7 Р Е Ш Е Н И Е № 29 гр. София, 28 април 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП АТАНАС ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 106 /2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпила касационна жалба от подсъдимия Н. Д. К., чрез защитника му – адвокат К. Е., срещу въззивно решение № 204/12.11.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 414/2019 г., по описа на Апелативен съд - Пловдив. В жалбата се твърди наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1- т. 3 от НПК, като в писмено допълнение към нея се сочат аргументи в тяхна подкрепа. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда и оправдаване на подсъдимия, както и за отхвърляне на предявения срещу него граждански иск. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и пледира за уважаването й, по изложените в нея съображения. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец Шинка М. изразява становище за неоснователност на касационната жалба, като прави искане за оставянето й без уважение. Представителят на Върховна касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила като правилно и законосъобразно. В предоставената му последна дума подсъдимият К. заявява, че не е осъществил деянието, поради което моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 66/28.06.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 588 / 2018 г., по описа на Окръжен съд - Пловдив, подсъдимият Н. Д. К. е признат за виновен в това, че на 13.12.2003 г. в [населено място], като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, умишлено умъртвил Б. Ф. М., като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т.6, пр. 2, вр. с чл. 63, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от седем години, при първоначален „строг“ режим на изтъпяване. На основание чл. 59, ал.1 от НК от определеното наказание е приспаднато предварителното задържане на подсъдимия с мярка за неотклонение. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец Шинка И. М. сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 13.12.2003 г. да пълното й издължаване, както и 3600 лева, за заплатеното от нея адвокатско възнаграждение. Подсъдимият останал недоволен от първоинстанционната присъда и я обжалвал пред Апелативен съд – Пловдив, където е образувано в.н.о.х.д. № 414/2019 г. С въззивно решение № 204/12.11.2019 г., постановено по същото дело, присъдата на окръжния съд е изменена като е намален размерът на наложеното наказание „лишаване от свобода“ от седем години на пет години и е постановено, съобразно чл. 57, ал.2, т. 3 от ЗИНЗС, то да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим, Касационната жалба, подадена срещу въззивното решение, е допустима, тъй като е депозирана от страна, която има право на това, в законовоопределения срок и срещу акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. На първо място следва да се извърши проверка на твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като неговата основателност изключва необходимостта от проверка за съществуването на другите касационни поводи. В подкрепа на заявеното касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК в писменото допълнение към жалбата касаторът сочи, че апелативният съд не е направил необходимото за разкриване на обективната истина, като не е подложил събраните доказателства на внимателна и пълна проверка. Неправилно контролираният съд основал решението си на протокола за извършен следствен експеримент, въпреки че при осъществяване на процесуалното действие са допуснати нарушения, като обвиняемият е бил насочван от полицейски служител. Въззивният съд игнорирал факта, че по време на експеримента К. посочил как нанася удар с нож в дясната част на гърба на пострадалия, а обективно при аутопсията било установено нараняване в лявата му част. Контролираният съд възприел заключението на съдебно психиатричната и психологична експертиза относно психичната годност на подсъдимия, като не взел предвид, че той е неграмотен и към датата на изследването и на осъществените с него процесуални действия е бил на метадонова програма след дългогодишна употреба на наркотици. По същество с тези доводи за допуснати процесуални нарушения всъщност се оспорва обосноваността на въззивното решение, като се твърди, че неправилно контролираният съд е поставил в основата на своите изводи събраните по делото доказателствени източници – протокола за следствен експеримент и заключението на СППЕ. Не веднъж касационният съд е посочвал, че необосноваността не е от кръга на касационните поводи, визирани в разпоредбата на чл. 348, ал.1 от НПК. Върховната съдебна инстанция не е оправомощена да установява нови фактически положения, различни от приетите от предходните съдилища, въз основа на свой собствен прочит на доказателствената съвкупност и на тази база да формира правните си изводи. Всеки съд има суверенното право да гради вътрешното си убеждение въз основа на събраните по делото доказателства като даде вяра на едни и отхвърли други, стига да мотивира този свой избор и да е изпълнил задълженията си, определени от процесуалния закон, свързани със събирането, проверката и оценката на доказателствения материал. Контролираният съд е изпълнил задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107 и чл. 339, ал.2 от НПК като е анализирал подробно доказателствената съвкупност излагайки убедителни съображения относно приетите въз основа на нея факти. Специално внимание въззивният съд е отделил на годността на процесуалния способ за проверка на обясненията на обвиняемия /подсъдимия/ - проведените следствени експерименти, като е отговорил на възраженията на защитата, направени в тази насока. На л. 22 – 23 от въззивното решение контролираната инстанция е посочила съображенията си, поради които приема, че при извършване на процесуалното действие не са допуснати нарушения на процесуалните правила. Настоящият съд също намира, че опитът на един от полицейските служители да напътства обвиняемия по време на провеждане на експеримента е бил париран от водещия разследването още в самото начало / няма данни за други такива действия/, поради което правилно предходните инстанции са приели, че не е нарушен редът за провеждане на следственото действие. Експериментът е проведен в присъствие на защитника на обвиняемия и поемни лица, ръководен е от органа, провеждащ разследването и е надлежно отразен в съответния протокол. При това не съществува процесуално основание да бъде изключен от доказателствената съвкупност, а отразеното в него да бъде игнорирано. Обсъдено е и възражението за това, че при следствения експеримент обвиняемият е посочил как нанася удар с нож в дясната част на гърба на пострадалия, докато обективно е констатирано нараняване в лявата му част. Правилно посоченото разминаване е счетено за несъществено от контролирания съд, като е взет предвид изключително дългият период от време /близо 14 години/ изминал от извършване на деянието до провеждане на следствения експеримент, несъмнено оказващ влияние върху способността на индивида да запаметява с точност събития с такава давност. Динамиката и механизмът на осъществяване на деянието и бързината, с която се е случил инцидента също са фактори, които оказват въздействие върху точността на възприятията на дееца и прецизността при възпроизвеждането им. Отделно от това посоченото обстоятелство не се характеризира с такова голямо значение, каквото му предава защитата, тъй като става въпрос за удар нанесен с нож в една и съща област на тялото на пострадалия, каквато е гърбът. Липсата на категоричност или несъществено разминаване в обясненията на подсъдимия относно това, в коя част на гърба е нанесъл удара, не е с толкова голяма доказателствена стойност от гледна точка на механизма на причиняване на нараняването, още по - малко за изводите, свързани с авторството на деянието. По отношение на психичната годност на подсъдимия както към момента на извършване на деянието, така и при провеждането на действията по разследването с негово участие, контролираният съд се е позовал на заключението на назначената и приета по делото съдебно – психиатрична и психологична експертиза. При нейното изготвяне вещите лица са съобразили наличието на зависимост на подсъдимия към наркотични вещества, както и включването му в метадонова програма, като единодушно са преценили, че това не се отразява на годността му да възприема правилно факти и обстоятелства от значение за делото и да ги възпроизвежда, да се защитава сам, както и да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Това е дало основание на въззивния съд законосъобразно да приеме, че по време на разпита на обвиняемия и извършването с него на други действия по разследването, той е бил в състояние да дава достоверни обяснения и да се защитата, поради което не са допуснати нарушения на процесуалните му права. Следва да се отбележи, че изводите на предходните инстанции относно авторството на деянието са изградени не само на основата на самопризнанията на подсъдимия, направени в хода на досъдебното производство, проверени чрез проведените следствени експерименти, но и въз основа на задълбочения и пълен анализ на всички събрани по делото доказателствени източници: показанията на свидетелите А., А., К., П., А., Б., Й. Р., Г., Х., А., А., М., А., П. и М.; заключенията на съдебно - медицинските експертизи; веществените и писмените доказателства; обясненията на Б. от досъдебното производство. Всяко едно от посочените доказателства е преценено не само с оглед годността му, но и от гледна точка на неговата информативност и корелация с останалите доказателства. На тази доказателствена основа съдилищата по фактите са достигнали до законосъобразен извод за това, че подс. К. е осъществил деянието по чл. 116, ал.1, т.6, пр.2, вр. с чл. 115, вр. с чл. 63, ал.2, т. 1 от НК, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Неоснователно е и твърдението за допуснато нарушение на материалния закон, с квалифицирането на деянието като убийство, причинено по особено мъчителен начин. За да е налице квалификация по чл.116, ал. 1, т. 6, пр. 2 от НК следва да се установи чрез доказателствата, събрани по делото, че са използвани особен начин, средства или механизъм на въздействие върху телесния интегритет на пострадалия, в резултат на което той е претърпял значителни болки и страдания, продължителни по времетраене, прекомерни по своето естество, отличаващи се по интензитет и характеристики от обичайните наранявания, водещи до смъртен изход. Вярно е, че в конкретния случай подсъдимият е нанесъл само един удар с нож в гърба на пострадалия. В резултат на този удар обаче, оръжието е проникнало на 12 см. в тялото на пострадалия, като това е довело до тежко засягане на основен орган, осъществяващ дихателната функция на организма, причинило на жертвата нарушения в дихателния му ритъм и мъчителен задух. Срязани са били големи разклонения на бронхите и съдовете на белия дроб, разрязани са долният ръб на шесто ребро в ляво и страничният израстък на 6 – ти гръден прешлен. Нараняването е причинило разхерметизирането на гръдната клетка, което е довело до излив в гръдната кухина и навлизане на въздух в лявата й половина /пневмоторакс/, както и до вдишване на кръв. Според експертите, въпреки концентрацията на алкохол в кръвта си, пострадалият е изпитвал значителни болки, страдания и чувство на безпомощност, изживявайки предсмъртна агония, съзнавайки неминуемо настъпването на смъртния изход. Тези усещания са били продължителни, като се има предвид, че пострадалият в описаното състояние се е опитвал да намери помощ, изминавайки значително разстояние – около 100 метра, от мястото, където му е причинено увреждането до жилището на свидетелката А.. Всички тези обстоятелства са съобразени от предходните инстанции, които правилно са приложили материалния закон, квалифицирайки деянието като убийство, извършено по начин особено мъчителен за пострадалия. Твърдението за несправедливост на наложеното наказание се аргументира единствено с обстоятелството, че според защитата подсъдимият неправилно е признат за автор на престъпната проява. Не се сочат други доводи, които да бъдат предмет на обсъждане от настоящата инстанция. С намаляване на наказанието от въззивния съд от седем на пет години и определяне на по-лек режим – „общ“, вместо наложения от първостепенния съд „строг“ режим, е изпълнен критерият за законоустановеност и справедливост на санкцията, поради което обжалваното решение не следва да бъде коригирано. Искането за отхвърляне на гражданския иск е обвързано единствено с твърдението за недоказаност на обвинението. Не се сочат други аргументи, които да бъдат предмет на обсъждане от касационния съд, поради което липсва основание за изменение на въззивното решение и в тази му част. Отсъствието на заявените касационни основания обуславя оставянето в сила на въззивния съдебен акт. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 204/12.11.2019 г., постановено по в.н.о.х.д. № 414/2019 г., по описа на Апелативен съд - Пловдив. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.