1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №. 423 София, 05.07.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. д. № 1137 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 от ГПК. К. Г. В. чрез адвокат Ц. В. обжалва решение № 134/22.02.2021 г. по в.гр.д. 20201000503074, САС, 1 състав, с което след отмяна на решение № 2977 от 14.05.2020 г. на СГС, ГО, 17 са отхвърлени предявените от него искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата от 20 000 лв, както и е потвърдено решението на първата инстанция в частта за отхвърляне на иска до напълно предявения размер за разликата над 20 000 лв до 50 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от увреждания, получени при ПТП, настъпило на 20.11.2017 г. В касационната жалба излага съображения за наличие на всички отменителни основания, предвидени в чл. 281, т. 3 от ГПК. Излага подробни съображения, че решението е необосновано в частта, в която е прието, че водачът на лекия автомобил „Форд“ не е нарушил правилата за движение по пътищата, както и е приетото, че изцяло по вина на пешеходеца е извършеното нарушение. Съдът неправилно бил приел, че пешеходецът не е предвидимо препятствие. Не били налице условията да се приеме, че е налице случайно деяние, по смисъла на чл. 15 НК, поради което да липсва виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил. Счита, че водачът на автомобила е нарушил нормите на чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и чл. 116 ЗДвП, като бил длъжен да бъде внимателен към пешеходците и съгласно чл. 20, ал.2 от ЗДвП при избиране на скоростта на движение следвало да съобразява атмосферните условия, състоянието на пътя, характера и интензивността на движението и конкретните условия за видимост. Била налице разлика между разрешената и съобразената скорост. Закъснялата реакция на водача била станала причина за настъпване на удара. Водачът на автомобила би могъл да превключи на дълги светлини, за да осветява по-голяма част от пътя пред автомобила, тъй като към този момент, дългите светлини не били възпрепятствали водача на товарния автомобил Т.. Произшествието било станало на път, в рамките на града. Моли да се отмени решението в обжалваната част, както и да се уважи иска му. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси: 1. Появата на пешеходец на пътен участък извън населено място представлява ли непредвидима опасност за водачите на моторни превозни средства? 2. Явява ли се виновно и противоправно деянието, като елемент от фактическия състав на деликт, при ПТП с пострадал пешеходец, когато водачът на МПС, управлявал със скорост, която не му е позволила да спре своевременно и не е изпълнил законово задължение, регламентирано в чл. 20, ал. 2 ЗДвП ? Този правен въпрос бил разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Счита, че правният въпрос дали появата на пешеходец на пътен участък, извън населено място представлява непредвидима опасност за водачите на МПС ще допринесе за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона, доколкото въззивният съд бил приложил чл. 20, ал. 2 от ЗДвП в несъответствие с действителния й смисъл, с което мотивира допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, като сочи и допълнителното основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Прилага, с което мотивира допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, решение № 33 от 02.05.2019 г. по гр.д. 1787/18 г., IV ГО на ВКС, решение № 193 от 22.12.2015 г. по т.д. 912/15 г. II ТО, решение № 72 от 25.02.2015 г. по н.д. 1951/14 г. II НО, ВКС, решение № 430 от 02.12.2015 г. по н.д. 1334/15 г. I НО на ВКС, решение № 147 от 09.04.2014 г. по н.д. 356/14 г. III НО на ВКС. Подробно мотивира изложението с тълкуване на нормата на чл. 20, ал.2 от ЗДвП. Позовава се на очевидна неправилност на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Счита, че решението в случая било очевидно неправилно, тъй като въззивният съд при формиране на изводите си бил нарушил правилата на формалната логика, тъй като при случайно деяние съгласно чл. 15 от НК следвало да бъдат налице и обективни предпоставки, каквито в случая не били налични. Ответникът „Дженерали застраховане“ АД не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирана да обжалва решението страна. За да отмени решението на първоинстанционния съд в частта, с която е осъден застрахователят да заплати сумата от 20 000 лв, и да потвърди решението в отхвърлителната част за разликата над 20 000 лв до 50 000 лв, обезщетение за причинени неимуществени вреди, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, въззивният съд приема, че не може да се ангажира отговорността на застрахователя, въпреки сключения договор за гражданска отговорност относно водача на л.а. Форд Мондео, тъй като не е налице осъществено противоправно поведение от този водач. Въззивният съд е приел, че пътно-транспортното произшествие се е състояло на 20.11.2017 г. около 20:10 ч на пътя Р.-Бяла. Механизмът е осъществен при предприето изпреварване от страна на водача на лекия автомобил на движещ се в дясната лента товарен автомобил тип Т., достигайки средата на товарния автомобил, водачът на лекия автомобил видял силует на човек, опитал се да избегне удара, използвайки спирачки и завиване на автомобила, но нямал възможност да извърши маневра на дясно, предвид местонахождението на товарния автомобил в дясната лента. Въззивният съд е възприел заключението на вещото лице, съгласно което произшествието се е състояло без наличие на пътно осветление на място, движението на Т. е било със скорост около 70 км/ч. Лекият автомобил бил управляван от водача със скорост от около 80 км/ч., като тези данни са възприети от показанията на водача на лекия автомобил и е прието, че са се осъществили така, поради липса на други данни. След като застигнал товарния автомобил, водачът на лекия автомобил бил предприел изпреварването, престроявайки се в лява пътна лента. По същото време, пешеходецът бил предприел пресичане на пътното платно за движение в посока към [населено място], като лекият автомобил се намирал на 176 м преди удара. Когато пешеходецът бил преминал пред левия габарит на товарния автомобил тип Т., лекият автомобил се намирал на 89 м и ако товарният автомобил бил се движил на дълги светлини, водачът на автомобила бил имал видимост към пешеходеца и имал възможност да спре и да предотврати удара. Ако товарният автомобил, Т., бил се движил на къси светлини, ударът за водача на лекия автомобил бил непредотвратим, защото пешеходецът не бил осветен. Малко по-късно когато пешеходецът се намирал на разделителната прекъсната линия, лекият автомобил бил на разстояние 67 м, при опасна зона за спиране 81 м, към този момент ударът бил непредотвратим за К., независимо от това с каква осветеност бил се движил товарният автомобил. Въззивният съд е обсъдил посочените хипотези от вещото лице при движение на товарния автомобил на дълги светлини и при движение на къси светлини. В решението си въззивният съд излага хипотеза, че само, ако е имало осветеност от дълги светлини от товарния автомобил, водачът на лекия автомобил би имал възможност да предотврати удара. Въззивният съд е приел, че по делото няма данни на какви светлини се е движел товарният автомобил, с оглед предприетото изпреварване, правомерното движение на водача на товарния автомобил, би било да изключи дългите светлини, дори да се е движел с такава осветеност, да премине на къси светлини. Така въззивният съд, изхождайки и от правилото на чл. 154 от ГПК, че в тежест на пострадалото лице – ищец е да докаже механизма на пътно-транспортно произшествие, с което е причинено увреждането му, е приел, че не е доказано наличието на видимост от водача на лекия автомобил към пресичащия пешеходец. Прието е, че лекият автомобил не е извършвал движение с превишена или несъобразена с пътните условия скорост, която да е причинила увреждането. Предприетото изпреварване е било в разрешена зона за изпреварване със съобразена скорост. Прието е, че липсва нарушение на чл. 42, ал. 2, т. 3 ЗДвП, съгласно която водачът при предприето изпреварване следва да се движи с безопасна скорост и при най- кратко време да завърши изпреварването. Водачът не е бил длъжен да предвиди появата на пешеходец, появата е била непредвидима. Прието е, че опасността за водача на лекия автомобил се е появила към момента, към който пешеходецът е достигнал осевата линия и към този момент, вече ударът е бил непредовтвартим. Прието е, че при предприето изпреварване далеч от пешеходни пътеки, извън определените за целта места, пешеходците могат да пресичат при условията на чл. 113, ал. 2 от ЗДвП. При упражняване на това право, според въззивния съд пешеходецът е длъжен да се съобрази с ограниченията и забраните, предвидени в чл. 113, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1, 2 и 4 и чл. 114, т. 1 и 2 от ЗДвП. Освен това въззивният съд е направил извод, че водачът на лекия автомобил не е бил длъжен да предвиди опасност. Водачът бил се движил със съобразена скорост, за да може да спре пред предвидимо препятствия. Това е мотивирало извод, че няма противоправно поведение на водача на автомобила. Причината за пътно-транспортното произшествие не била несъобразената скорост на водача на автомобила, а появата на пешеходеца на главния път, пресичащ пред приближаващ Т.. Допускането на касационно обжалване се извършва само при наличие на предвидените от законодателя предпоставки съгласно нормата на чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, не се установиха основанията, предвидени в чл. 280, ал.2, пр.1 и пр. 2 от ГПК. По отношение соченото основание очевидна неправилност на въззивното решение, като основание за допускане касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице. В случая не може да се установи само от обжалвания акт наличието на основание очевидна неправилност, поради приложение на несъществуваща правна норма или в противоположен на действителния й смисъл, или при допуснати съществени процесуални нарушения, обусловили неправилност на обжалвания акт. Също така не са нарушени грубо правилата на формалната логика. Изводите са последователни, като е възприето, че водачът на лекия автомобил не е бил длъжен да предвиди появата на пешеходец, било е непредотвратимо препятствие, обективно не го е възприел, по-рано, предвид липсата на достатъчна осветеност. От самия акт, без извършена на същинска проверка, не може да се направи извод за неправилно приложение на закона или нарушение на правилата на логиката или съществено процесуално нарушение, обусловило неправилен извод. Ето защо не е налице соченото основание. По отношение на поставения първи правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и е направил извод, че водачът на лекия автомобил, за чийто действия отговаря застрахователя поради наличието на сключен договор за застраховка гражданска отговорност, е управлявал автомобила в съответствие с изискванията на чл. 20 от ЗДВП и другите норми и липсва отклонение от задълженията му. Изходил е от обстоятелството, че пешеходецът е навлязъл в тъмната част от денонощието, непосредствено пред товарен автомобил. Поставеният въпрос е общ и не обхваща разрешението, дадено от въззивния съд, а именно, че водачът на лекия автомобил, не е могъл да възприеме пешеходеца, тъй като е бил в тъмната част и при липсата на осветеност и предприето правомерно изпреварване на товарния автомобил, в съответствие с чл. 42, ал. 2 от ЗДвП, управлявайки лекия си автомобил с допустима скорост, не е могъл да види пешеходеца. Моментът, в който възниква опасността за движението по пътищата е правен въпрос, но изисква установяване на конкретни обективни факти, за да може да се направи заключение кога възниква конкретната опасност. Изхожда се от конкретните факти, установени в процеса. В настоящия случай е прието, че на мястото, на което е настъпил удара, главен път, пешеходецът се е появил внезапно. Не може да се отговори абстрактно дали появата на пешеходец на пътен участък извън населено място е непредвидима опасност. В случая при установяване на осветеността, липсата на улично осветление, приближаващ товарен автомобил, е прието, че пешеходецът не е изпълнил задълженията си, предвидени в чл. 113 ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от ЗДвП. При осъщественото правомерно движение от страна на автомобила и при конкретно посоченото липса на улично осветление и недоказаност товарния автомобил да е управляван при дълги светлини, което би допринесло до осветеност и възприятие на пешеходеца от водача на лекия автомобил, е определено, че опасната зона за спиране е от 81 м, ударът е бил непредотвратим, тъй като автомобилът е бил на разстояние 67 м, когато пешеходецът се е появил на осевата линия и е могъл да бъде възприет от водача на лекия автомобил Даденото разрешение е свързано с конкретно установените факти. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по делото не може да бъде свързан с анализа на доказателствата и установените факти от въззивния съд. Следователно поставеният правен въпрос, макар и да е свързан с делото, не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване. По отношение на втория поставен въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, следва да се посочи, че така както е формулиран правният въпрос засяга основателността на предявения иск. Въпросът съдържа всички елементи по отношение, на които съдът следва да се произнесе, за да установи наличието на право на вземане на ищеца, както и съдържа защитната теза, че водачът на лекия автомобил, не е управлявал автомобила със съобразена скорост, което изключва възможността да не отговаря за извършения деликт. Изцяло след анализ на доказателствата по делото е даденото от въззивния съд разрешение дали са налице елементите на фактическия състав на деликта, за да може да се приеме наличието на функционална гаранционно-обезпечителна отговорност на застрахователя. Поради това, както е разяснено в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното съдебно решение. По отношение на приложението на чл. 20, ал.2 от ЗДвП, отново следва да се посочи, че изводите относно наличието на внезапна опасност са направени, с оглед възприетите доказателства и конкретно установените факти относно наличието на главен път, на който пресича пешеходецът, правомерно предприето изпреварване от лекия автомобил на товарния автомобил, в съответствие с управлението на автомобила на фарове и пътната обстановка и недостатъчна осветеност на пътя, за да може да бъде възприет пешеходецът своевременно. Докато формулираният правен въпрос е свързан с тезата на касатора, че управлението на лекия автомобил е със скорост, която не е позволила на водача му своевременно да спре преди да настъпи сблъсък. Изцяло с тезата за неправилност на въззивното решение е формулираният правен въпрос, но не може да обуслови допускане на касационно обжалване, защото не представлява разрешения по делото материалноправен въпрос. Поради липса на общо основание не следва да се допуска въззивното решение до касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България О П Р Е Д Е Л И НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 134/22.02.2021 г. по в.гр.д. 20201000503074, САС, 1 състав в обжалваната част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: