Р Е Ш Е Н И Е № 155 гр. София, 29.03.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Захарова ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Петя Шишкова при секретаря …… Г. Иванова ………………………………………… в присъствието на прокурора С. …………………………………….. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева …………………………………………… наказателно дело № 627 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимия Е. Д. П. и жалба на частния обвинител и граждански ищец – Т. НиколаевЧивиев, чрез повереника му, против решение № 130 от 21.04.2020 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 546/2019 г. В жалбата на защитника (адв. Василев) са наведени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Твърди се, че съдът е направил погрешен извод за липсата на основания да приложи института на неизбежната отбрана в рамките на фактическите обстоятелства, установени по делото, а именно: че миг преди подсъдимият да хвърли камъка, причинил фаталното увреждане, пострадалият бил в непосредствена близост до подсъдимия с вдигната и приготвена за удар метална палка, която според защитника представлява изключително сериозно оръжие в ръцете на командос, какъвто бил пострадалият Ч. (участвал в състава на Френския чуждестранен легион); че секунди преди фаталния край на инцидента той взел ключовете от автомобила на подсъдимия и демонстративно го приканвал да се приближи, за да си ги вземе; че целта, преследвана чрез вземането на ключовете, била да накара подсъдимия да се приближи в непосредствена близост; че при приближаването на подсъдимия с камъни в ръце, пострадалият замахнал с палката към него; съдът правилно е приел, че противоправното нападение на пострадалия е било прекратено, но видно от мотивите, изложени на л. 26 от решението, инцидентът се е възобновил в момента, в който подсъдимият установил, че ключовете за неговия автомобил са у пострадалия Ч.; при тези фактически положения изводите на въззивния съд, че поведението на пострадалия, макар и провокативно, не може да се окачестви като застрашаващо лица или имущество, се намира в грубо противоречие със собствените му изводи; пострадалият Ч. е предизвиквал подсъдимия, размахвайки ключовете и приканвайки го да ги вземе с единствената цел да се приближи към него, за да му нанесе удар с металната палка, която в крайна сметка е постигнал; налице са две обективирани прояви на нападение, срещу което е допустима неизбежната отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 НК - демонстративно отнемане на ключовете на автомобила, представляващо посегателство върху чуждо имущество и замахване с палката от непосредствена близост с ясно изразено агресивно намерение; като се имат предвид агресията от страна на пострадалия и специфичните му бойни умения, ако този удар не е бил предотвратен с хвърлянето на камъка, за подсъдимия е било реално настъпването на изключителни вредни последици; въззивният съд е нарушил принципа за неизменност на съдебния състав поради участието на съдия Ш. в съдебно заседание на 18.09.2019 г., когато освен произнасяне по мярката за неотклонение са били извършвани и други процесуални действия; след тази дата съдия Ш. вече не е участвала, но съдебно-следствените действия от 18.09.2019 г. не са били преповторени от титулярния съдебен състав, поради което е било допуснато съществено процесуално нарушение; наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като недостатъчно е било отчетено крайно агресивното поведение на пострадалия, което в изключителна степен смекчава отговорността на подсъдимия П.; в същата връзка подлежат на намаляване и присъдените обезщетения по уважените граждански искове. Направени са последователно искания – за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане, както за изменение на решението, като се намали наказанието на подсъдимия при условията на чл. 55 НК и размера на присъдените суми на гражданските ищци като обезщетение за причинените им неимуществени вреди. В жалбата на защитника (адв. М. Марковски) са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Подкрепят се с доводите, че възприетата фактическа обстановка не отговаря на обективната истина, а правната квалификация – на установените по делото факти; съдът е нарушил закона, защото не е квалифицирал деянието по чл. 12, ал. 1 НК, или по чл. 12, ал. 4 НК, или по чл. 119 НК, въпреки наличието на неприключило противоправно нападение; не е дал правна квалификация на деянието по чл. 118 НК, отказвайки да кредитира заключението на една от експертизите; не е възприел квалификацията на деянието по чл. 124 НК, макар след удара с хвърления камък, подсъдимият, изнемощял и изтощен от продължителното стълкновение, да е отишъл веднага да помогне на пострадалия – обстоятелство, което изключва умисъла на дееца за убийството на Ч.; не е извършил обективно изследване на свидетелските показания, писмените доказателства и експертните заключения; кредитирал е само показанията, които са подкрепяли обвинението и е отхвърлил тези, които са били в полза на защитата на подсъдимия; не е анализирал събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност; не е обсъдил тяхното съдържание, което представлява липса на мотиви; нарушил е изискването по чл. 305, ал. 3 НПК и не е посочил кои съставомерни факти от кои точно доказателства извежда и при противоречие между тях не е изяснил защо приема едни, а отхвърля други; избирателно е събирал доказателства; изопачено или тенденциозно е обсъждал доказателствения материал по делото, придавайки му съдържание, различно от действителното; приел е за установени обстоятелства въз основа на несъществуващи доказателства; съдът не е следвало да кредитира заключението на повторната експертиза, което не е достатъчно обосновано и е изградено изцяло на предположение; не е трябвало да се довери на показанията на св. И. и на св. Д., които са нелогични и противоречат както помежду си, така и с останалите доказателствени източници; мотивите на съда да приеме, че подсъдимият само е допускал и предполагал нападение не почиват на установеното по делото поведение – същият е хвърлил камък, защото е бил нападнат с палка, завършваща с метално топче, което е абсолютно годно да причини смъртта му; съдът не е обсъдил и отговорил на всички доводи и възражения на защитата, в т.ч. на довода за преквалификация по чл. 124 НК на деянието, извършено от подсъдимия П.; наказанието не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на изключителните и многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, поради което е явно несправедливо; отхвърлените фактически обстоятелства за неизбежна отбрана и афект не са били отчетени при неговата индивидуализация. Направено е искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане, за намаляване на наказанието лишаване от свобода до минималния размер, предвиден в Общата част на Наказателния кодекс, за отхвърляне на предявените граждански искове или за намаляване размера на присъдените обезщетения на гражданските ищци за неимуществените вреди. Жалбата на защитника (адв. Недин) се позовава на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Твърди се, че съдът не е приложил закона, който е трябвало да приложи, приемайки деянието за съставомерно по чл. 115 НК вместо хипотезите на неизбежна отбрана, превишаване пределите на неизбежната отбрана, мнима неизбежна отбрана или афект съобразно фактическата обстановка, която в по-голямата й част е била правилно установена; решаващо за квалификацията на деянието е съдържанието на умисъла, затова съдът е бил длъжен да съобрази константната съдебна практика, че изводите относно вината трябва да се основават върху внимателно комплексно обсъждане на всички факти и обстоятелства; въззивният съдебен акт е постановен от незаконен състав, тъй като в едно от съдебните заседания председателят на състава е бил заменен с друг съдия в нарушение на чл. 258, ал. 1 НПК; фактическият извод за хвърлени два камъка от подсъдимия по главата на пострадалия е неправилен, защото според показанията на свидетелите фаталният удар с камък е само един и не е бил нито предшестван, нито последван от друг; неправилен и в противоречие с чл. 13 и чл. 14 НПК е и изводът, че в последния етап от двубоя между подсъдимия и пострадалия, са били разменени позициите им на нападател и нападнат; на подсъдимия не е било наложено наказание под предвидения минимум, тъй като не са били отчетени доказателствата, представени от защитата за изключително тежкото му семейно положение. Направени са искания за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане, както за изменение на решението, като се намали при условията на чл. 55 НК размера на наказанието. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец, подадена чрез повереника, се изтъква, че наказанието е явно несправедливо и гражданският иск неправилно не е бил уважен в цялост. Въззивният съд е извършил непълен анализ на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства; подценил е както предходните осъждания на подсъдимия, едно от които за престъпление срещу личността (по чл. 129 НК), така и укриването на подсъдимия, за което не са налице доказателства да е било обусловено от заплахи за саморазправа; съдът неправилно е оценил и обстоятелствата, при които е било извършено престъплението; подсъдимият също е нанесъл множество удари по служебния автомобил, с който е пътувал пострадалият; уваженият размер на гражданския иск не съответства на претърпените болки и страдания от загубата на родител. Направено е искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване на наказанието и алтернативно – за изменение на решението като се увеличи размера на обезщетението. В съдебно заседание защитниците (адв. Василев, адв. Д. Марковски и адв. Недин) поддържат съответната жалба с целия обем от доводи, изложени в нея. Повереникът (адв. Костадинов) на частния обвинител и граждански ищец Т. Н. Ч. поддържа жалбата и настоява да бъде уважена. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбите са неоснователни и решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 3196 от 29.06.2018 г. на Благоевградския окръжен съд по н. о. х. д. № 458/2016 г. подсъдимият Е. Д. П. е признат за виновен в това, на 26.06.2015 г. на магистрала „С.“, Лот-4, километър „428+400“ в близост до с. Левуново, община Сандански, Благоевградска област, умишлено да е умъртвил Н. С. Ч., поради което и на основание чл. 115 НК и чл. 54 НК е наложено наказание от дванадесет години лишаване от свобода. Подсъдимият е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 11 НК. На основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК е наложено общо наказание за съвкупност от престъпления – дванадесет години лишаване от свобода. Определен е първоначален строг режим на изтърпяването му. Подсъдимият Е. Д. П. е осъден да заплати на гражданските ищци И. Н. Ч. и Н. Н. Ч., поотделно, сума от 120 000 лева, а на гражданския ищец Т. Н. Ч. - сума от 100 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Гражданските искове са били отхвърлени до съответно пълния им предявен размер. Съдът е приложил разпоредбата на чл. 59 НК и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение № 130 от 21.04.2020 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 546/2019 г. присъдата е изменена, като наложеното наказание за престъплението по чл. 115 НК и общото наказание по чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК е намалено на десет години лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. Приложен е чл. 59, ал. 1 НК. Оставена е без разглеждане частна жалба срещу определение от 20.03.2019 г. Жалбите на защитниците за допуснато нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила – касационни поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, са неоснователни. В тях са наведени и еднообразни по същността си процесуални доводи, което позволява жалбите в тази им част да бъдат разгледани заедно. На първо място следва да се обсъди оплакването за нарушение на процесуалните правила, което спада към категорията на т.нар. ”абсолютни” процесуални нарушения – незаконен състав по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК. В случай на основателност негова единствена и безусловна последица е отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Доводите в този аспект на жалбоподателите (адв. Василев и адв. Недин) не могат да бъдат възприети. Изискването за неизменност на съдебния състав по чл. 258 НПК произтича от принципа за непосредственост по чл. 18 НПК. Той предписва, че съдът (прокурорът и разследващите органи) е длъжен да основава решенията си върху доказателствата, които е събрал и проверил лично, освен в случаите, предвидени като изключение. Затова съдебният състав, събрал и проверил доказателствата трябва да е същият, който е постановил съдебния акт. Съдебният състав, провел въззивното съдебно следствие по делото, е съдебният състав, постановил решението, което защитниците обжалват. Следователно, липсва допуснато нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК. В жалбата на адв. Марковски се изтъкват и самостоятелни доводи, формулирани по най-общ начин, за съществени нарушения на процесуалните правила. Оплакването, че Софийският апелативен съд не е съблюдавал изискванията, произтичащи от принципа за формиране на вътрешното убеждение по чл. 14 НПК, тъй като не извършил обективно изследване на свидетелските показания, писмените доказателства и експертните заключения, не обсъдил и не анализирал доказателствените материали поотделно и в съвкупност, събирал избирателно доказателства, превратно ги тълкувал и се основавал на несъществуващи доказателства, защитникът е представил декларативно, пропускайки да ги запълни с конкретно съдържание. Не е пояснил изрично кои са доказателствата, които Софийският апелативен съд е възприел превратно (изопачено, изкривено), придавайки им друг, различен смисъл от техния действителен, или доказателствата, които не са се съдържали в материалите по делото, но са послужили за изграждане на вътрешното съдийско убеждение. Отсъствието на нужната конкретика възпрепятства доводите да бъдат въобще проверени. Това безусловно включва и невъзможност да се изследва дали оплакването за изопачаване на доказателствата се отнася до обстоятелства със значение за правилно решаване на делото по същество, респ. допуснатото нарушение има ли съществен характер или не. Мотивите на решението предоставят възможност на Върховния касационен съд да се убеди, че въззивният съд стриктно е изпълнил процесуалното си задължение да извърши собствена аналитична оценка на доказателствените материали. Констатирал е противоречия помежду им и е изложил обстойни и логични съображения кои и защо приема като достоверни и кои и защо счита за недостоверни. Упрекът за неясно предпочитание към едни от тях за сметка на други е лишен от основание. Формулираните в общ вид доводи в жалбата не позволяват по-обстоен от този отговор. Защитникът лаконично възразява и срещу оценката на конкретни свидетелски показания (на св. И. и на св. Д.), която по правило не подлежи на касационен контрол. Прегледът на мотивите дори разкрива точно това, за което настоява защитникът. Въззивният съд е споделил оценката на първоинстанционния съд за недостоверност на цитираните свидетелски показания, подчертавайки основните съображения, поради които собствената му оценка изцяло е съвпаднала (л. 18 от решението). В съгласие с принципа по чл. 14 НПК Софийският апелативен съд е подложил на внимателен анализ и оценка експертните заключения, в т.ч. изготвената нова комплексна съдебнопсихиатрична и съдебнопсихологична експертиза по същите въпроси (наличие на физиологичен афект, на психическо състояние на уплаха или смущение), възложена на петчленен състав от други вещи лица с компетентност в съответната научна област. Потвърждение за специализираните мнения, дадени във възприетите експертни заключения, съдът е открил в гласни доказателствени средства, измежду които и обясненията на подсъдимия П., оценени като достоверен източник на доказателствена информация за установяване на правно значимите по делото факти. Надлежно е представил и мотивите за несъгласието си с определени изводи на вещите лица от първоначалната съдебно психиатрична и психологическа експертиза, допълвайки аргументацията, която бил изложил първоинстанционният съд със свои ясни, точни и изчерпателни съображения (л. 23-24 от решението). Доводите на защитника (адв. Марковски) в този аспект са обвързани в жалбата с недоволството му от отказа на Софийския апелативен съд да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление и да преквалифицира по чл. 118 НК деянието, извършено от подсъдимия. Макар и бегло спомената, позиция за извършено деяние в състояние на физиологичен афект се открива и в жалбата на друг защитник (адв. Недин). Лансираната теза обаче не намира подкрепа от фактическите обстоятелства, които съдът е установил по делото. В този аспект прецизно е анализирал психическото състояние на подсъдимия П.. Въз основа на съвкупността от доказателства и с помощта на специалните знания на вещите лица, изготвили възприетите експертни заключения, Софийският апелативен съд не е констатирал специфичните черти на физиологичния афект, обективно проявили се при конкретната обстановка в поведението на подсъдимия П., респ. наличието на силно раздразнено състояние, в което той да е взел решението и да е извършил убийството на пострадалия Ч.. Правомощия да разреши по различен начин в настоящото производство един фактически въпрос Върховният касационен съд няма. Затова установеното емоционално състояние на подсъдимия по време на протеклото събитие на престъплението може да бъде обсъдено само във връзка с релевираното от жалбоподателите касационно основание – явна несправедливост на наказанието. По същата линия за необоснованост са изтъкнатите доводи от защитниците (адв. Марковски и адв. Недин), които са насочени да опровергаят разрешаването от въззивния съд на фактическия въпрос за вината на подсъдимия П. (един от основните по същество на делото – чл. 301, ал. 1, т. 1 НПК) под формата на умисъл, прецизиран по вид като евентуален умисъл по чл. 11, ал. 2 НК съобразно фактите по делото, които го характеризират. При неговото установяване съдът е извършил всестранна оценка на фактическите обстоятелства, съобразявайки и разясненията в т. 3 на Постановление № 2/57 г. на Пленума на Върховния съд. Подробно е изследвал самите обективно осъществени действия и начинът, по който те са били извършени, размерите и масата на употребения предмет за физическо засягане на пострадалия Ч., характера и локализацията на увреждането, посоката на удара, разстоянието и обема на използваната сила. Доводът на защитника (адв. Недин), че при доказване на умисъла на подсъдимия съдът е игнорирал съдебната практика не се оправдава от изложените мотиви на въззивното решение (л. 25). Помощта, която подсъдимият е оказал на пострадалия след извършване на престъплението, законосъобразно е била приета като обстоятелство със значение в процеса на индивидуализация на наказанието. Защитникът (адв. Недин) счита, че фактическият извод за хвърлени два камъка от подсъдимия по главата на пострадалия е неправилен, тъй като според показанията на свидетелите фаталният удар с камък бил само един и той не бил нито предшестван, нито последван от друг. Доводът е напълно неприемлив, защото какво се е установявало от свидетелските показания, респ. какви доказателствени факти те са съдържали, се решава от съда, разглеждащ делото по същество, който обсъжда и оценява доказателствения материал и въз основа на оценените като достоверни доказателства изгражда фактическите си изводи. Конкретни аргументи за допуснато изопачаване на съдържанието на свидетелските показания, довело до оценката за достоверност или недостоверност, и в тази жалба няма. Твърдението, че приетите за установени фактически положения не съответстват на свидетелки показания (не се обосновават от тях) по естеството си покрива оплакване за необоснованост на въззивния съдебен акт, което е извън обхвата на касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Мотивите показват, че показанията на св. П. и на св. С. са били обсъдени поотделно и в съвкупност с останалия доказателствен материал по делото (л. 21). Макар и за необоснованост, посоченото възражение поначало се разминава с установените факти и обстоятелства по делото. Съдът е приел, че в първата част от конфликта подсъдимият, хвърляйки камъни, е уцелил дясната ръка на пострадалия; че по време на последващия етап той е хвърлил два камъка; че първият от тях е попаднал до дясната врата на лекия автомобил „Форд Мондео”, около който се намирал пострадалият; че вследствие на отправения втори, силен удар с другия камък в дясната слепоочна област от главата, подсъдимият е причинил черепно-мозъчната травма, довела до настъпването на смъртта на Н. С. Ч.. Неоснователно е оплакването на защитника (адв. Марковски) за нарушение на заложените изисквания в чл. 339, ал. 2 НПК. Решаващите доводи и възражения, наведени от подсъдимия и неговите защитници по всички важни фактически и правни въпроси, измежду които и за квалификация на деянието по чл. 124, ал. 1 НК (л. 26), и за мнима неизбежна отбрана (л. 28), са били подложени на ефективно проучване от Софийския апелативен съд. Подробно коментирани в мотивите на решението, те са получили дължимия им отговор. Ето защо Върховният касационен съд не намира процесуално нарушение със съществен характер при установяване на правно значимите по делото факти. Въз основа на тях въззивния съд е квалифицирал извършеното от подсъдимия по чл. 115 НК, излагайки съображенията, поради които счита, че то покрива съставомерните признаци на престъплението, както в обективно, така и в субективно отношение. Основните аргументи на защитниците за нарушение на закона произтичат от отказа на въззивния съд да уважи доводите им, че подсъдимият П. е извършил деянието в положение на неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 НК или при превишаване на нейните предели, което да обуславя правната квалификация по чл. 119 НК. В подкрепа на позицията си навеждат поредица от възражения, с които се противопоставят на направените от съда заключения, че след отдалечаването му зад служебния автомобил „Форд Мондео” нападението на пострадалия е било преустановено, а след възобновяването на конфликта не е съществувало непосредствено нападение, за чието предотвратяване подсъдимият П. да е упражнил правото си на защита. Софийският апелативен съд прецизно е съблюдавал разясненията, дадени в Постановление № 12/73 г. на Пленума на Върховния съд относно времевите граници на нападението, които определят правомерност на отбраната, и задължението да установи точния момент, в който нападението е било прекратено. При преустановяване на нападението отпада и основанието за защита. Констатацията си за прекратено нападение съдът е направил след надлежно обсъждане на фактическите обстоятелства, очертаващи конкретната обстановка и поведението на пострадалия Ч., в което не е открил белези за очевидно продължаване на активните му действия. Възражението на защитника (адв. Марковски) за продължаващо нападение, тъй като пострадалият бил държал палка и замахнал с нея, е изградено върху отделно взети и подбрани факти, откъснати от възприетите от съда, разгледал делото по същество, в тяхната последователност. Останалите защитници, изразявайки съгласие с фактическото положение за преустановено нападение, поддържат теза за предприето от пострадалия „ново нападение” (адв. Василев), поради което подсъдимият се намирал „отново” (адв. Недин) в положение на неизбежна отбрана. Единият от тях (адв. Недин) я обосновава с иронична покана с ключовете и вдигане на палката при приближаването на подсъдимия. В съответствие с правомощията си въззивният съд е определил действията на пострадалия по показването на ключовете и словесната покана към подсъдимия да ги вземе като предизвикателно поведение, а вдигането на палката като закана за възможността да я използва в бъдеще (в случай че подсъдимият се опита да вземе ключовете от автомобила и започне при приближаването си да хвърля подготвените за това камъни, каквито той държал в ръцете си - л. 27 от решението). Недвусмислено е подчертал, че те нямат характер на непосредствено нападение по смисъла на чл. 12, ал. 1 НК (в този смисъл и Решение № 795/67 г. по н. д. № 575/67 г. на ВС). Срещу действия, които само могат да доведат до нападение, но още неосъществено поне като създаването на реална и непосредствена опасност от увреждане, е невъзможна неизбежна отбрана, „защото в момента обективно не съществува нападение” - т. 4 от ППВС №12/73 г. Другият защитник (адв. Василев) навежда и довода, че в пределите на установените по делото фактически обстоятелства, въззивният съд неоснователно е отказал да приложи института на неизбежната отбрана. Изброявайки избирателно фактически положения, прибавя и съществуването на факти, които съдът не е приел за доказателствено установени. Основно място измежду тези нови факти заема целта, която бил преследвал пострадалият Ч. с вземането на ключовете от автомобила – да накара подсъдимият да се приближи към него. Доразвива я с твърдението, че целта на пострадалия била да нанесе удар когато подсъдимият се приближи към него, която постигнал чрез замахване с палката от разстояние, достатъчно да го засегне. Успоредно въвежда и друг, различен факт – намерение (продължаващо) на пострадалия да причини телесно увреждане на подсъдимия П. („да пребие подсъдимия”). В настоящото производство обаче Върховният касационен съд се произнася единствено по правото и в рамките на приетите за установени фактически положения когато не е било допуснато съществено процесуално нарушение. В подкрепа на жалбата защитникът определя вземането от пострадалия на ключовете от автомобила на подсъдимия П. като обективна проява на противоправно нападение, срещу което била допустима неизбежна отбрана. Според установените по делото факти хвърлянето на камъни от подсъдимия към пострадалия нито е следвало незабавно акта на вземане на ключовете от автомобила (осъществен от пострадалия във времевия отрязък преди отдалечаването му към служебния автомобил), нито камъните са били употребени от подсъдимия за запазване на ключовете. Софийският апелативен съд е приел, че подсъдимият е разбрал за това във връзка с необходимостта да бъде изместен автомобилът и след като пострадалият му ги показал; че едва тогава подсъдимият тръгнал срещу него, въоръжен с камъни в ръце, за да си ги вземе, т.е. да си възвърне ключовете, с които пострадалият известен период от време спокойно е разполагал. При това положение на фактите въззивният съд законосъобразно не е зачел предприетите от подсъдимия действия по време на тази част от събитието, изразили се в хвърляне на камъни, като действия с цел за защита и отблъскване на непосредствено нападение. Замахването от пострадалия с палката, което стои в центъра на всички жалби, е било осъществено след като подсъдимият пръв тръгнал срещу него с подготвените в ръце два камъка, преодолявайки съществуващото разстояние помежду им (пострадалият и подсъдимият дотогава се намирали от двете страни на пътното платно в участъка от магистралата), хвърлил единия от камъните, паднал до служебния автомобил, където стоял пострадалият, и продължил да се приближава; едва тогава пострадалият замахнал с палката, при това в един и същи момент с хвърлянето от подсъдимия на втория камък и от два метра отстояние, който попаднал в слепоочната област от главата на Н. С. Ч., причинявайки тежката черепно-мозъчна травма, довела до смъртта му. Определянето от защитника на замахването като начало на ново нападение е произволно твърдение, което не държи сметка за установените факти по делото. При отсъствието на констатация от съда по същество за противоправно и непосредствено нападение в условно разделената втора част от конфликта, което да е давало право на подсъдимия П. да се защитава, причинявайки вреди на пострадалия в рамките на необходимите предели, посочваните от защитниците намерение, бойни умения и физически характеристики на Н. С. Ч. са фактически обстоятелства без значение. Поначало без значение за наличието или липсата на състояние на неизбежна отбрана се явява и причината, поради която нападението се прекратява. Ето защо, Софийският апелативен съд правилно е изтълкувал условията, на които трябва да отговаря нападението като един от основните елементи на неизбежната отбрана. Съобразно точния смисъл на закона и съдебната практика е отказал да приложи института на неизбежната отбрана, и да оправдае подсъдимия П.. При отсъствието на ситуация на неизбежна отбрана не стои въпросът за превишаване на нейните предели. Жалбите на защитниците за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК са основателни. При преценката на наложеното наказание за извършеното престъпление, Софийският апелативен съд е споделил отчетените от първоинстанционния съд отегчаващи отговорността обстоятелства, които е извел както от данните за съдебното минало на подсъдимия, така и от допуснатото нарушение в разглеждания случай на правилата за движение по пътищата като свидетелство за отношението на дееца към правния ред, установен в обществото. За разлика от първоинстанционния съд е придал значително по-малка относителна тежест на укриването след деянието, вземайки предвид и причините, които са го обусловили. При изследване на личността на подсъдимия е съобразил и очевидно ниската степен на обществена опасност на престъпленията по предишните му осъждания с оглед вида и размера на наложените наказания (глоба и пробация). Отчел е навлизането в забранения участък от пътя въпреки подадения сигнал на регулировчика за част от негативните данни относно личността на дееца, което обаче не може да бъде разглеждано съвсем изолирано от утежненото семейно положение на подсъдимия П.. Съдът основателно е наблегнал и на обстоятелствата в този аспект със смекчаващо значение при индивидуализиране на справедливо наказание. Изрично е изтъкнал, че понастоящем подсъдимият е родител на две деца, за които полага грижи, едно от които, роденото към момента на деянието, със специфични потребности (аутистично разстройство), респ. и предпоставящо индивидуален подход при неговото отглеждане, развитие и възпитание. Към кръга на смекчаващи обстоятелства трябва да се прибави и ангажираността, която подсъдимият имал по отношение на негови близки с влошено здравословно състояние, наред с останалите установени данни, характеризиращи го в положителна светлина, каквито са трудовата му активност; изразеното съжаление и демонстрираното разкаяние, проявило се в активните усилия за максимално намаляване на обема от причинените вредните последици чрез оказана помощ за спасяване живота на пострадалия, в доброволното явяване пред компетентните органи, в съдействието за разкриване на обективната истина, включително чрез дадените обяснения, оценени от съда като достоверни, все обстоятелства, които се явяват и обективен показател за критична преоценка на извършеното. Въззивният съд правилно не е пренебрегнал и специфичните обстоятелства, при които е извършено деянието от подсъдимия. В тази връзка е отчел поведението на пострадалия Ч., чийто действия по осъщественото продължително и с висок интензитет нападение, а впоследствие и предизвикателни спрямо подсъдимия, са в непосредствена връзка с установеното от съда емоционално състояние на дееца в момента на деянието, въздействало като улесняващ фактор за осъществяване на самото престъпление (възникнало раздразнение, което продължило с постепенна ескалация на напрежението). Посочените обстоятелства значително са способствали престъпното деяние, поради което обуславят по-ниската му степен на обществена опасност, съответно чрез него и на подсъдимия П., и притежават качеството на смекчаващи отговорността обстоятелства. Тяхното сериозно влияние и относителна тежест в конкретния случай им придава силата на изключителни по своя характер, която не е намерила адекватно изражение при индивидуализиране на наказанието на подсъдимия. Съвкупността от обстоятелства, смекчаващи отговорността по напълно убедителен начин обосноват извод, че най-лекото наказание, предвидено в санкцията на чл. 115 НК е несъразмерно тежко и необходимост чрез приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК да се слезе под минималната граница на лишаването от свобода, а именно – осем години лишаване от свобода. С такава продължителност се обезпечава съответствие между наказанието и извършеното престъпление, както и ефективно постигане на целите по чл. 36, ал. 1 НК. По-голям размер се явява ненужен и неоправдан обем от наказателна репресия, затова въззивното решение следва да бъде изменено в този смисъл. От това произтича неоснователността на жалбата на частния обвинител с релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Доводите, с които го подкрепя не могат да бъдат възприети. Действията на подсъдимия по време на първия от двата етапа, през които е преминал конфликтът, изразили се в хвърлянето на камъни (с един от тях засегнал ръката на пострадалия, а с друг – стъкло на служебния автомобил), съдът е определил като правомерен акт на защита срещу противоправното и непосредствено нападение на пострадалия Ч., който нанесъл безогледно множество удари с палката по моторното превозно средство, включително още докато в купето се намирали подсъдимият и съпругата му, довели до счупване изцяло или напукване на почти всички стъкла на автомобила им и повърхностно нараняване на св. П., отправил обидни думи към подсъдимия и посредством удар с палката му причинил телесно увреждане в областта на лявото рамо. Правомерните действия на защита не могат да се определят като отегчаващи отговорността обстоятелства. Доводът в противоположната насока на частния обвинител е несъстоятелен. Получено от подсъдимия анонимно писмо със заплахи за възмездие от лица, представящи се за членове на легионерска организация и принадлежността на пострадалия Ч. през определен период от време към Френския чуждестранен легион, която станала достояние на подсъдимия, са фактически обстоятелства, които съдът е приел за установени. Твърдението в жалбата, че по делото не е доказано укриването на подсъдимия да е било обусловено от тези заплахи, засяга обосноваността на фактически обстоятелства и е извън обхвата на настоящия касационен контрол по делото. Въззивният съд ясно е отбелязал, че присъдата, постановена по друго дело (н. о. х. д. № 1301/2011 г.) за престъпление по чл. 129 НК, на което се позовава частният обвинител, е влязла в сила през 2016 г. (след деянието, извършено на 26.06.2015 г.). В случай на отделни присъди за престъпления в реална съвкупност, съдът съблюдава правилата по чл. 23-25 НК. След като определи наказание за престъплението по разглежданото дело, налага общо, най-тежкото наказание от определените за престъпленията от съвкупността, което може да увеличи, съобразявайки всички обстоятелства – броя, характера и тежестта на престъпленията, тяхната последователност и пр. Присъдата в тази й част не е била обжалвана от частния обвинител пред Софийския апелативен съд. Оплакването на жалбоподателите срещу размера на обезщетенията за неимуществените вреди, причинени от виновното поведение на подсъдимия П. е неоснователно. Разумно присъдената сума на всеки от гражданските ищци държи сметка за всички значими обстоятелства, в т.ч. степента на емоционална връзка с починалия, обема на претърпените болки и страдалия от загубата на близък човек, и представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 130 от 21.04.2020 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 546/2019 г., като намалява наказанието на подсъдимия Е. Д. П. за престъплението по чл. 115 НК, както и общото наказание по чл. 25 вр. чл. 23, ал. 1 НК на осем години лишаване от свобода. Оставя в сила решението в останалата му част. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: