Р Е Ш Е Н И Е
№147/2017 год.
София, 09.01.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 615 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез пълномощника му адвокат М. Г. против решение № 101 от 3.11.2016 г., постановено по гр.д. № 477 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е отменено решение № 98 от 19.01.2016 г. по гр.д. № 4008/2014 г. на Районен съд-Бургас и вместо него е постановено друго за допускане на съдебна делба между съделителите и при права в съсобствеността: С. Б. Ч. и Б. Д. Б. – по 1/8 ид.ч., И. Д. Б. – 2/8 ид.ч. и [фирма], [населено място] – 4/8 ид.ч. на следния недвижим имот: имот с пл. № 60 по кадастралния план на Промишлена зона „Север“ от 1978 г., целият с площ от 3333 кв.м., понастоящем реална част от поземлен имот с идентификатор 07079.604.181 по кадастралната карта на [населено място].
С. Б. Ч. и И. Д. Б. чрез пълномощника си адвокат П. Ш. и Б. Д. Б. чрез пълномощника си адвокат Ц. Д. оспорват касационната жалба. С. Ч. и И. Б. претендират възстановяване на направените разноски.
С определение № 384 от 29.08.2017 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение с цел преценка допустимостта му доколкото ищците са твърдели, че им е възстановена по реда на ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ и др. собствеността на Ѕ ид.ч. от отчужден през 1980 г. имот пл. № 60 от 3333 кв.м., който понастоящем попада в поземлен имот с идетификатор 07079.604.181 с площ от 16862 кв.м., поискали са делба с ответното дружество на поземлен имот с идетификатор 07079.604.181, а съдът е индивидуализирал допуснатия до делба имот като имот пл. № 60 по кадастралния план от 1978 г. /който видно от експертното заключение е с площ от 333 кв.м./ и като част от поземлен имот с идетификатор 07079.604.181 , без да посочи границите на допуснатия до делба имот от 3333 кв.м.
Ищците С. Б. Ч. и И. Д. Б. твърдят в исковата молба, че на тях и ответника Б. Д. Б. им е възстановена собствеността на основание ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС на отчуждената от праводателката им С. И. Б. Ѕ ид.ч. от имот пл. № 60 с площ от 3333 кв.м., съставляващ част от поземлен имот с идентификатор 07079.604.181 с площ от 16 862 кв.м., като собственик на другата Ѕ ид.ч., за която не е поискано отмяна на отчуждаването, е ответното дружество. Поискали са извършване на съдебна делба, като са уточнили, че имот 07079.604.181 с площ 16 862 кв.м. е описан съгласно скица № 15-207658 от 24.06.2014 г. на С.-Б., а за възстановения имот е отреден нов пл. № 472, попадащ в имот 07079.604.181, като границите му са определени в скица-проект № 35470/15.09.2011 г. на С.-Б. и скица по плана на ПЗ-Север с описани координатни точки. Съдът е допуснал до делба имот, попадащ в границите на поземлен имот с идентификатор 07079.604.181 по кадастралната карта на [населено място], като го е индивидуализирал с планоснимачния му номер – 60 - по кадастралния план на Промишлена зона „Север“ от 1978 г. и площта му от 3333 кв.м. След като съдът се е произнесъл относно имотът за който е поискана съдебната делба – идеална част, от който е възстановена на ищците на основание ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС – и който понастоящем не е отразен в кадастралната карта, а е реална част от поземлен имот с идентификатор 07079.604.181, то решението му е процесуално допустимо. При ясно изразена воля на съда, т.е. при валидно съдебно решение, допуснатата неточна или непълна индивидуализация на границите на имота е относима не към допустимостта на съдебния акт, а към неговата правилност.
В случая атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо и следва да се разгледат наведените от касатора доводи относно неговата правилност.
За да приеме, че ищците са реституирани собственици на основание ЗВСНОИ по З., ЗПИМН, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, въззивният съд е обсъдил представеното по делото решение № 3785 от 17.04.1995 г. на ВС, с което е отменено отчуждаването, направено със заповед № 1026 от 18.12.1980 г. на председателя на ИК на ОНС-Б. на Ѕ ид.ч. от недвижим имот, представляващ наследствен дял на отчуждената собственичка Стана И. Б., на имот находящ се в северната промишлена зона на [населено място], с пл. № 60 по ЗРП на града и е възстановена собствеността върху тази идеална част от имота на наследниците й И. Д. Б. и Б. Д. Б.. Приел е за неоснователен доводът във въззивната жалба, че документа е следвало да се изключи от доказателствения материал на основание чл.183 ГПК като е изложил съображения, че ищците С. Ч. и И. Б. няма как да представят оригинал на изисканото на основание чл.183 от ГПК съдебно решение, тъй като оригиналите на съдебните решения се намират в кориците на делото, а на страните се връчват единствено заверени /или незаверени/ преписи. В случая пред въззивната инстанция е представен препис на съдебното решение, който е заверен от администрацията на ВАС с печат „влязло в сила решение „и „вярно с оригинала”, а самото копие на документа е заверено от процесуалния представител на ищците –адв.Ш., за вярност. Съгласно практиката на ВКС - когато документът е издаден от орган на държавна власт, в рамките на служебната му компетентност в препис, при поискване от противната страна, е достатъчно представянето на копие от документа, заверено от органа, който го е издал /решение № 451 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 536/2010 г., II г. о., ГК/. От друга страна, според чл.32 от Закона за адвокатурата заверените от адвоката копия имат значението на официално заверени преписи, стига заверката да е извършена “в кръга на работата”, т.е. от адвокат, упълномощен да представлява страната по делото, което в случая е налице. Щом по делото е представен официално заверен препис, е удовлетворено изискването на чл.183 ГПК и възражението за изключване на документа от доказателствения материал по делото е неоснователно.
Неоснователен е доводът в касационната жалба, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е изключил от доказателствата по делото решение № 3785 от 17.04.1995 г. по адм.д.№ 1875/1994 г. на ВС на РБ на основание чл.183 ГПК. Към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд по делото е представен официално заверен препис от посочения документ. За разлика от хипотезата на чл.193 ГПК, в хипотезата на чл.183 ГПК не настъпва фатална преклузия, която да препятства извършване на пропуснатото действие. Целта на уредената в нормата на чл.183 ГПК процедура е да установи съществуването на оригиналния документ. След като това обстоятелство е установено преди съдът да постанови определение за изключване на документа от доказателствения материал, съдът е длъжен да обсъди доказателството на основание чл.235, ал.2 ГПК. Практиката на ВКС, на която се позовава касаторът – по решение № 84 от 1.08.2016 г. по т.д. № 3761/2014 г., I т.о. – дава тълкуване в хипотеза на представяне на цветно ксерокопие от ценна книга /запис на заповед/ в заповедно производство и е изцяло неотносима при тълкуване приложението на нормата на чл.183 ГПК в общия исков процес.
Неоснователен е и доводът на касаторът за необоснованост на извода на съда, че е настъпил реституционния ефект на решението по чл.4 ЗВСНОИ по З., ЗПИМН, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, тъй като по делото липсват доказателства за връщане на обезщетението, а следователно решението за отмяна на отчуждаването не е влязло в сила. Въззивният съд е счел, че обезщетението, което С. Б. е получила при отчуждаването е парично, в размер на 4051,58 лв., видно от мотивите на решение № 3785 от 17.04.1995 г. на ВС, като в заповед № 305 от 28.07.1995 г. на кмета на [община] за деактуване на имота е посочено, че деактуването е станало след връщане на получената като обезщетение сума от 4 051,58 лв. на [община], с квитанция № 844/16.05.1995 г. Това писмено доказателство е представено с исковата молба и в срока за отговор не е оспорено от ответника в частта, относно връщането на полученото обезщетение. Посочените изводи на съда са обосновани. Заповедта за деактуване на имота е официален документ, като в случая в същата е възпроизведен и друг документ /частен/, който е служебно известен на издателя й. В частта, в която възпроизвежда служебно известния на издадателя си друг документ, заповедта за деактуване има характер на официален свидетелстващ документ. След като в тази част документът не е бил оспорен от ответното дружество, съдът не е имал основание да не зачете доказателствената му сила и правилно е основал изводите си на данните, които съдържа.
По отношение на легитимацията на ищцата И. Д. Б. като съсобственик, Окръжен съд Бургас е приел, че същата е придобила правата си въз основа на извършена разпоредителна сделка с нотариален акт № 158, том 26, дело № 10555 от 1996 г., с който реституирания собственик И. Д. Б. й прехвърля своята Ѕ ид.ч. от имот пл. № 417, в Промишлена зона „Север“, [населено място], целият с площ от 1 666 кв. м. /впоследствие заповедта, с която е одобрено /въз основа на решение № 3785 от 17.04.1995 г. по адм.д.№ 1875/1994 г. на ВС на РБ и заповедта на кмета за деактуване/ нанасянето на реституирания имот в кадастъра с пл. № 417, е отменена/. Счел е, че ответното дружество няма правен интерес от оспорване действителността на договора, тъй като възражението на съделителя [фирма] за нищожност на дарението от 1996 г. няма за последица защита на негови вещни права върху имота. Уважаването на това възражение не би довело до увеличаване на квотата на [фирма] в съсобствеността, нито до констатация, че дружеството е едноличен собственик на имота. Това възражение брани единствено правата на неучастващите в делбата наследници (ако такива съществуват) на И. Б., за които по делото липсват данни да са заявили права върху дял от спорния имот, основани на възражение за нищожност на дарението от 1996 г. Позоваване на нищожността, което би имало за последица включване и на друго лице в съсобствеността, което води до намаляване дела от съсобственото имущество на някой от останалите съделители, не може да се възприеме като оспорване, основано на наличие на правен интерес, доколкото само от волята на лицето, чиито права оспорването брани, зависи дали да ги упражни и да заяви правото си на дял върху съсобствения имот, а оттам и правото си да участва в делбеното производство.
Изводите на въззивния съд са правилни с оглед данните по настоящото дело. Когато съделител упражнява права чрез иск или възражение, които са установителни по своя характер, съдът по общото правило на чл.124, ал.1 ГПК следва да прецени допустимостта на оспорването с оглед наличието на правен интерес. Такъв би бил налице, когато съделител, който желае прекратяване на съсобствеността, брани правото си делбата да се извърши между действителните съсобственици. В настоящия случай касаторът отрича съществуването на съсобственост, поради което няма правен интерес от наведеното възражение за нищожност на договор и чието разглеждане не би отрекло съществуването на съсобствеността. Д. в касационната жалба, че съдът следи служебно за действителността на придобивното основание е неоснователен. Практиката на ВКС по решение № 199 от 23.10.2015 г. по гр.д. № 369/2015 г., III г.о. не дава подобно тълкуване, доколкото последното касае задължението на съда да квалифицира иска съобразно наведените в исковата молба обстоятелства и значението на определената от съда правна квалификация за допустимостта и/или правилността на решението.
По отношение възраженията на ответното дружеството относно площта на бившия имот пл.№ 60, 1/2 ид.ч. от който е възстановен на наследници на Стана Б. и който е предмет на делото за делба въззивният съд е изложил съображения, че принципно, площта на недвижимия имот не е индивидуализиращ негов белег /съобразно трайната практика на ВКС/, поради което следва да се проследи в какъв обем и граници е съществувало правото на собственост на съделителите към момента на отчуждаването, съотв. на възстановяването му с решението на ВС. Счел е, че от заключенията и на двете експертизи по делото се установява, че наследодателят Д. Б. Д. през 1957 г. е закупил две ниви, едната от 3 дка , а другата от 333 кв.м. По кадастралния план от 1978 г. е нанесен имот, пл.№ 60 с площ 333 кв.м., като двор на И. Б.. Към момента на отчуждаването - в протокол № 2/01.12.1980 г. на комисията по чл.265 от ППЗТСУ имотът е оценен и е определено обезщетение за площ от 3 333 кв.м. /също в този смисъл заключенията на вещите лица/. Сумата, платена като обезщетение възлиза на 4051,58 лв. –на С. Б. и тя отговаря на оценена площ от Ѕ от 3333 кв.м. В заповед № 1026/18.12.1980 г. на председателя на ИК на ОбНС Б. имотът, отчужден от наследниците на Д. Б. Д. е записан под пл. № 60. В решението от 1995 г. ВС възстановява на наследниците на Стана Б. Ѕ ид.ч. от имота, тъй като за другата част обезщетението не е върнато. В решението не е посочена площ, но в мотивите е споменато, че срещу отчуждения си дял С. Б. е била обезщетена с 4 051, 58 лв., същата сума е посочена в заповедта за деактуване на имота (л. 9 - където имотът е описан с площ от 1 666 кв.м), като възстановена на [община] с квитанция № 844 от 16.05.1995 г., от който момент настъпват и последиците на реституцията, съгл. чл. 6, ал. 1 от ЗВСОНИ по З., ЗПИНМ и др. Въз основа на тази заповед за деактуване № 305 от 28.07.1995 г. е намален капитала на [фирма] на 10.02.1999 г. с имот пл. № 417 с площ 1 666 кв.м. в ПЗ „Север“ /1/2 от 3333 кв.м./ Макар имот с пл.№ 417 да не съществува в правния мир, то стойността на площта, с която е намален капитала безспорно е 1666 кв.м., т.е. е налице извънсъдебно признание от ответното дружество, че площта на реституирания имот е 1666 к.м., а съответно целият имот е с площ 3333 кв.м. Такива заявления са налице и във възражението на дружеството от 18.02.2008 г. до [община] , на л.82 от настоящото дело. Освен това, в отговора на исковата молба ответното дружество не е оспорило конкретно площта на реституирания имот, оспорени са материалноправните предпоставки за реституцията. Съдът е направил извод, че площта на бившия имот п.№ 60 е именно 3333 кв.м., независимо, че измерен графично по плана от 1978 г., имотът е отразен с площ 333 кв.м. Щом от Д. Б. Д. са били отчуждени и оценени 3 333 кв.м., върнато е обезщетението за половината от тях и самия ответник е отписал от активите си 1 666 кв.м., отразяването на имота в КП от 1978 г. с площ от 333 кв.м. само по себе си не би могло да обуслови извод, че площта на отнетия имот е само 333 кв.м.
В касационната жалба е наведен довод за необоснованост на посочения извод, тъй като по делото липсва доказателство, установяващо, че площта на бившия имот с пл. № 60 по плана от 1978 г. е 3333 кв.м. и кои са границите на имота, описан в документа за собственост на наследодателя на ищците и дали те съвпадат с имот пл. № 60; липсва нотариалния акт от 1957 г., както и оценителния протокол от 1980 г. на комисията по чл.265 ППЗТСУ, а заповедта за деактуване не е годно доказателство за площта на имота и съдът не може да приеме какъв имот е притежаван и отчужден само въз основа на заключение на вещо лице още повече, че отразените по плана от 1978 г. граници не съвпадат с тези по нотариалния акт от 1957 г. Въведено е и касационно оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е обсъдено писмо, че в [община] не се съхраняват документи от преди 1996 г., поради което вещото лице не би могло да се запознае с отчуждителната преписка, както и възражението, че извода на вещите лица за графично отразяване на втория имот от 3 дка е направен въз основа на заключение, изготвено по друго дело, като вещото лице заявява, че „всички имоти са нанесени само от вещото лице по делото за отмяна на отчуждаването/. Доводите на касатора са неоснователни. Въззивният съд е формирал извода си при спазване изискването на чл.235, ал.2 ГПК да обсъди всички относими доказателства към определяне площта на отчуждения и съответно възстановен имот. След като в заповедта от 1980 г. за отчуждаване не е посочена площта на имота, правилно е прието, че следва да се проследи в какъв обем и граници е съществувало правото на собственост към момента на отчуждаването. Нотариалният акт от 1957 г. не е представен по делото, но съществуването му е установено от изслушаните по делото експертни заключения, като експертното мнение на вещото лице Г. по изслушаната във въззивното производство експертиза, е за идентичност между закупените с него две ниви – от 3000 кв.м. и от 333 кв.м. и отчуждения имот, тъй като имената на съседите по разписния списък към кадастралния план от 1978 г. /в който е нанесен само имота от 333 кв.м. с пл. № 60/ съвпадат с тези по нотариалния акт от 1957 г. Ответното дружество не е оспорило констатациите на вещите лица, включително за придобиване правото на собственост на два имот с обща площ 3333 кв.м. през 1957 г., поради което съдът не е имал основание да приеме, че този правнорелевантен факт не се е осъществил.
Изложените съображения важат и относно довода, че по делото не е представен оценителния протокол от 1980 г. на комисията по чл.265 ППЗТСУ. Протоколът е съобразен от вещите лица, при даване заключение за площта на отчуждения имот, а възражението на ответното дружество е било, че с този протокол не е извършено отчуждаването. Съдът е възприел това възражение /формирал е извод, че отчуждаването е извършено със заповед № 1026 от 18.12.1980 г. на председателя на ИК на ОНС-Б./ и в съответствие с процесуалните правила е обсъдил данните в експертното заключение за оценената площ на имота в съвкупност с другите доказателства по делото, вкл. и заповедта за деактуване на имота /въз основа на която не са направени самостоятелни изводи за границите и площта на процесния имот/.
По делото липсва писмо от [община] с твърдяното от касатора съдържание /че не се съхраняват документи от преди 1996 г./, а в писмо № 94-01-28869(1) от 10.09.2016 г. [община] уведомява, че архивът на общината до 1996 г. е предаден на Държавен архив-гр.Б., поради което не съответства на данните по делото твърдението на касатора, че вещите лица не са могли да се запознаят с отчуждителната преписка.
Неоснователен е и довода, че не може да бъде установено точното местоположение и граници на процесния имот от 3333 кв.м., тъй като в кадастралния план е заснет само имота от 333 кв.м., а графично отразяване на втория имот от 3 дка е направено въз основа на заключение, изготвено по друго дело. В случая действително границите и местоположението на имота са установени от вещите лица въз основа на графичното им отразяване от вещото лице по административното дело, в което е бил атакуван отказа да се отмени отчуждаването и по което е постановено решение № 3785 от 17.04.1995 г. на ВС. Посоченото заключение е било възприето от съда при постановяване на решението за отмяна на отчуждаването и именно за този имот е настъпила и правната последица - възстановяване правото на собственост и при липса на данни за нещо различно, съдът не е имал основание да откаже да възприеме изслушаните в настоящото производство експертни заключения.
По отношение възраженията на ответното дружество за липса на материалноправните предпоставки за възстановяване на правото на собственост на наследниците на С. Б. съдът е изложил съображения, че проверката за наличие на материалноправна законосъобразност на решението за реституция се дължи само с оглед на наведените възражения в отговора на исковата молба от страна на дружеството - там е налице общо оспорване на реституцията, като се твърди, че имотът не е подлежал на реституция, не са налице материалноправните предпоставки за отмяна на отчуждаването, като е посочено единствено, че имотът, собствеността върху който е възстановена, не е подлежал на реституция, тъй като не е бил към този момент държавна или общинска собственост, а е бил собственост на дружество с държавно участие – [фирма]. Във въззивната жалба също липсват каквито и да е възражения за материална незаконосъобразност на акта, с който е отменено отчуждаването. Единствените възражения касаят непротивопоставимостта на съдебното решение по гр.д.№1875/1994 г. на ВС на дружеството, което не е било страна в него. Въпросът дали са били налице предпоставките по чл.1, ал.1 и ал.2 ЗВСНОИ по З., ЗПИМН, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС не е повдиган в първа и въззивна инстанция от ответното дружество, поради което следва да се приеме, че те са безспорно установени по делото. Съдът не може с решението си да възлага на ищците неблагоприятни последици от недоказване на факти, които изобщо не са били спорни по делото. Поради това въззивният съд е счел, че следва да разгледа само направеното възражение, че към момента на постановяване на съдебното решение имотът вече не е бил държавен, а собствен на търговско дружество с държавно имущество и поради това не подлежи на реституция. Този довод е неоснователен. На първо място, подлежат на реституция по горепосочения закон имоти, отчуждени за нужди на държавата и за благоустройствени мероприятия. В случая е безспорно, че отчуждаването е било за изграждане на складова база на държавно търговско предприятие.Към момента на влизане в сила на реституционния закон през 1992 г., имотът е бил в оперативно управление на държавно предприятие –Д.”Б.”, т.е. е бил държавна собственост. Същото е било неговото правно положение и към момента на подаване на заявлението за отмяна на отчуждаването – 20.07.1992 г. /видно от диспозитива на съдебното решение на ВС / и към момента на отказа на кмета на отмени отчуждаването – 30.11.1992 г. Фактът, че в процеса на обжалването на този отказ пред съда, държавното предприятие е преобразувано в търговско дружество /през м.май 1993г./ не може да накърни правата на бившите собственици, които са във висяща процедура по отмяна на отказа на административния орган.
Посочените изводи са правилни. Съдът не е допуснал нарушение на нормата на чл.145, ал.2 ГПК, както се поддържа в касационната жалба. Съгласно посочената процесуална норма на страната се дължат указания да конкретизира твърденията и възраженията си, когато те са неясни. В настоящия случай оспорвайки предпоставките за възстановяване правото на собственост, ответното дружество е заявило в отговора на исковата молба, че имотът не е бил собственост на държавата или община. Това възражение ясно е очертало пределите на дължимия от съда косвен съдебен контрол относно предпоставките за възстановяване на правото на собственост и за съда не е съществувало задължение да указва на страната да заяви дали оспорва и някоя от другите предпоставки на реституционното основание и съобразявайки се с диспозитивното начало в процеса правилно е приел, че при липса на възражение от насрещната страна, както и на доказателства, установяващи нещо друго, тези предпоставки следва да се приемат за установени.
По отношение на възражението на ответното дружество за изтекла в негова полза придобивна давност, чрез владение осъществявано от 1993 г. Окръжен съд-Бургас съдът е обсъдил гласните доказателства /показанията на свидетеля Р., имащ впечатления за осъществяваната фактическа власт от 1990 г. до 2015 г. когато е бил наемател на имота/, както и писмените доказателства, че през февруари 1999 г., със заповед на принципала на дружеството, капиталът му е намален със стойността на 1666 кв.м. - процесния реституиран имот на наследници на С. Б. и е приел, че след м. февруари 1999 г., макар да е продължило да осъществява фактическа власт върху имота, за дружеството е било ясно, че този имот е чужд и продължаващата фактическа власт не може да се охарактеризира като владение, а като държане - дружеството е държало 1/2 ид.ч. от имота за неговия собственик - лицата, в чиято полза е отменено отчуждаването. Липсват доказателства след този момент за превръщане държането на чуждите идеални части във владение с едностранни действия. Констативният нотариалния акт за собственост на дружеството не е издаден на основание обстоятелствена проверка, а е по документи и не представлява позоваване на давност за целия имот, още по-малко за реалната част от него, представляваща бивш имот пл.№ 60 по плана от 1978 г. Самото извънпроцесуално поведение на ответното дружество, видно от възраженията му, например пред [община] от 2008 г. по повод нанасянето на имота в кадастъра, сочи, че то не оспорва правата на възстановените собственици – в този документ дружеството заявява, че е възстановена собствеността върху идеална част от имота, поради което не следва да се извършва процедура по въвеждане на реално обособен имот с лимитирани граници, оспорва се и местонахождението на въпросния имот като се сочи, че липсват данни за разположението и квадратурата му. Това означава, че.дружеството е признало правата на ищците върху идеална част от 1666 кв.м. от бивш имот от 3333 кв.м.
Основателен е довода в касационната жалба за необоснованост на извода на съда, е във възражението от 18.02.2008 г. дружеството е признало правата на реституираните собственици, тъй като в същото освен, че са оспорени посочените от съда предпоставки за попълване на кадастралната карта, изрично е заявена и претенция за собственост въз основа на А. № 6774/29.03.1983 г.
Независимо от допуснатата необоснованост при преценка какъв правнорелевантен факт установява посочения по-горе документ, изводът на съда, че след 1999 г. ответното дружество е било държател на реституираните идеални части е правилен. Решението за намаляване на капитала със стойността на реституираните идеални части съставлява признание на правата на възстановените собственици и прекъсва изтеклата до февруари 1999 г. давност - чл.84 ЗС вр. чл.116, б.“а“ ЗЗД. Ирелевантно е дали намаляването на капитала е произвело правно действие, тъй като за признанието на правата на собственика от страна на владелеца не се изисква юридическа форма. То може да бъде извършено както вербално, така и писмено или с конклудентни действия и може да се установи с всички доказателствени средства. Съответно неотносим към изхода на спора е довода в касационната жалба, че липсват данни намаляването на капитала да е вписано и да е произвело действие. Същото се отнася и до довода, че решението на принципала касае имот пл. № 417 какъвто липсва, а и в заповедта не е посочено, че е собственост на ищците, тъй като в заповед № РД-18-78 от 10.02.1999 г. на министъра на търговията и туризма е направено ясно признание за настъпилата реституция спрямо имота.
Неоснователен е довода, че изводите на въззивния съд противоречат на тълкуването на материалния закон в ППВС 6/74 г., според което когато съсобственик упражнява фактическата власт и извърши подобрения, е възможно като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си и в този случай съсобственикът не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. След като фактическата власт е установена или превърната чрез признание правата на собственика в държане, за да стане упражняващия я владелец е необходимо да извърши действия, чрез които да отрече правата на собственика, респ. съсобственика. Такова действие е предприето и е станало достояние на реституираните собственици едва през 2005 г. при обжалване заповедта за нанасяне в кадастралния план на имот пл. № 417, при което обжалване дружеството е установило активната си легитимация с претенция за собственост на имота. От този момент обаче до предявяване на иска за делба на 27.05.2014 г. не е изтекъл десетгодишния давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС.
В обобщение въззивният съд правилно е приел, че между страните е налице съсобственост върху имот от 3333 кв.м., ненанесен в кадастралната карта и попадащ в поземлен имот с идентификатор 07079.604.181, като ищците и ответника Б. Б. се легитимират като собственици на основание ЗВСНОИ по З., ЗПИМН, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС на Ѕ ид.ч., за която е отменено извършеното през 1980 г. отчуждаване, а ответното дружество – на другата Ѕ ид.ч., за която не е поискано отмяна на отчуждаването, като правоприемник на държавата. При индивидуализиране на имота обаче е допусната неточност, като същия е посочен като имот пл. № 60 по кадастралния план от 1978 г., който видно от доказателствата по делото е с площ от 333 кв.м. и не са индивидуализирани границите на допуснатия до делба имот от 3333 кв.м. Изложеното налага отмяна на въззивното решение в частта, с която е индивидуализиран допуснатия до делба имот и постановяване на ново, в което да се посочат действителните граници на имота от 3333 кв.м. Последните са графично отразени в комбинираната скица на лист 186 от първоинстанционното дело и са идентични на имота, отразен на скица-проект № 35470 от 15.09.2011 г. на С.-гр.Б. /лист 51 от първоинстанционното дело/ и скицата към констативен акт за непълноти и грешки в кадастрален план с описани координатни точки /лист 52 от първоинстанционното дело/.
Тъй като по същество касационната жалба на [фирма], [населено място] е неоснователна дружеството няма право на разноски, а дължи възстановяване на направените от И. Б. разноски в настоящото производство в размер на 1440 лв., предсавляващи заплатено адвокатско възнаграждение от 1200 лв. и ДДС върху него от 240 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 101 от 3.11.2016 г., постановено по гр.д. № 477 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Бургас В ЧАСТТА, с която е индивидуализиран допуснатия до делба имот, реална част от поземлен имот с идентификатор 07079.604.181 по кадастралната карта на [населено място], като имот с пл. № 60 по кадастралния план на Промишлена зона „Север“ от 1978 г., целият с площ от 3333 кв.м. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСНАТИЯТ до делба с решение № 101 от 3.11.2016 г., постановено по гр.д. № 477 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Бургас имот, представляващ реална част от поземлен имот с идентификатор 07079.604.181 по кадастралната карта на [населено място] е със следната индивидуализация: имот от 3333 кв.м. в югоизточната част на поземлен имот с идентификатор 07079.604.181, означен на комбинирана скица на лист 186 от гр.д. № 4008/2014 г. на Районен съд-Бургас към заключението от 4.09.4015 г. на вещото лице И. Б., съставляваща неразделна част от настоящото решение, идентичен с имота по скица-проект № 35470 от 15.09.2011 г. на С.-гр.Б. /лист 51 от гр.д. № 4008/2014 г. на Районен съд-Бургас/ и скицата към констативен акт за непълноти и грешки в кадастрален план с описани координатни точки /лист 52 гр.д. № 4008/2014 г. на Районен съд-Бургас/.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 101 от 3.11.2016 г., постановено по гр.д. № 477 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Бургас В ЧАСТТА, с която е допусната съдебна делба на посочения имот и са определени съсобствениците и правата в съсобствеността.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] да заплати на И. Д. Б., [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, адвокат П. Ш. разноски за касационното производство в размер на 1240 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|