5 Р Е Ш Е Н И Е № 91 София, 20.08.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина Петрова при секретаря ЕЛЕОНОРА СТОЯНОВА................................ и с участието на прокурора………..............….…............….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 66 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 47/27.І.2014 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение частта от решение № 1615 на Софийския апелативен съд, ГК, 2 с-в, от 15.Х.2012 г., постановено по гр. дело № 1635/2012 г., с която – като неоснователни – са били отхвърлени преки искове на съпрузите Г. и В. И. с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ, предявени срещу ответното [фирма]-София, за разликата над 25 000 лв. и до размера на присъденото им от първостепенния съд обезщетение от 50 000 лв. за всеки един от тях, е бил допуснат в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК по правния въпрос: „За съразмерността на съпричиняване на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му” - в аспекта на съществуващата задължителна практика на ВКС за необходимостта от аргументиране както на това в какво точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, но също и каква е конкретната степен на такова съпричиняване. Оплакванията на съпрузите касатори Г. Д. И. и В. Недкова И. от [населено място] са били за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което те са претендирали частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, „потвърждаващ първоинстанционното решение по гр. дело № 1148/2010 г. по описа на СГС, 9 с-в, като законосъобразно и правилно”, като в тежест на ответното застрахователно д-во се присъдят и всички направени от тях разноски по делото, вкл. платения адвокатски хонорар. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция двамата касатори Г. и В. И. са изразили чрез техния общ процесуален представител по пълномощие становището, вкл. и в представените по делото техни писмени бележки, че поддържат жалбата си, претендирайки частично касиране на атакуваното въззивно решение и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, идентичен по смисъл и съдържание с този на първостепенния съд. Ответното по касация [фирма]-София, редовно призовано, не е било представлявано в пр-вото пред ВКС. Като взе предвид оплакванията и доводите в съвместната касационна жалба на Г. и В. И., както и съображенията им, изложени в настоящите писмени бележки по делото, и след като извърши проверка по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК относно материалната и процесуалната законосъобразност на постановеното от САС решение в атакуваната негова отхвърлителна част, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното: Съвместната касационна жалба на Г. и В. И. от Р. е основателна. Преценявайки като основателно възражението на ответното застрахователно д-во по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивната инстанция е приела, че следвало да се отчита „не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали тези нарушения са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат”. Според САС „възрастта на пострадалия е правно ирелевантна към предмета на доказване по делото, а и същият бил пресякъл на необозначено място и при това – тичайки между два автобуса”. Тези решаващи правни изводи за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД към конкретния случай са незаконосъобразни и не могат да бъдат споделени. Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 7 на ППВС № 17/18.ХІ.1963 г., когато „малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на вредоносния резултат, съобразно с обстоятелствата на случая следва да се приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо от това, че такова лице не може да действа виновно”. Данните по делото са били, че към датата на процесното ПТП /11.ХІ.2007 г./ синът на касаторите, роден на 14 януари 1994 г., все още е нямал навършени 14 години. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЛС, лицата, които не са навършили 14-годишна възраст, са малолетни, т. е. деца, а изискването на чл. 117 ЗДвП е, че при приближаване към място, където на пътя или в близост до него се намират деца, водачът на пътно превозно средство е длъжен да намали скоростта, а при необходимост - и да спре. Нещо повече: според чл. 116 от същия специален закон, такъв водач /на ППС/ е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, „особено към децата”! Следователно възрастта на загиналия при процесното ПТП син на касаторите не само, че е релевантна за преценката могъл ли е той да допринесе - с оглед обстоятелствата на случая - за настъпване на вредоносния резултат, но и сама по себе си е фактор, завишаващ дължимата от страна на водача на увреждащия автобус грижа на професионалист при изпълнението по занятие на правно регламентирана дейност, представляваща по естеството си източник на „повишена опасност” /по смисъла на чл. 134, ал. 1 НК/. Според въззивния съд „ударът” бил предотвратим, ако водачът бе забелязал по-рано детето и „евентуално” бе намалил скоростта си при навлизане в завоя, докато от своя страна детето било „допринесло за настъпване на удара, тъй като е тичало и вероятно, виждайки автобуса, се е подхлъзнало при