8 Р Е Ш Е Н И Е № 39 гр.София, 30.06.2022г. в името на народа ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева със секретар Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 56 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], срещу решение № 100197/20.07.2020 г., постановено по в.т.д. № 361/2019 г. от Великотърновски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 45/17.06.2019 г. по т.д. № 39/2018 г. на Ловешки окръжен съд са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу М. И. И. и И. В. И. искове по чл.79 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ за разликата над присъдените 108 273,12 швейцарски франка до пълния предявен размер от 146 620,49 швейцарски франка, представляващи част от дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL41579/28.07.2008 г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, тъй като въззивният съд е посочил в мотивите на обжалваното решение, че до кредитополучателите са изпратени две нотариални покани през 2017г., с които банката ги е уведомила за прехвърляне на вземането по договора за кредит и е обявила предсрочна изискуемост, но не са изложени съображения дали предсрочната изискуемост е настъпила. Според касатора дори и да се приеме, че поканите не са породили действие преди подаване на исковата молба, то с връчването на препис от същата, предсрочната изискуемост следва да се счита за обявена на длъжниците. Позовава се на разрешенията в ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС относно присъждане на падежиралите вноски към момента на приключване на съдебното дирене, а не към момента на подаване на исковата молба. Моли обжалваното решение да се отмени и делото да се върне на въззивния съд с указания за обсъди доводите за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит или евентуално ВКС да постанови решение, с което да осъди солидарните длъжници да заплатят претендираната главница от 146620,49 швейцарски франка, ведно със законната лихва от предявяване на иска и разноските по делото. Ответниците М. И. И. и И. В. И. не са депозирали отговор по жалбата, като по подадената от тях касационна жалба в частта, с която искът е уважен, касационно обжалване не е допуснато. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І т.о. констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL41579/28.07.2008 г., по силата на който „Юробанк България“ АД /с предишно наименование „Юробанк и еф джи България“ АД/ е отпуснала на М. И. И. и И. В. И. кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността им от 204 000 евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита – 30.07.2008 г. Констатирал е, че с договор за цесия от 16.10.2008 г. банката е прехвърлила вземането по договора за кредит на „Бългериън Р. Сървисиз“ АД, като с договор от 12.06.2017 г. вземането е прехвърлено отново на „Юробанк България“ АД. Приел е, че съобщаването на двете цесии на кредитополучателите е извършено с нотариална покана с рег. № 7702/07.12.2017 г. и с нотариална покана с рег. № 7701/07/12.2017 г., които са връчени на 31.01.2018 г.; в поканите е направено и изявление за предсрочна изискуемост на цялото вземане по договора за кредит в общ размер на 574 536,14 швейцарски франка, поради неиздължаване на погасителната вноска с падеж 10.11.2011 г. С оглед на тази фактическа установеност въззивният съд е посочил, че независимо от прехвърлянето на вземането на друг кредитор за определен период от действието на договора, към датата на предявяване на исковете банката е кредитор по вземането и е активно легитимирана да търси изпълнение по договора. В тази връзка е счел за неоснователни доводите на ответниците за нищожност на договорите за цесия поради липса на надлежно уведомление по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД, като е изложил съображения, че съобщаването на цесиите е неотносимо към тяхната действителност, а има значение само за действието им спрямо длъжника и третите лица. Отчел е, при позоваване на заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно – икономическа експертиза, че кредитът е отпуснат и усвоен в швейцарски франкове – 339 769 швейцарски франка, като е погасяван в същата валута след превалутиране на внесените от ответниците суми в различен вид валута. С оглед на тези констатации и при съобразяване на трайната съдебна практика, въззивният съд е приел за нищожни клаузите на т.IV от допълнителни споразумения от 31.03.2009 г. и 27.11.2009 г., чл.3 от допълнително споразумение от 28.07.2010 г. и чл.4 от допълнителни споразумения от 30.09.2011 г., предвиждащи преоформяне на просрочените към този момент вноски за главница и лихви чрез натрупването им към редовна главница. Според съда тези клаузи представляват анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци, на основание чл.294, ал.1 ТЗ. Счел е за неравноправна, съответно нищожна на основание чл.143, т.19 вр. 146, ал.1 ЗЗП и клаузата на чл.24 от договора. Изложил е съображения, че тази клауза е неиндивидуално договорена, последиците от нея са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, същата не е съставена по прозрачен начин, поради което кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключване на договора, както и че в нарушение на принципа за добросъвестност същата създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. С оглед на тези съображения решаващият състав е приел, че размерът на дължимите от кредитополучателите суми следва да бъде определен, като погасителните вноски от различен вид валута бъдат изчислени съобразно първоначално определения в договора курс „купува“ за швейцарски франк към евро и лева на банката в деня на усвояване на кредита – 1,665533 за евро и 1,2245 към лева. Счел е, че капитализирането на сумите, извършено с допълнителните споразумения, следва да бъде игнорирано, поради нищожност на клаузите. В тази връзка е приел, че начислените и погасени възнаградителни лихви по чл.3, ал.1 от договора следва да бъдат изчислени съобразно първоначално договорения размер от 6,9 % /5 % БЛП + 1,9 пункта надбавка/, поради нищожност на чл.3, ал.5 от договора, даващ право на банката да променя едностранно размера на един от компонентите на лихвения процент без предварително договорени ясни и точни критерии. Апелативният съд е приел за безспорно, че ответниците са погасявали дължимите вноски до 16.02.2012 г., като с малки изключения плащанията са били несъответни на уговорените с погасителния план размери и срокове. При позоваване на заключението на вещото лице по изслушана във въззивното производство допълнителна съдебно – икономическа експертиза е счел, че към датата на предявяване на иска, след приспадане на платената сума по главница в размер на 20 686,82 швейцарски франка, падежиралата главница е в размер на 108 273,12 швейцарски франка. С оглед на това въззивният съд е заключил, че предявеният иск за връщане на част от непогасената главница по отпуснатия кредит е основателен и доказан за сумата от 108 273,12 швейцарски франка. Приел е за доказан и иска за сумата от 300 лв. нотариални такси във връзка с неизпълнение на договорното задължение за връщане на сумата по кредита. Апелативният съд е отхвърлил като неоснователно релевираното от ответниците възражение за погасяване на вземането по давност при позоваване на писмо с изх. № 1864/27.12.2011 г., изпратено до М. И. И., и писмо от 17.02.2012 г., подписано от адв.С. Ч.. По отношение на първото писмо е отчел, че същото изхожда от Банката като пълномощник на кредитора към този момент „Бългериън Р. Сървисиз“ АД. Съобразявайки съдържанието му, решаващият състав е приел, че липсва ясно, точно и недвусмислено изявление, че кредиторът обявява цялото вземане за изискуемо преди договорения срок, ако кредитополучателят не плати просрочените вноски по кредита. Според съда писмото представлява покана за плащане на просрочените задължения с предупреждение за неблагоприятните правни последици, които ще настъпят за кредитополучателя при предприемане на действия по предсрочна изискуемост и събиране на цялото вземане по принудителен ред. По отношение на второто писмо, апелативният съд е намерил за безспорно, че адв.С. Ч. е бил пълномощник на банката, като представителната му власт е включвала и право да подписва от нейно име уведомления за предсрочна изискуемост. Отчел е, че процесното писмо представлява копие и в горната си дясна част съдържа баркод. В тази връзка е съобразил заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – графологична експертиза, според което подписът в писмото е копие на подпис на адв.С. Ч., като липсва изходящ номер на банката или на адвокатската кантора. Отчел е още и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – техническа експертиза, според което в „Дневник изходяща поща“ на банката се съхраняват три писма от 17.02.2012 г., нито едно от които не е адресирано до М. И. И., като същите съдържат изписан с химикал изходящ номер; ползваната от банката в този период деловодна програма „А.“ генерира автоматично изходящ номер на кореспонденцията, който се изписва ръчно върху писмото, докато изходящата кореспонденция на адв.С. Ч. не се номерира; изпращаните от него до кредитополучателите писма не съдържат баркод, като се използват куриерски фирми „Спиди“ и „Български пощи“. В допълнение, въззивният съд е изтъкнал, че по делото не е представен пощенския плик, с който М. И. И. е получила писмото, както и че ответниците не твърдят подобно писмо да е получено от И. В. И.. С оглед на тези съображения решаващият състав е заключил, че не е доказано отправянето на 17.02.2012 г. от адв.С. Ч., като пълномощник от банката, на изявление за предсрочна изискуемост на целия кредит, както и получаването на това изявление от ответниците. С определение № 60673/10.12.2021г. ВКС допусна касационно обжалване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по уточнения от състава въпрос: „Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото?“ Становището на състава на ВКС произтича от следното: Относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото е налице задължителна практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 76/12.06.2012 г. по т.д. № 377/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 581/30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. на ВКС, III г.