1 Р Е Ш Е Н И Е № 437 София, 17 ноември 2011 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при участието на секретаря Лилия Гаврилова и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията К. Харалампиев н. дело № 2141/2011 година. Касационното производство е образувано по жалба на частния тъжител и граждански ищец Е. Н. Б. срещу решение № 153 от 25.05.2011 год. по внчхд № 512/2011 год. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменена присъда № 526/23.11.2010 год. по нчхд № 5126/2010 год. на Пловдивския районен съд и наказателното производство срещу подсъдимите К. М. К. и Е. В. С. по чл. 147, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК е прекратено на основание чл. 81, ал. 3, във вр. чл. 80, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 2, ал. 2, във вр. ал. 1 от НК, поради изтекла погасителна давност. На основание чл. 88, ал. 3 от НК е прекратено производството в гражданската част по предявения срещу тях иск за обезвреда. В жалбата се релевират основанията за отмяна по чл. 348, ал. 1, т.т.1 и 2 от НПК. Излагат се съображения, че въззивният съд не е преценил докога обективно двамата подсъдими са осъществявали деянието предмет на обвинението, тъй като не само във фиксирания в тъжбата период-10.08.2007 год. - 30.11.2007 год. те са приписали престъпление на Б., но продължили с клеветите си и пред други съдебни инстанции, което престъпно поведение на подсъдимите изключва приложението на института на давността. Касаторът счита, че в случая въззивната инстанция е допуснала нарушение на закона като е приложила разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК при преценката за сроковете по чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК/изм. ДВ, бр. 26 от 2010 год./. Излагат се доводи, че тези срокове са процесуални, а не материалноправни, поради което при преценката за давността, съдът неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 2, ал. 2 НК. На последно място, съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, с което е ограничил процесуалните права на тъжителя, защото не е изпълнил задължението си по чл. 307 от НПК да се произнесе по гражданския иск, независимо че е прекратил наказателното производство срещу подсъдимите поради приетата от него настъпила давност за наказателно преследване. В тази връзка са изложени подробни съображения по доказателствата по делото и тяхната оценка от страна на въззивния съд, която /според защитата/ е неточна и необективна. В съответствие с направените оплаквания се иска отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. Подсъдимите лично и чрез защитника си изразяват становище, че жалбата на касатора е неоснователна и следва да се остави без уважение, което излагат и в представената от тяхно име писмена защита. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда №526 от 23.11.2010 год. по нчхд № 5126/2010 год. на Пловдивския районен съд подсъдимите К. М. К. и Е. В. С. са признати за виновни, че за периода 10.08.2007 год. - 30.11.2007 год., при условията на продължавано престъпление са приписали на Е. Н. Б. от гр.Стара Загора извършването на престъпление по чл. 225б, ал. 1 от НК, поради което на основание чл. 147, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 78а , във вр. чл. 2, ал. 2 от НК ги е освободил от наказателна отговорност, като е наложил на всеки от тях административно наказание от по две хиляди и петстотин лева. К. М. К. и Е. В. С. са осъдени да заплатят на Е. Н. Б. сумата от двадесет хиляди лева, представляваща обезщетение за причинените му от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от деня на увреждането до окончателното й изплащане. Съдът се е произнесъл по направените по делото разноски и по дължимата такса върху уважения иск, които присъдил в тежест на подсъдимите. С атакуваното въззивно решение на основание чл. 334, т. 4, във вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК Пловдивският окръжен съд изцяло е отменил първоинстанционния съдебен акт като е прекратил наказателното производство срещу подсъдимите К. М. К. и Е. В. С. за извършено от тях за периода от 10.08.2007 год. - 30.11.2007 год. деяние, квалифицирано по чл. 147, ал. 1 НК, тъй като наказателната отговорност е погасена, поради изтичане на предвидената в закона давност. В гражданско-осъдителната й част присъдата също е коригирана като производството в тази част на основание чл. 88, ал. 3 от НПК е прекратено. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира жалбата на касатора за неоснователна. По доводите за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт в наказателната му част. Деянието по чл. 147, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, предмет на обвинението, /за което е предвидено наказание глоба и обществено порицание/ според тъжбата е осъществено през периода от 10.08.2007 год. - 30.11.2007 год. Съгласно чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК за това престъпление наказателното преследване се изключва по давност, когато не е възбудено в продължение на две години - в редакцията преди изменението на нормата със ЗИД, ДВ, бр. 26/2010 год. и до три години в сега действащата й редакция. Същевременно, императивната норма на чл. 81, ал. 3 НК предписва, че независимо от спирането или прекъсването на давността наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в чл. 80 НК. За престъпленията от частен характер преследвани по частното обвинение се изисква в тъжбата да се очертаят рамките на предмета на доказване в съдебната фаза на наказателния процес, подобно на обвинителния акт-за престъпления от общ характер. Непълнотата в съдържанието на частната тъжба /относно датата, мястото или елементи от фактическото изпълнение на престъплението и др. / могат да бъдат допълнени, стига непълнотата да е отстранена преди изтичане на шестмесечния преклузивен срок по чл. 81, ал. 3 НПК. Такива допълнения досежно крайния срок на продължаваното престъпление фиксиран в тъжбата на Б. липсват и затова престъплението следва да се счита за довършено, така както е описано в нея, а именно- на 30.11.2007 год. От съпоставката на горните факти е видно, че в случая на 30.11.2010 год. е настъпила абсолютната давност за наказателно преследване на подсъдимите и при тяхното изрично искане пред въззивния състав в съдебното заседание на 26.04.2011год. за приложение на давността, съдът правилно е преценил обстоятелствата по чл. 81, ал. 3, във вр. чл. 80, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 2, ал. 2 от НК и в съответствие с чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК е прекратил воденото срещу тях наказателно производство. Няма спор в теорията и практиката, че по-благоприятен може да бъде закон, който засяга норма не само на особената, но и на общата част на наказателното право, създавайки по-благоприятно за дееца положение, без да изменя състава или вида и размера на наказанието на дадено престъпление, а като променя в друга насока предпоставките или съдържанието на наказателната отговорност. /Вж. проф.И.Н., Наказателно право на НРБ. Обща част, 1972 год., стр. 117 и сл.; А. Г., Давността в наказателното право, 1992 год.- т. 2.2./. Институтът на давността е уреден в Общата част на Наказателния кодекс/чл. 79 и сл. НК/ и при изчерпателно посочените хипотези при наличието на законоустановените предпоставки, той може да бъде приложен за всяко престъпление от Особената част на Наказателния кодекс, с изключение на тези, посочени в чл. 79, ал. 2 НК. В аспекта на изложеното не може да бъде споделен доводът на касатора, че институтът на давността е с процесуален, а не с материалноправен характер и поради това разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК/ в преценката на приложимия по чл. 80, ал. 1, т. 3 НК срок - преди и след измененията на нормата с ДВ, бр. 26/2010 год. / не може да намери приложение. Ето защо като е преценил обстоятелствата от значение за приложението на давността - тежестта на санкцията на престъплението предмет на обвинението; крайният срок на приключване на продължаваното престъпление, фиксиран в тъжбата; фактът, че са изминали три години от извършване на деянието, изключващ наказателната отговорност по смисъла на чл. 80, ал. 1, т. 5 НК/преди изменението с ДВ, бр. 26/2010 год. / във вр. чл. 81, ал. 3 НК; разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК и изявлението на подсъдимите, че искат наказателното производство да се прекрати на основание чл. 24, ал. 1, 3 НПК, съдът е направил правилни изводи за най-благоприятния за дейците закон и правилно го е приложил, като е прекратил наказателното производство. По довода за допуснато съществено нарушение по смисъла на чл. 307 от НПК Гражданската отговорност в наказателния процес е деликтна по смисъла на чл. 45 от ЗЗД и е функция от наказателната отговорност. Затова, когато признае, че подсъдимият е невинен, наказателната отговорност е погасена или подсъдимият следва да бъде освободен от наказателна отговорност, съдът дължи произнасяне и по гражданския иск /чл. 307 от НПК/, но само когато погасяването не е резултат от прекратяване на наказателното производство, защото в този случай той може да се занимава само с въпроси свързани със самото прекратяване. За да се произнесе по основателността на гражданския иск, съдът следва да реши въпросите относно противоправността и виновността на деянието, т. е. дали то представлява граждански деликт, за който се дължи обезщетяване на вредите, на основание чл. 45 от ЗЗД. Решаването на тези въпроси предполага установяване на факти, каквато възможност едно прекратено наказателно производство не предоставя. Различно е положението при оправдаване на подсъдимите или при прилагане на правилата за давността в хипотезата на чл. 305, ал.5 във вр. чл. 289, ал. 2, във вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК-при произнасяне с присъда по искане на подсъдимите, когато наказателната отговорност е погасена по давност. Тогава съгласно чл. 307 НПК съдът е длъжен да се произнесе по гражданския иск. Следователно, в настоящия случай при прекратяване на наказателното производство е отпаднало и основанието за продължаване на производството по гражданския иск /арг. от чл. 88, ал. 3 от НПК/, но той може да се предяви пред гражданския съд. Точно това е направил въззивният съд след като отменил първоинстанционната присъда в наказателната част и прекратил наказателното производство – прекратил е и производството по гражданския иск като по този начин е предоставена възможността пострадалия да го предяви по граждански ред. Изложеното сочи за неоснователност на жалбата на касатора, поради което като правилно и законосъобразно обжалваното решение следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 153 от 25.05.2011 год. по внчхд № 512/2011 год. на Пловдивския окръжен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: