Р Е Ш Е Н И Е № 346 София, 01.10.2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и дванадесета година, в състав: Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№413 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.303, т.1 и т.4 от ГПК. Образувано е по молба на Ж. Д. Г. и Н. С. Г. за отмяна на влязлото в сила решение №191 от 08.07.11г. по гр.д.№361/11г. на Хасковския окръжен съд. С атакуваното решение на Хасковския окръжен съд e потвърдено решение №72 от 28.03.11г. по гр.д.№1751/10г. на Димитровградския районен съд, с което Ж. Д. Г. и Н. С. Г. са били осъдени да предадат на [община] на основание чл.108 ЗС владението върху сграда с идентификатор 21052.1015.426.14 по кадастралната карта на [населено място], с площ от 224 кв.м., предназначена за обществено хранене. Съдът е приел от фактическа страна, че процесната сграда е построена през 1997г. от Ж. Д. Г., в качеството му на [фирма], въз основа на договор за учредяване право на ползване върху общинска земя за срок от 5 г. Прието е, че в договора е разрешено монтиране на временен обект върху предоставената за ползване земя. Спорната сграда е била узаконена с акт №29/08.06.1998г., а ползването и е разрешено с акт №52/16.10.99г. на кмета на общината. Със заповед №1885/18.12.08г. на кмета на общината е наредено премахване на сградата, която е третирана като временен обект. Заповедта е обявена за нищожна с решение от 16.03.09г. по адм.д.№16/09г. на АС Хасково, в мотивите на което е прието, че сградата представлява строеж, а не временно преместваемо съоръжение. При тези данни от правна страна съдът е приел, че собственик на процесната сграда на основание чл.92 ЗС е [община], тъй като тя е построена върху общинско място. На ответниците не е било отстъпено право на строеж, затова те не са станали собственици на сградата. Обстоятелството, че тя е узаконена на тяхно име не ги прави собственици, тъй като актът за узаконяване не прехвърля вещни права. Сградата не е придобита и по давност поради забраната на чл.86 ЗС, в редакцията до изменението и с ДВ бр.33/96г., а след това - поради спиране на течението на придобивната давност върху имоти частна общинска собственост, съгласно §1 от ДР на ЗДЗС ДВ бр.46/2006г., с последващи изменения на текста. С молбата за отмяна се твърди, че са налице новооткрити доказателства, които са от значение за правилното разрешаване на правния спор. Това са документите по преписка №94-Ж-05/26.02.03г., заведена в [община], от които се установява, че сградата е получила траен градоустройствен статут и е нанесена в кадастралната карта на града. В подкрепа на твърдението за наличието на такава преписка молителите са представили наказателното постановление №38/29.05.1998г., по което е наложена глоба за незаконно строителство, представляващо процесната сграда; писмо на [община] изх.№94-Ж-05/26.02.03г., от което се установява, че не е дадено съгласие на молителя за изменение на плана по реда на чл.134 ЗУТ, както и писмо изх.№94-Ж-76/04.12.02г., с което общината е уведомила молителя, че изграденият от него обект е с временен характер, но не е налице предпоставката на §17, ал.2 ЗУТ за придаването на траен устройствен статут, тъй като в 6 месечния срок от влизане в сила на ЗУТ, т.е. до 30.09.2001г., такава молба не е постъпвала от негова страна. На следващо място – молителите считат, че влязлото в сила решение по чл.108 ЗС противоречи на решението от 16.03.09г. по адм.д.№16/09г. на АС Хасково, с което е прогласена за нищожна заповедта на кмета на общината за премахване на спорната сграда. Това според тях е основание по чл.303, ал.1, т.4 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение по чл.108 ЗС. Ответникът в производството [община] счита, че молбата е неоснователна. Документите по посочената преписка не са новооткрити доказателства, тъй като са съществували и при висящността на спора по чл.108 ЗС. Освен това – не се сочи какви точно документи се съдържат в тази преписка, за да се прецени относимостта им към правния спор. Посочените доказателства нямат никакво отношение към възможно придобивно основание за молителите, на което те да са се позовали при висящността на спора за собственост. Не е налице и основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК, тъй като се касае за дела с различен предмет, едното от които е гражданско, а другото – административно. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира молбата за процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна. Съображенията за това са следните: Представените в настоящото производство писмени доказателства не са нови по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са съществували докато спорът по чл.108 от ЗС е бил висящ. Молителите не са представили другите доказателства, които се съдържат във въпросната преписка до общината, за да може да се прецени дали те са нови и дали са относими към приключилия правен спор. Молбата им почива на предположение, че в преписката се съдържат документи, които биха съставлявали основание за отмяна. В. съд няма правомощията в производство по чл.303 ГПК да издирва доказателства, на които би могла да се основава молбата за отмяна. Тези доказателства следва да бъдат представени със самата молба. Независимо от това следва да се посочи, че според самите молители това са доказателства за признаване на траен градоустройствен статут на процесната сграда. Дори такива доказателства да съществуват, сами по себе си те не сочат на придобивно основание за молителите. Единствено ако при условията на §17, ал.2 от ПР на ЗУТ /ДВ бр.41/2001г./ е било отстъпено право на строеж за процесната сграда и това доказателство е ново по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК, молителите биха могли да искат отмяна на влязлото в сила решение. Такива твърдения обаче липсват по делото. Напротив, в представеното писмо изх.№94-Ж-76/04.12.02г. се сочи, че не е направено искане по §17, ал.2 от ПР на ЗУТ в законния срок. Не е налице и основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК. То предполага наличието на две влезли в сила противоречиви решения по граждански дела, които имат еднакъв предмет и едни и същи страни. Не може да се говори за противоречие между решение по гражданско и решение по административно дело. Законът има предвид противоречие между диспозитивите на двете решения, а не между техните мотиви. В настоящия случай изобщо липсва и противоречие, тъй като спорът по чл.108 ЗС е свързан с установяване на придобивно основание за Ж. Д. Г. и Н. С. Г., а не дали построената от тях сграда има характер на преместваемо съоръжение или е траен строеж. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Ж. Д. Г. и Н. С. Г. за отмяна на влязлото в сила решение №191 от 08.07.11г. по гр.д.№361/11г. на Хасковския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.