Р Е Ш Е Н И Е № 118 гр. София, 16 февруари 2024 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Вълкова касационно дело № 992 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК. Образувано е по касационна жалба от подсъдимата Т. И. Д., чрез защитника адвокат Р. К. от АК – Разград и касационна жалба от частните обвинители Р. С. Д., лично и като законен представител на малолетната си дъщеря Р. И. Г., В. И. Г., със съгласието на майка си Р. С. Д. и Й. П. Й., чрез повереника им адвокат Е. Б. от САК срещу решение №123 от 25.08.2023 г., постановено по ВНОХД № 142/2023 г. по описа на Апелативен съд – гр. Варна. В жалбата на подсъдимата се релевират всички касационни основания по чл.348 ал.1, т.1-3 от НПК. Съществени нарушения на процесуалните правила се обвързват с доводи за недоказаност на обвинението, допуснати от Апелативен съд – Варна нарушения на основни принципи в наказателното правораздаване при обсъждане на доказателствата и възраженията на защитата, допуснато разместване на доказателствената тежест, непълнота и превратен анализ на доказателствата, постановяване на присъдата на предположения и само по косвени доказателства, които не изключват други хипотези за авторството на деянието, предмет на обвинението. Сочи се, че присъдата е постановена при липса на мотиви относно основния въпрос по делото – кой е управлявал автомобила. Нарушенията на материалния закон и явна несправедливост на наказанието се аргументират с аналогични доводи за неправилен отказ да се приложи чл. 55 НК и неуважаване на искането за условно осъждане по чл.66 от НК, като се твърди, че не са съобразени изключителни смекчаващи обстоятелства каквито са знанието на пострадалия, че подсъдимата е употребила алкохол и че същият е бил без предпазен колан. Не е отчетено наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства - младост, трудова ангажираност и добри характеристични данни на подсъдимата, като се счита, че налагане на наказание лишаване от свобода за срок до три години с условно осъждане по чл.66 от НК ще осигури съответствие на наказанието с извършеното. Сочи се също, че при индивидуализация на наказанието не е отчетена продължителността на наказателното производство, която преценена ведно с добрите характеристични данни на подсъдимата дава основание за определяне на наказанието по реда на чл.55 от НК и условно осъждане. Прави се искане ВКС да оправдае подсъдимата, като й наложи административно наказание по ЗДвП, алтернативно да измени обжалваното решение, като намали наложеното наказание до три години лишаване от свобода, което на основание чл. 66 НК да отложи за подходящ изпитателен срок. Ако се възприемат доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правата на страните, се моли делото да се върне за ново разглеждане. В жалбата на частните обвинители се навежда касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК – явна несправедливост на наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от право подсъдимата да управлява МПС, като се сочи, че определените размери на двете наказания са занижени и крайно недостатъчни, както за поправянето и превъзпитанието на дееца, така и за постигане целите на генералната превенция, като така индивидуализирани наказанията утвърждават представата на обществеността, че причиняването на смърт при управление на МПС в България не се наказва строго. Акцентира се върху огромния брой на пътнотранспортните произшествия с тежък резултат, дължащи се на грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата и че въпреки особеното значение на личната превенция, законът изисква наказанието да бъде съобразено и с генералната превенция, която съдилищата не могат да загърбват и при определяне на наказанието следва да се държи сметка за личността на дееца, но не за сметка на последиците на извършеното от него. Наложените наказания не създават чувство за справедливост за пострадалите и другите членове на обществото, чиято воля се изразява в постоянното завишаване размера на наказанията, предвидени за този род престъпления предвид последните изменения в НК, с които се увеличават наказанията за престъпления по транспорта. Отделно от това се счита, че в конкретния случай съдът незаконосъобразно е определил наказанията и с оглед личната превенция, като е отдал приоритет на смекчаващите вината обстоятелства за сметка на отегчаващите и е подценил последните, като неправилно прибавил към смекчаващите отговорността обстоятелства добрите характеристични данни за подсъдимата без да отчете практиката на ВКС, че при ПТП значение имат характеристиките на подсъдимия като водач, а не толкова като човек, а тези за подсъдимата Д. не са положителни, защото за скромния си стаж като водач тя има 5 нарушения, 4 от които са в една и съща година буквално през месец и то за управление на МПС с превишена скорост. Макар въззивната инстанция правилно да е отчела данните за административните наказания като отегчаващи вината обстоятелства, тя не им е предала достатъчно значение при определяне на наказанието, неправилно добавила като смекчаващо обстоятелство и приноса на пострадалия за настъпилия вредоносен резултат поради неизползването на обезопасителен колан, не отчела отегчаващите обстоятелства превишена скорост и алкохолна концентрация значително над установения минимум за наличие на пияно състояние и не завишила отговорността на подсъдимата въпреки липсата на съжаление и опитите й да прехвърли вината на пострадалия, като частните обвинители не се съгласяват и с определяне на възрастта й от съда като млада. Считат, че наказание около средния размер на предвиденото от НК, а именно девет години лишаване от свобода и дванадесет години лишаване от право да управлява МПС, биха постигнали целите както на личната, така и на генералната превенция и биха дали възможност на подсъдимата да се поправи, а на останалите членове на обществото да разберат, че следва да се въздържат от подобно поведение на пътя, поради което молят делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд за увеличаване на наложените наказания. Подсъдимата Т. Д. не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция, редовно призована. Явява се защитникът й – адвокат Б. Д., който заявява, че подсъдимата живее постоянно в [населено място] във връзка със сключен от нея граждански брак и изразява становище за разглеждане на делото в нейно отсъствие. Не се изразява становище по жалбата на частните обвинители. Защитникът поддържа депозираната от подсъдимата, чрез другия й защитник – адвокат Р. К., който не се явява пред ВКС, касационна жалба с изложените в нея доводи и искания. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, частните обвинители не се явяват, редовно призовани. Явява се повереникът им, който поддържа касационната им жалба и направените в нея искания без да изразява становище по касационната жалба на подсъдимата. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби, тъй като не намира да са налице касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 -3 от НПК. Предлага да бъде оставен в сила атакуваният съдебен акт поради установено по категоричен начин, че подсъдимата е управлявала лекия автомобил предвид свидетелските показания на трима полицейски служители, пред които подсъдимата е направила изявление, че тя е шофирала катастрофиралия лек автомобил и заключенията на три комплексни автотехнически и съдебно-медицински експертизи, потвърждаващи това й заявление, както и поради липсата на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и правилна индивидуализация на всяко от наложените наказания. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на пределите на касационната проверка по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 4 от 08.03.2023 г. по НОХД № 20223400200197 за 2022 г. на Окръжен съд – Силистра подсъдимата Т. Д., [дата на раждане] , е призната за виновна в това, че на 19.10.2019г. извън населено място, на територията на Тутракан, обл. Силистра, по път II-21, в района на км. 38+100 в посока гр. Силистра - гр. Русе при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка „***“ с регистрационен номер ****, в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 0,98 на хиляда, е нарушила чл.21, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, като управлявала автомобила със скорост около 118,19км/ч., при максимално допустима скорост за конкретния пътен участък от 90км/ч. и по непредпазливост е причинила смъртта на И. Г. Й., ЕГН [ЕГН] от [населено място], обл.Русе, поради което и на основание чл.343, ал.3, б."б", във връзка с чл.343, ал.1, б."в“, във вр. с чл.342, ал. 1 и чл.54 от НК й е наложено наказание пет години лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим на изтърпяване, като е оправдана по обвинението във вр. чл.20, ал.1 и чл.5, ал.1, т.1 и ал.3 от ЗДвП. На основание чл. 343г от НК на подсъдимата Т. Д. е наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години. В тежест на подсъдимата са възложени направените деловодни разноски, като съдът е постановил какво да стане с веществените доказателства след приключване на наказателното производство. С решение № 123 от 25.08.2023 г. на Апелативен съд - Варна по ВНОХД № 20233000600142 по описа за 2023 г., предмет на настоящата касационна проверка, присъдата е изменена, като наложеното наказание лишаване от свобода е намалено на три години и шест месеца и в останалата част присъдата е потвърдена. Касационните жалби са допустими, но разгледани по същество са неоснователни. По касационната жалба на подсъдимата: На първо място се налага да се направи уточнение, че отправеното в касационната жалба искане за оправдаване на подсъдимата от касационната инстанция принципно е допустимо (чл.354, ал.1, т.2 от НПК), но само в рамките на приетите от въззивният съд фактически обстоятелства. От изложените от касатора съображения е видно, че именно те се оспорват с оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в аналитичната доказателствена дейност на въззивния съд, като се твърди, че подсъдимата не е извършила инкриминираното деяние, поради което счита осъждането за неправилно. Следва да се направи и уточнението, че присъстващите в касационната жалба аргументи за необоснованост на въззивния съдебен акт, доколкото с тях се изразява несъгласие с фактическите изводи на предходните съдебни инстанции, че подсъдимата е управлявала лекия автомобил при липса на доказателства за това с претенция ВКС да приеме обратното, сочат на довод за необоснованост, която не е сред основанията, на които може да се предизвика касационна проверка и не държат сметка, че настоящата инстанция няма правомощие да установява нови фактически положения освен в хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК при т.нар. трета касация, която не е налице. Поради това и за да отговори на възражението, че при оценката на доказателствата съдът е направил неправилен извод относно участието на подсъдимата в изпълнителното деяние, описано в обвинителния акт, настоящият касационен състав го квалифицира като възражение за съществено процесуално нарушение, свързано с правилата за изграждане на вътрешното убеждение на решаващия съд по чл. 14, ал. 1 от НПК, което подлежи на касационна проверка. При извършването й обаче, не се откриват съществени нарушения на установените в посочената разпоредба процесуални правила, както и на другите относими към доказването разпоредби на чл.13 и чл.107 от НПК при извеждане на фактите по чл.102 от НПК, включително оспорвания от подсъдимата Д. основнорелевантен факт от предмета на доказване - авторството на деянието. За да приеме за установено по несъмнен начин, че към момента на ПТП тя е управлявала лекия автомобил, въззивната инстанция, също като първоинстанционния съд, не се е доверила само на данните от показанията на полицейските служители - свидетелите И. Л., С. К. и А. А., пристигнали на мястото на произшествието, пред които подсъдимата е направила извънпроцесуално признание за отреченото впоследствие авторство на деянието, а изключително внимателно и подробно е анализирала съвпадащите заключения на трите комплексни съдебно – медицински и автотехнически експертизи, последната с участието на пет вещи лица (проф. д-р м.н. Р., проф. д-р т.н. С., д-р К., инж. И. и инж. М.), които независимо от гласните доказателства потвърждават по категоричен начин този факт. Несъстоятелността на доводите в касационната жалба за недоказаност на обвинението, неправилно разменена тежест на доказване в ущърб на подсъдимата и осъждане на предположения, следва от непредубедения и професионален прочит на материалите по делото, както и от мотивите на обжалваното решение, от които е видно , че въззивният съд е утвърдил фактическите изводи на Окръжен съд - Силистра след като е съпоставил въпросните свидетелски показания с научно обоснованите изводи на вещите лица по посочените три комплексни експертизи. Осемте вещи лица, изготвили заключенията, са приели единодушно и независимо от уличаващите подсъдимата показания на полицейските служители, че тя е управлявала лекия автомобил, с който е причинено ПТП. Също така единодушно вещите лица са изключили възможността водач на МПС да е бил спътникът й – пострадалият И. Й., каквато е основната защитна теза на подсъдимата от момента, в който научила, че той е починал. Впрочем единствено данните от обясненията на подсъдимата и свидетелските показания на майка й и нейния братовчед, които не са очевидци на произшествието и преразказват пред съда възприета от подсъдимата информация, са в подкрепа на защитната теза, че не тя, а пострадалият е управлявал лекия автомобил. Обратни на тези изолирани гласни доказателства, събрани чрез разпити на силно заинтересовани от изхода на делото лица поради родство и близки отношения с подсъдимата, са еднопосочните експертни заключения , направени на база техническите данни на катастрофиралото МПС, както и закрепени по съответния процесуален ред обективни находки от местопроизшествието. Отделно вещите лица са анализирали телесните увреждания на пострадалия и подсъдимата, съотношението в ръста и телесната им маса, положенията на предните седалки на автомобила непосредствено след ПТП, онагледени в приложения към протокола за оглед фотоалбум. Проследили са механизма на получаване на порезната рана на ръката на подсъдимата, липсата на други телесни повреди при нея и конкретните телесни увреждания на пострадалия, при съвкупния анализ на които са изключили категорично възможността пострадалият да е управлявал лекия автомобил, както твърди подсъдимата. Нещо повече. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд вещото лице проф. С. е уточнил, че този експертно обоснован извод се поддържа от всички вещи лица – медицински и технически специалисти, независимо от заключението на ДНК експертизата, която самостоятелно подкрепя обвинението срещу подсъдимата, защото потвърждава, че намерените следи от кръв по въздушната възглавница пред седалката на водача съвпада напълно с нейния ДНК профил, съответно там не са открити следи от кръв от пострадалия (вж. л.135-141, т.3 от ДП). Анализирайки заключенията на вещите лица и събраните гласни, писмени и веществени доказателства, въззивният съд е извършил самостоятелен щателен анализ, в който е изложил съответни на закона собствени доказателствени изводи по всички факти от предмета на доказване по чл.102 от НПК, включително относно изведения от касационната жалбоподателка като най-спорен въпрос за авторството на деянието. Събраният доказателствен материал позволява еднозначен извод за това, че подсъдимата е управлявала лекия автомобил в момента на ПТП, което изключва основателността на довода в касационната жалба, че отговорността й е ангажирана на предположения и при недоказано по изискуемия от закона начин обвинение. Обжалваното въззивно решение не подлежи на отмяна и поради липса на мотиви, тъй като видно от съдържанието му то отговаря на изискванията в чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК. Възраженията на защитата във въззивната жалба и съдебните прения пред конкролирания съд като цяло са били идентични с направените в първата инстанция, поради което частичното препращане в мотивите на обжалваното въззивно решение към мотивите на първоинстанционната присъда, където те са били подробно обсъдени, не обуславя касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК, което самостоятелно се изключва и от дадения пространен и убедителен отговор във въззивното решение на всички възражения на защитата, включително релевираните отново пред ВКС. Фактическите и правни изводи на въззивния съд са базирани на законосъобразно събрани и приобщени доказателствени материали, включително показания на свидетели полицейски служители, които правилно въззивният съд е приел, че са извън хипотезата на т.нар. „полицейски беседи“ и при съобразяване на правилата за допустимостта на свидетелските показания по чл.118 от НПК, тъй като касаят възприятията на свидетелите в длъжностното им качество на дежурни полицаи, посетили местопроизшествието за направеното непосредствено пред тях изявление на подсъдимата, че тя е управлявала автомобила, а не на разследващи органи. Доводът, че подсъдимата е осъдена при липса на преки и наличие само на косвени доказателства, с който се обвързва недоволството на подсъдимата срещу възприетия и от двете предходни инстанции факт, че тя е автор на инкриминираното деяние, не намира опора в доказателствената съвкупност по делото. Като се остави настрана многократно възпроизведеното в съдебната практика и потвърдено в касационната жалба принципно положение, че осъдителна присъда може да се основава само на косвени доказателства, стига между тях да съществува неразривна връзка, водеща до единствено възможен и необорим извод относно обстоятелствата от кръга по чл. 102 от НПК, не е вярно, че по делото липсват преки доказателства. Иззетите при огледа на местопроизшествието като веществено доказателство „червеникаво-кафяви петна“ от въздушната възглавница от страната на волана на МПС, за които след проверка с ДНК експертиза е потвърдено, че са биологичен материал (от кръвта на подсъдимата), въвеждат