о. и други, в които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. По същество на касационната жалба: Основателен е касационният довод за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила по чл.236, ал.2 ГПК, представляващо основание за отмяна на въззивното решение съгласно чл.281, т.3, пр.2 ГПК. В исковата молба настоящият касатор е претендирал заплащане на сумата от 146 620,49 швейцарски франка, представляващи част от дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL41579/28.07.2008 г., като изрично се е позовал на обявена предсрочна изискуемост на вземането с отправени нотариална покана с рег. № 11762/15.12.2017 г. до М. И. И. и нотариална покана с рег. № 11764/15.12.2017 г. до И. В. И.. В мотивите на решението при разглеждане на въведеното от ответниците възражение за погасяване на вземането на банката по давност са обсъдени две писма от 27.12.2011 г. и от 17.02.2012 г., като е прието, че същите не съдържат изявление на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит. Искът е уважен до размер на 108273,12 швейцарски франка, които представляват падежирала главница към датата на предявяване на иска, вследствие на формирания извод, че не е настъпила предсрочна изискуемост на целия непогасен остатък от кредита. Видно от представените нотариална покана с рег. № 7702/07.12.2017 г. (номер на нотариално удостоверяване на подписите) и рег.№ 11762/15.12.2017 г. (номер на представяне на поканата) до М. И. И. и нотариална покана с рег. № 7701/07.12.2017 г. (номер на нотариално удостоверяване на подписите) и рег. № 11764/15.12.2017 г. до И. В. И. „Юробанк България“ АД е направила изявление, че не са изпълнени задълженията по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 41579 от 28.07.2017 г., като на основание чл.18 от договор за банков кредит HL42407 от 15.08.2008 г. и чл.60, ал.2 ЗКИ обявява цялото задължение към 06.10.2017 г. в размер на 574536, 15 швейцарски франка за незабавно изискуемо и дължимо без да се прекратява действието на договора. Тези нотариални покани са връчени на 31.01.2018 г. Ответниците са взели становище по нотариалните покани с оглед на съдържащите се в тях уведомления за извършените цесии, както и във връзка с довода, че след като договорът е прекратен през 2011 г. или 2012 г., то вземането е погасено по давност. По отношение на твърдението в исковата молба, че с тези нотариални покани кредитът е обявен за предсрочно изискуем през 2017 г., възражения не са въведени в процеса. След като ищецът се позовал на последиците от настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит с исковата молба, като сочи конкретно изявление, с което е обявил на длъжниците, че същите губят преимуществото на срока, то съдът, разглеждащ делото по същество, е длъжен да обсъди всички доказателства по делото, които са представени за установяване на въведените твърдения за релевантните за правото факти. На следващо място, позоваването на настъпила предсрочна изискуемост и предявяване на претенция, основана на изискуемост на целия непогасен остатък по кредита, задължава съдът да прецени дали изявлението на ищеца – кредитор в исковата молба не представлява обявяване на предсрочна изискуемост, последиците на която ще настъпят след връчване на препис от исковата молба на ответниците. При извод, че вземането не е станало предсрочно изискуемо, искът може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. В този смисъл са разрешенията в ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 10/25.02.2020 г. по т.д.№ 16/2019 г. на ІІ т.о., според които е без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, ако изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми. По тези съображения въззивното решение е неправилно и на основание чл.293, ал.1 ГПК следва да се отмени в допуснатата до касационно обжалване част. Настоящият състав на ВКС констатира, че в коментираните нотариални покани от 15.12.2017 г. са посочени два договора за кредит HL 41579 от 28.07.2017 г. и HL42407 от 15.08.2008 г., поради което съществува неяснота за кой от тях се отнася изявлението за незабавна изискуемост. При евентуален извод, че предсрочната изискуемост не е настъпила, касационната инстанция не разполага с данни за размера на вземането към момента на приключване на съдебното дирене, поради което се налага извършването на нови съдопроизводствени действия и на основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от въззивния съд. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да постави въпроси и може да даде указания на ищеца по иска съгласно чл.145 ГПК за изясняване на констатираното от състава на ВКС противоречие между съдържанието на нотариалните покани и твърденията на касатора. Въззивният съд следва да изложи съображения по твърденията на ищеца за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит, включително и евентуално за обявяването й с връчване на препис от исковата молба. В случай, че приеме, че кредиторът е направил изявление, което е достигнало до длъжниците, да приложи последиците от предсрочната изискуемост. В случай, че приеме, че вземането не е предсрочно изискуемо, следва да съобрази разрешенията в цитираната практика на ВКС относно падежиралата част от вземането, като ползва и заключение на вещо лице. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе по разноските за водене на делото пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 100197/20.07.2020 г., постановено по в.т.д. № 361/2019 г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 45/17.06.2019 г. по т.д. № 39/2018 г. на Ловешки окръжен съд са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу М. И. И. и И. В. И. искове по чл.79 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ за разликата над присъдените 108 273,12 швейцарски франка до пълния предявен размер от 146 620,49 швейцарски франка, представляващи част от дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL41579/28.07.2008 г. ВРЪЩА делото на Великотърновски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав в отменената част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.