опит да се спре и е паднало пред предното дясно колело, като времето за реакция на шофьора е било прекалено малко, за да избегне удара”. Но според приетото по делото /като обективно и компетентно/ заключение на автотехническата експертиза, „скоростта, с която автобусът е завивал, около 10-11 км/час, не е била безопасна”. При изпълнението на маневрата завиване надясно в района Ц. автогара-София водачът на автобуса е имал задължението по чл. 25, ал. 1 ЗДвП: „преди да започне маневрата да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение”. Вместо това предписано от закона отговорно поведение обаче, прекият делинквент е извършил въпросната маневра по един крайно немарлив начин, тъй като, както сочи вещото лице: „При внимателно разглеждане на кадрите от видеозаписа след прегазване на детето, водачът гледа напред и наляво към будката, където спира. Той се обръща съм дясното огледало едва след като се вдига врява и двама пешеходци се доближават до неговия ляв отворен прозорец и вероятно му съобщават за произшествието. Това показва, че водачът не е разбрал за прегазването на детето, а при прегазване на човек неминуемо автобусът се разлюлява и водачът има възможност да усети това”. Това, в обобщение, представляват обстоятелствата на случая, а те по несъмнен начин налагат извод, че е ирелевантно за настъпване на процесното ПТП (което по своя механизъм е именно прегазване, а не „удар”) това дали малолетният Д. Г. И. е тичал, респ. дали се е подхлъзнал и така да е попаднал под предната дясна гума на автобуса, управляван от делинквента, щом като последният не е изпълнил нито едно от вменените му задължения като водач, както те бяха изброени по-горе. Съпричиняване, основано върху разбирането на т. нар. „достатъчен обективен каузалитет”, по никакъв начин не предпоставя на една автогара да няма пешеходци, вкл. деца, а още по-малко всички те да не се движат, респ. да не бързат или да не тичат – било, за да „хванат” в последната минута тръгващ от съответния сектор автобус или пък в нетърпението да намерят по-скоро посрещачите си. Предвид това абсолютно недопустимо в процесния случай е несъществуващият каузален принос на прегазеното дете да се преценява като равностоен с този на прекия делинквент за настъпване на пътно-транспортното произшествие от 11.ХІ.2007 г. Съвършено безпредметна в тази връзка е и преценката за необходимото време за реакция на такъв водач. В заключение, като е извършвал маневра завиване надясно, но с поглед отправен в друга посока, а също и със скорост почти два пъти по-висока от дължимата такава за изискуемото по закон бавно преминаване покрай пешеходци, водачът на автобуса Д. С. И. се явява единствен причинител на този деликт, тъй като изцяло във възможностите му е било да предотврати прегазването на малолетния, ако не бе игнорирал основното си задължение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП „да контролира непрекъснато” пътното превозно средство, което управлява. Ето защо атакуваното решение на САС ще следва да бъде отменено в частта му, с която – за разликата над 25 000 лв. и до размер на 50 000 лв. - са били отхвърлени преките искове по чл. 226, ал. 1 КЗ на двамата родители на малолетния Д. срещу ответното застрахователно д-во за заплащане на обезщетение за понесените от тях неимуществени вреди от смъртта на детето им, настъпила на датата 11.ХІ.2007 г. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, ответното [фирма]-София ще следва да бъде осъдено да заплати горепосочената разлика от 25 000 лв., ведно със законната лихва от датата на вредоносното събитие, както и направените от Г. и В. И. разноски за настоящето производство: държавна такса в размер на 1 030 бв. (30 лв. + 1 000 лв.) и възнаграждението за един техен адвокат от САК в размер на 1 600 лв. - съгласно представен по делото договор за правна защита и съдействие № А-0234767 от 14.ХІ.2012 г. По размер това обезщетение настоящият съдебен състав намира за справедливо, като в тази връзка изцяло споделя мотивите на първостепенния съд в неправилно отменената от САС част от решението му. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 1615 на Софийския апелативен съд, ТК, 2-и с-в, от 15.Х.2012 г., постановено по гр. дело № 1635/2012 г. в атакуваната негова отхвърлителна част, както и в частта му за разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 226, АЛ. 1 КЗ, да заплати на Г. Д. И., ЕГН [ЕГН], и на В. Недкова И., ЕГН [ЕГН] – двамата от [населено място], [улица], СУМА в размер общо на 25 000 лв. /двадесет и пет хиляди лева/ - или по 12 500 лв. за всеки един от тях, представляваща обезщетение за понесените неимуществени вреди от настъпилата на 11.ХІ.2007 г. смърт на малолетния им син Д. Г. И., ЕГН [ЕГН], при ПТП в района на Ц. автогара-София, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от вредоносното събитие /11.ХІ.2007 г./ и до окончателното й изплащане, КАКТО И общо 2 630 лв. /две хиляди шестстотин и тридесет лева/ разноски по делото за настоящето производство, вкл. платен хонорар за един техен адвокат от САК, съгласно договор за правна защита и съдействие № А-0234767/14.ХІ.2012 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2 Решение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 66 по описа за 2013 г.