пряко доказателство, защото установяват, че тя е стояла на мястото на водача на МПС – факт пряко относим към предмета на доказване по чл.102, т.1 от НПК относно авторството на деянието. Източник на преки доказателства са и обясненията на подсъдимата Д., която макар да отрича, че е управлявала автомобила по време на ПТП, потвърждава времето и мястото на настъпването му, както и че е употребила алкохол, което пък заявление има пряко отношение към квалифициращото обстоятелство „пияно състояние“ като съставомерен признак на престъплението, предмет на конкретното обвинение. Не е била пренебрегната защитната теза, поддържана и в касационната жалба, за възможността пострадалият да излезе извън автомобила от предна лява врата т.е. от вратата на водача, което пък да внесе съмнение относно установеното от предните съдилища, че подсъдимата е управлявала лекия автомобил. Съобразно еднозначните отговори на вещите лица, неоспорените от страните специални знания, които те притежават и приложените научни методи и специални формули за извеждане на експертните им изводи, въззивният съд не е имал причина да пренебрегне заключенията им и да упражни правомощието си по чл.316 от НПК като установи различно фактическо положение от приетото от първоинстнационния съд относно местоположението на пострадалия в момента на ПТП. Според вещите лица, разположението на травмите на пострадалия съобразно елементите от купето на автомобила, които биха могли да причинят тези травми, категорично изключват възможността той да е стоял на лявата седалка, ерго да е бил водач на МПС. Точно обратно. Ако пострадалият е бил на предна лява седалка, както твърди подсъдимата, тялото му не би могло да се подаде през отвора на предното стъкло, от което той е напуснал лекия автомобил, тъй като разстоянието между средата на облегалката на тази седалка и долния край на волана е било много малко (28 см) и воланът обективно би попречил на придвижването на тялото и излизането му от автомобила. Поради това малко разстояние между облегалката на седалката и долния край на волана, пострадалият би получил т.нар. „воланна травма“, с липсата на която вещите лица аргументират категоричното си становище, че не той, а подсъдимата е стояла на предната лява седалка, съответно тя е управлявала автомобила. На упрека към вещите лица, че недопустимо са ползвали „несъбрани по съответния ред доказателствени материали“ настоящата инстанция не може да даде отговор порази липса на конкретика кои са тези доказателствени материали и по коя от всички експертизи вещите лица, съответно съдилищата са допуснали такова нарушение. Следва само да се посочи, че видно от обстоятелствената част на всички експертни заключения изводите на вещите лица са основани върху събрани по съответния процесуален ред доказателствени материали и относима специализирана литература, която е посочена коректно от вещите лица. Поради това и като съобрази, че въззивният съд е оценил доказателствената съвкупност, в това число експертните заключения, според действителното съдържание и е изложил споделими съображения защо не дава вяра на данните, изводими от обясненията на подсъдимата и свидетелските показания на роднините й, настоящата инстанция не намира за основателни възраженията на защитата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при доказването и мотивирането на оспорения въззивен акт. Като отново подчертава, че ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, които са от суверенна компетентност на инстанциите по фактите и че фактическите положения са установени еднозначно от съдилищата по реда и със средствата предвидени в НПК, настоящата инстанция намира, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК и проверяваното въззивно решение не подлежи на отмяна на това основание. Съобразно приетите за доказани по делото фактически положения, материалният закон е приложен правилно от въззивната инстанция. Като е заключил, че настъпилото ПТП и последиците от него, макар и в условия на прието за първи път от въззивния съд съпричиняване от пострадалия поради липсата на обезопасителен колан, са резултат от действията на подсъдимата като водач на лек автомобил и конкретно на допуснато от нея нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП, отчитайки и пияното състояние на подсъдимата, което не се оспорва в касационната жалба, законосъобразно въззивният съд е намерил, че подсъдимата е осъществила от обективна и субективна страна престъплението, предмет на обвинението, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Доводът за наличие на това касационно основание поради неправилен отказ на съдилищата да приложат чл.55 и чл.66 от НК при определяне на срока и начина на изпълнение на наказанието лишаване от свобода е относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, защото касае проверката за съблюдаване на принципа за индивидуализация на наказанието, а не за нарушение на материалния закон по смисъла на члл348, ал.1,т.1 от НПК, каквото не е налице, защото правната квалификация на извършеното деяние по чл.343, ал.3, б."б", във връзка с чл.343, ал.1, б."в“, във вр. с чл.342, ал. 1 от НК е съответна на приетите за установени факти. Не е налице и касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Доводът за явна несправедливост на наложеното на подсъдимата Д. наказание се свързва главно с пълно отричане на вината й за случилото се с пострадалия, поради което и доколкото тази теза е успешно опровергана от контролираната инстанция, същият е неоснователен. За извършеното от подсъдимата престъпление по чл.343, ал.3, б.“б“, вр. чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, от НК в санкционната част на нормата понастоящем се предвижда наказание от пет до петнадесет години лишаване от свобода (вж. ДВ, бр.67/2023 г.), но съгласно правилото в чл.2, ал.2 от НК за приложение на по - благоприятния за дееца закон, настоящата инстанция ограничи проверката по чл.348, ал.1, т.3 от НПК в рамките на предвидената към датата на извършване на престъплението по - лека наказуемост, а именно от три до петнадесет години лишаване от свобода. Намаленото от въззивния съд наказание лишаване от свобода от пет години на три години и шест месеца е значително под средния размер, поради което не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и т.2 от НПК. Важно е да се допълни, че добрите характеристични данни на дееца не са пренебрегнати от въззивния съд, както се сочи в касационната жалба. Едновременно със съпричиняването от страна на пострадалия въззивният съд е отчел именно тях като такива със значителна тежест и решаващо значение за редуциране на наказанието, въпреки че подсъдимата Д. е била многократно наказвана по административен ред за нарушения на правилата за движение, включително за превишена скорост, което я характеризира като недисциплиниран водач на МПС и завишава сериозно степента на обществена опасност на личността й. Допълнително редуциране на наложеното наказание лишаване от свобода е неоправдано в контекста на продължителността на наказателнтото производство, както се претендира в касационната жалба. Действително при индивидуализацията на наложените на подсъдимата наказания въззивният съд не е отчел изрично продължителността на наказателното производство, започнало на 20.10.2019 г. т.е. преди повече от четири години, но това също не дава основание за смекчаване отговорността на дееца. В случая не е налице неоправдано забавяне на делото в досъдебната или в съдебната фаза, свързано с бездействие на разследващия орган и/или съда. Делото е разгледано по общия ред и се характеризира с фактическа и правна сложност, като са направени многобройни доказателствени искания от страните поради възражения на защитата, наложили събиране на нови доказателства, както и въззивно следствие за събиране на допълнителни писмени доказателства, което логично е предопределило продължителност на наказателното производство. Проведени са многобройни съдебни заседания, които са насрочвани регулярно, а съдебните актове са изготвени без съществени забавяния. В същото време, макар подсъдимата да е била привлечена в качеството на обвиняема още на 24.03.2022 год., по делото не са налични данни да е търпяла прекомерни ограничения и тежки мерки за процесуална принуда, които да оправдават санкционирането й с наказание, по-леко от намаленото такова от въззивния съд, като допълнително средство за компенсация по чл.13 от ЕКПЧ за продължителността на наказателния процес. Отделно от това не са налице смекчаващи обстоятелства, които да са игнорирани от въззивната инстанция или тяхната относителна тежест да се оказва подценена, за да се намали допълнително наложеното наказание лишаване от свобода. Отчетеното от двете предходни съдилища отегчаващо обстоятелство - петкратно санкциониране на подсъдимата по административен ред за други нарушения на правилата за скоростта, сериозно злепоставящи безопасността на транспорта, самостоятелно изключват исканата ревизия на наложеното наказание лишаване от свобода чрез приложението на чл.55 от НК, тъй като отчетените смекчаващи отговорността обстоятелства не са изключителни и/или многобройни. Отделно, именно многократното санкциониране на подсъдимата за други нарушения на правилата за движение по пътищата, изключват втората кумулативна предпоставка за определяне на наказанието по този ред - най-лекото, предвидено в закона наказание не е несъразмерно тежко, а обратно. Това правилно е предопределило срокът на наказанието лишаване от свобода да бъде определен над минимума от три години, а именно три години и шест месеца лишаване от свобода, което пък априорно изключва възможността за исканото от подсъдимата условно осъждане съобразно критериите в чл.66, ал.1 от НК. Следва само да се отбележи, че правилно и съобразно императивните правила в ЗИНЗС е определен първоначалният режим, при който подсъдимата да изтърпи наказанието – общ. Не са налице основания за намаляване и на наложеното наказание по чл.343г от НК – лишаване от право деецът да управлява МПС за срок от пет години, който макар да надвишава значително този на наложеното наказание лишаване от свобода, се явява оправдан не само поради многократното санкциониране на подсъдимата по ЗАНН за нарушения на правилата за движение по пътищата, но и поради техните особености – всички за превишена скорост. Поради това настоящата инстанция намира, че двете кумулативни наказания не съдържат характеристиките на явната несправедливост, дефинирани с нормата на чл. 348, ал. 5 НПК. По касационната жалба на частните обвинители: При определяне на наказанието лишаване от свобода въззивната инстанция, по-прецизно от първоинстанционния съд, е разграничила и преценила тежестта на смекчаващите от отегчаващите отговорността обстоятелства и задълбочено е обсъдила степента на обществена опасност на деянието и дееца. Въпреки негативната характеристика на подсъдимата като водач на МПС, правилно САС е приел превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, който е предпоставил намаляването на наложеното наказание в размер към установения минимален размер, предвиден в санкционната част на инкриминираната правна норма. Искането за връщане на делото на въззивния съд за увеличаване на наказанието не държи сметка за правилата за индивидуализация на наказанието в чл.54 от НК, които изключват налагане на по-тежко наказание при отчетените смекчаващи обстоятелства и тяхната тежест, каквито са чистото съдебно минало на подсъдимата, добрите характеристични данни, изводими от събраните от въззивния съд допълнителни писмени доказателства за отлични обратни връзки от работодателя й, научна работа като докторант в Русенския университет и сравнително младата й възраст - към момента на деянието подсъдимата е била на 30 години, поради което неоснователно частните обвинители оспорват съобразяването на изброените обстоятелства при отмерване на наказанието като смекчаващи отговорността й. Наложеното наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода, което подсъдимата следва да изтърпи ефективно поради правилния отказ съдилищата да приложат института на условното осъждане, в съчетание с лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години, е достатъчно строго наказание при конкретните обстоятелства по делото и факта, че настоящото наказателно производство е първо по ред за подсъдимата, която не е осъждана и деянието не е извършено умишлено, а при най-леката форма на вината – поради небрежност. Не е вярно, че съдилищата са подценили санкционирането на подсъдимата за други нарушения на правилата за движението по пътищата, тъй като именно този факт е надделял при преценката за приложение на чл.55 и чл.66 от НК, като определяне на наказанието под установения минимум и условното осъждане са били отказани на подсъдимата на това основание. Искането за връщане на делото на въззивния съд за завишаване на наложените наказания е неоснователно, защото макар предходните нарушения на правилата за движението по пътищата да са многократни и еднородни, нито едно от тях не е резултатно т.е. не е довело до увреждане здравето на друго лице или на чуждо имущество. Несъстоятелен е и упрекът към въззивния съд, че отчел като смекчаващо обстоятелство съпричиняване от страна на пострадалия. Този извод на съда не е произволен предвид потвърдения в първоинстанционното съдебно следствие експертен извод на вещите лица, че излитането на пострадалия от автомобила, при което е получил несъвместими с живота увреждания, се дължи на обстоятелството, че не е бил с предпазен колан (вж. разяснения на проф. С. и проф. Р. в съдебно заседание на 23.01.2023 г. – л.204 от НОХД № 197/2022 г. на ОС – Силистра). Това логично е дало основание на въззивния съд да отчете приноса на пострадалия към настъпването на вредните последици, още повече при безспорно установеното, че същият е знаел за употребата на алкохол от подсъдимата преди да реши да пътува с нея. Същевременно правилно е прието, че в процесния случай тези обстоятелства нямат изключителен характер по смисъла на чл.55 от НК. В тази връзка твърдението в касацонната жалба, че с оглед уврежданията по автомобила и механизма на ПТП, Й. би загинал дори и да имаше предпазен колан, не кореспондира с установеното по делото и конкретно с цитираните разяснения на вещите лица и освен това не съобразява, че всяко съмнение следва да се тълкува в полза на подсъдимата (In dubio pro reo), а не обратно. В тази връзка и поради липса на значителни отклонения от изискуемите абсолютни стойности за наличието на съставомерните признаци „пияно състояние“ и превишена скорост, неоснователно се оспорва отказът на въззивния съд да цени като допълнителни отегчаващи обстоятелства алкохолната концентрация в кръвта на подсъдимата (0,98 промила) и конкретната скорост (118,19 км/ч), тъй като същият се явява съответен на забраната в чл.56 от НК да се ценят като отегчаващи обстоятелствата, които са взети предвид при определяне на съответното престъпление. Лишено от законова опора е искането в касационната жалба на частните обвинители да се отчетат като отегчаващи обстоятелства липсата на разкаяние и опитите на подсъдимата да затрудни разкриването на обективната истина, като прехвърли отговорността на пострадалия, защото посоченото процесуално поведение е израз на признатото от закона право на подсъдимата на защита и не може да влияе при фиксиране на съдържанието на наказателната отговорност в неблагоприятна за нея посока. Последвалите законодателни изменения в НК, с които се увеличиха предвидените наказания за престъпления като конкретното, не могат да послужат като основание за уважаване на жалбата на частните обвинители предвид гореспоменатото действие на наказателноправните норми и принципа за по-благоприятния закон, установен в чл.2, ал.2 от НК, който е приложим поради обстоятелството, че подсъдимата е извършила престъплението преди въпросните изменения в наказателния закон. В заключение следва да се отбележи, че определянето на размера на наказанието не е в резултат на механичен математически сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а е следствие на една комплексна логическа дейност по цялостната им оценка, позволяваща установяване на действителната конкретна тежест на извършеното престъпление като сложно обществено явление и налагането на онова наказание, което с оглед на тази тежест и личността на дееца най-добре отговаря на целите по чл.36 от НК. Ето защо, наказанието от три години и шест месеца лишаване от свобода и пет години лишаване от право да управлява МПС, които подсъдимата следва да изтърпи ефективно, въпреки, че се касае за първо осъждане и то за непредпазливо престъпление, не са явно несправедливи. В допълнение е необходимо да се посочи, че поправянето на дееца и възпирането му към извършване на престъпления се постига не толкова със строгостта на наказанието, колкото с неговата неизбежност. В конкретния случай по-строга наказателноправна репресия би била неоправдана с оглед личностния профил на подсъдимата като лице занимаващо с общественополезен труд и научна дейност и с нищо не би допринесла за постигане целите, визирани в чл.36 от НК, които при непредпазливите престъпления са свързани преди всичко със „създаването на условия за утвърждаване на вътрешните задръжки и за надлежно насочване и центриране на вниманието, за да се избегне поведение, което може да предизвика нежеланите от дееца престъпни последици“ (Н., И.. Наказателно право на НРБ. Обща част. София, Наука и изкуство.1972). По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира касационните жалби за неоснователни, поради което атакуваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила, тъй като искането на частните обвинители за връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване на наложените наказания и искането на подсъдимата за оправдаването й, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанията и условно осъждане, не могат да бъдат удовлетворени. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 123 от 25.08.2023 г., постановено по ВНОХД № 20233000600142/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1