Р Е Ш Е Н И Е № 609 София, 9 януари 2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Севдалин Мавров при секретар Л. Гаврилова и с участието на прокурор от ВКП – Ник. Любенов изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева наказателно дело № 2619/2011 г. Касационната производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. К. срещу въззивно решение № 102/4.07.2011 година постановено по в н о х д № 212/2011 година от Пловдивския апелативен съд. В жалбата е въведено касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 1 от НПК, за допуснато нарушение на закона, с искане за оправдаване по повдигнатото обвинение от третата инстанция. Твърди се, че подсъдимият не е виновен за настъпилото ПТП, което според него и защитата му на предходните инстанции, е случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Твърди се, че подсъдимият не е видял и не е бил длъжен да възприеме пострадалия като препятствие на пътното платно. От съдържанието на жалбата може да се изведе и въведено основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК за допуснато съществено процесуално нарушение при изграждането на вътрешното убеждение у решаващия съд. Пред касационната инстанция жалбоподателят не се явява, редовно призован. Не се явява и не го представлява упълномощеният му защитник адвокат Л. от Пловдивския АК, който също е редовно призован. Не се явяват гражданските ищци И. Д. и С. Д., както и техните повереници – адвокат В. Ж. за първия и адвокат П. П. за втората, също редовно призовани. От поверениците са постъпили писмени молби, с които се оспорва касационната жалба и се изразява становище въззивното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на въззивното решение в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Жалбата е неоснователна. С присъда № 61/31.05.2010 година по н о х д № 680/2009 година, състав на Пловдивския окръжен съд е признал подсъдимия К. за виновен в това, че на 31.01.2009 година на PVD 1154 км край [населено място], като водач на микробус „Мерцедес” е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на И. Т. Д. – прест. по чл. 343 ал. 1, б. „в” вр. с 342 ал. 1 от НК. Наложено му е наказание на основание чл. 54 от НК една година и шест месеца лишаване от свобода, условно, с тригодишен изпитателен срок. Оправдан е по обвинението да е нарушил чл. 21 ал. 2 и чл. 42 ал. 1, т. 2 от ЗДвП. На основание чл. 343г от НК е лишен от право да управлява МПС за срок от седем месеца. Осъден е да заплати на гражданския ищец Т. Д. обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва, считано от деня на деликта. Съдът е присъдил съответните разноски и такси. Тази присъда е потвърдена изцяло от Пловдивския апелативен съд с решение № 191/14.10.2010 година по в н о х д № 330/2010 година, по описа на същия съд. По жалба на защитника на подсъдимия, с решение № 47/15.04.20 година по к н д № 664/2010 година на ВКС, първо наказателно отделение, това решение е отменено и делото е върнато за нова разглеждане, с указания да се обсъдят отново показанията на св. Т. и от аспекта на приобщаване на показанията му, дадени на досъдебното производство по реда на чл. 281 НПК. Настоящият състав констатира, че при новото разглеждане на делото пред въззивна инстанция, в процеса са встъпили като граждански ищци наследниците на починалия Т. Д.. Освен това съдът е допуснал до повторен разпит свидетеля В. Т.. Постановено е обжалваното въззивно решение, с което присъдата на Пловдивския окръжен съд е потвърдена. При проверката по делото се установи, че в хода на новото въззивно производство са изпълнени задължителните указания дадени в отменителното решение на ВКС. Проведен е повторен разпит на основния свидетел по делото В. Т., където той е заявил, че …”от дясно на ляво, човек с две три хаотични движения, просто клатушкайки се, премина моето платно и стъпи на другото платно”, където е настъпил удара с процесното МПС. Обсъдени са показанията на свидетеля дадени пред съдия, /л. 64 от ДП/ където той е заявил: „Същият изскочи от дясната ми страна. В този момент не съм видял, че колата зад мен е тръгнала да изпреварва.”… „Аз бях намалил своята скорост до 45 км/ч, когато буса ме изпреварваше. Човекът от буса караше според мен с не по-малко от 70 км/ч.” По реда на чл. 281 ал. 4 от НПК, въззивният съд е констатирал противоречие в показанията на този свидетел и е кредитирал показанията му дадени в съдебно заседание. Мотивирал се е с обстоятелството, че същият се е озовал случайно на мястото на произшествието и не е заинтересован от изхода на процеса. След изясняване на посочените въпроси с пряко отношение към предмета на доказване по делото, въззивният съд е подложил на повторен и самостоятелен анализ заключението на експертите и по - конкретно тезата им за съобразена скорост при движение на МПС при намалена видимост на къси светлини. Акцентирано е вниманието на заключението им, че от техническа гледна точка , ако подсъдимият се е движел със скорост по-малка от 52 км/ч, ПТП не би настъпило. Проверяваният съд изрично се е разграничил от позицията на прокурора в пледоарията му, където са смесени понятията за „несъобразена” и „превишена” скорост и е отговорил на възражението на защитата по този повод на л. 44 от съобразителната част на решението-„При установената скорост на движение на управлявания от подсъдимия микробус 70 км/ч преди задействане на спирачната система и при предприетото от него изпреварване на лекия автомобил, тази скорост се явява несъобразена с пътната обстановка, с лошите атмосферни условия-мокра настилка, валеж от дъжд, намалена видимост, управление на къси светлини.” Правило съдът е достигнал до извода, че с поведението си подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара с пешеходеца, защото при тази скорост на движение неговата опасна зона е 66,43 м.” Следователно, по делото е доказано категорично и еднозначно, че подсъдимият е допуснал нарушение на правилата за движение посочени в инкриминирания чл. 20 ал. 2 от ЗДвП. Пряка последица от нарушението на това правило е и настъпването на ПТП и последвалата смърт на посрадалия Д.. По повод възражението на защитата и пред настоящата инстанция за наличие на случайно деяние, следва да се посочи, че то се явява неоснователно преди всичко, защото на същото е даден убедителен, аргументиран и законосъобразен отговор в проверяваното решение. Съдът изрично се е позовал на задължителните указания дадени н ТР № 28/1984 година. В т. 8 от съобразителната част на същото е указано следното: „Ако при движение нощно време със съобразена скорост на светлините на фаровете възникне внезапна и неочаквана опасност за движението и водачът не може да я преодолее, ще намери приложение чл. 15 от НК. Ако обаче разстоянието на видимост не съответства на скоростта на движението /какъвто е процесния случай, поради изложеното по-горе/ попадането в удължената опасна зона за спиране на моторното превозно средство е винаги нарушение на правилата за движение…” При така установените фактически и правни положения, с обжалваното въззивно решение, правилно е отговорено на поддържаните и пред настоящата инстанция, доводи за несъставомерността на деянието. Решението на предишната инстанция, с което е отхвърлена тезата на защитата за случайно деяние, /ненаказуемо по критериите на чл. 15 от НК/, е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение. Затова няма правно основание за касационна отмяна на въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на Пловдивския окръжен съд. Ето защо и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 102/4.07.2011 година постановено по в н о х д № 212/2011 година от Пловдивския апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: