевград, както следва: ОСЪЖДА „БАНКА ДСК” АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „ТИМКАР- 08” ООД, ЕИК[ЕИК], разноски в размер на 2000 лева за исковото производство по чл.422 ГПК по т.д. № 158/2017г. на Окръжен съд - Благоевград и 550 лева – за заповедното производство по ч. гр. д. № 137/2011г. на Районен съд – Разлог. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.