13 Р Е Ш Е Н И Е
№ 594
гр. София, 10 март 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети декември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар ..…………… КРИСТИНА ПАВЛОВА …...……… и с участието на прокурор …………… ПЕТЯ МАРИНОВА .………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 2150/2013 г. по описа на ВКС, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор от АП – гр.Бургас срещу решение № 140 от 09.10.2013 г. на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 143/2013 г. по описа на същия съд.
В протеста на прокурора са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК – нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 2 от НПК и съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК, като към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. 2 и т. 3 от НПК да отмени изцяло въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Представителят на обвинителната власт е изложил съображения, че с решението си въззивният съд не дал отговор на възраженията и доводите на първоинстанционната прокуратура, съдържащи се във въззивния протест, както и на тези, изложени в пледоарията на прокурора, участвал в производството пред въззивната инстанция, с което било допуснато съществено процесуално нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК. Съдът изцяло споделил и преповторил фактическите констатации и направените въз основа на тях материално-правни изводи на ОС – гр.Бургас, като при излагането на мотивите за това не направил собствен цялостен анализ на всички събрани преки и косвени доказателства относно релевантните към предмета на доказване факти. Макар че декларирал, че изцяло проверил правилността на невлязлата в сила присъда, въззивният състав по същество не изпълнил задълженията си по чл. 314 от НПК и не отговорил на наведените доводи. Процесуалната стойност и значение на доказателствените източници трябвало да се преценят, като обективно и всестранно се изследват и съпоставят с останалите през призмата на задълженията на съда по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. С въззивното решение това не било сторено, като нарушението на тези правила ограничило не само правата на подсъдимия, но и тези на прокурора като страна, която повдига и поддържа обвинението.
Преди да се отговори на въпроса за правилната правна квалификация на деянието и дали извършеното съставлява престъпление, първо следвало да се установи има ли достатъчна съвкупност, събрана по съответния процесуален ред в досъдебната и съдебната фаза на наказателното производство. Само при пълнота на доказателствата можело да се правят изводи както за обоснованост на съдебния акт, така и за евентуално правилно приложение на материалния закон, а в конкретния случай реално нито един елемент от предмета на доказване в наказателния процес до момента не бил установен.
По отношение на възражението за неправилно приложение на материалния закон, прокурорът принципно поддържа, че въпросът за немаловажните вредни последици следвало да се изясни щателно и задълбочено, защото се касаело не само за обективен признак, без наличието на който не би се стигнало до осъществяване на престъплението, но и защото този признак служел за обективен разграничителен критерий между престъплението по чл. 282 от НК и редица административни, дисциплинарни и други нарушения. Тази проблематика не била предмет на задълбочен анализ в обжалвания съдебен акт, като изложената аргументация не можело да бъде споделена. Съставът на инкриминираното престъпление бил осъществен, тъй като цялостното осъществено от подсъдимия М. поведение презумирало наличието на цел – набавяне на облага за себе си (внасяне на съответните такси) и за взискателя – да бъде въведен във владение на имот, без да е налице основание за това. Извършването на тези действия би довело и до причиняване на немаловажни вредни последици за [фирма] с оглед естеството на имота – складова база и административна сграда, в която се осъществявала търговска и административна дейност.
В съдебно заседание на ВКС представителят на ВКП поддържа касационния протест на прокурора при АП – гр.Бургас като аргументиран и основателен. Прокурорът счита, че въззивният съд е постановил решението си при нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения, поради което предлага съдебният акт да бъде отменен, а делото – върнато за ново разглеждане.
Адв. К., защитник на подсъдимия М., моли ВКС да отхвърли протеста като неоснователен и да потвърди въззивното решение. Излага съображения, че протестът бил неконкретизиран, немотивиран и по съдържание идентичен с обвинителния акт, като в него били развити аргументи за нарушения, които липсвали в атакувания съдебен акт. Едва в хода на съдебните прения прокурорът от АП – гр.Бургас изтъкнал като процесуално нарушение липсата на доказателства, относими към предмета на доказване. Именно прокурорът обаче е следвало своевременно да ги събере. Твърдението за неправилно приложение на материалния закон било несъстоятелно. По делото били изготвени изключително подробни мотиви и от двата съдебни състава.
Подсъдимият Т. М. се присъединява към становището на защитника си и моли протестът да бъде оставен без уважение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 160 от 28.06.2013 г., постановена по НОХД № 252/2013 г., Бургаският окръжен съд е признал подсъдимия Т. Н. М. за невинен в това, че в [населено място], при условията на продължавано престъпление през периода от 23.12.2009 г. до 11.10.2010 г., в качеството му на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение – частен съдебен изпълнител, вписан в К. на частните съдебни изпълнители с рег. № 707 с район на действие окръжен съд – гр.Бургас, нарушил служебните си задължения, визирани в чл. 426, ал. 1 от ГПК, и при обезсилен изпълнителен лист с определение № 88 от 15.11.2007 г. на апелативен съд – гр.Бургас, издаден по ЧГрД № 41/2007 г. на ОС – гр.Бургас в полза на [фирма] – [населено място], представлявано от К. С. С., на 23.12.2009 г. образувал изпълнително производство № 20097070400071/2009 г. по молба на К. С. С. в качеството му на представляващ [фирма] – [населено място], както и в нарушение на чл. 522, ал. 1 от НПК извършил изпълнителни действия:
- на 06.08.2010 г. извършил въвод във владение на К. С. С., представляващ [фирма] – [населено място], и съставил протокол за въвод във владение на същото лице в имот: терен от 3 900 кв.м. с пл. № 30 по плана на промишлена зона „Ю.” – [населено място], ведно с построена върху същия терен едноетажна сграда (хале) със застроена площ от 1 050 кв.м., както и административна сграда (незаконна постройка) – триетажна незавършена сграда, находяща се в [населено място], [улица];
- на 11.10.2010 г. разпоредил принудително изнасяне на движими вещи, намиращи се в посочения имот, с определен пазач по изпълнително дело № 200778000400023/2007 г. на частен съдебен изпълнител И. Б. – [фирма] с управител Н. В. Т.;
с цел да набави облага в размер на 1 725 039.00 лева за [фирма] – [населено място], представлявано от К. С. С., като от деянието биха могли да настъпят немаловажни вредни последици в размер на 1 725 039.00 лева, като деянието представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдал подсъдимия М. по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 282, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
По протест на прокурор от ОП – гр.Бургас срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 143/2013 г. по описа на Бургаския апелативен съд, като с решение № 140 от 09.10.2013 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил оправдателната присъда на окръжния съд.
Решението на БАС е съобщено на АП – гр.Бургас по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 11.10.2013 г., а касационният протест е подаден на 17.10.2013 г., поради което ВКС намира, че е допустим – подаден от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок.
Разгледан по същество, касационният протест на прокурора е неоснователен. Залегналите в него възражения са обособени в две основни групи: допуснати при постановяване на атакувания съдебен акт съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на материалния закон, в каквато последователност касационната инстанция ще разгледа наведените доводи.
Оплакванията от първата група са диференцирани като: липса на мотиви на въззивното решение по направените конкретни доводи на прокуратурата; неизпълнение на задълженията на въззивния съд по чл. 314 от НПК с оглед отсъствието на собствен цялостен анализ на всички преки и косвени доказателства за релевантните за предмета на доказване факти; нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 107 от НПК при оценката на доказателствените източници.
При прегледа на решението по ВНОХД № 143/2013 г. по описа на Бургаския апелативен съд ВКС констатира, че не е постановено при допуснато абсолютно процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Атакуваният съдебен акт в пълна степен отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, тъй като в съдържанието му (стр. 12 – стр. 15 от решението на БАС) са изчерпателно изложени доводите, въз основа на които съдът е отхвърлил залегналите във въззивния протест възражения на прокурора от ОП – гр.Бургас за необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционната присъда. Във въззивното решение е възпроизведена приетата от апелативния съд фактология (стр. 2 – стр. 11 от решението), кореспондираща с направените и от първоинстанционния съд фактически констатации. В съдържанието на атакувания съдебен акт надлежно фигурира и юридическата му част със съответните правни изводи (стр. 15 – стр. 17 от решението), които също се припокриват с правната аргументация на състава на БОС. Обективното отсъствие на съществени непълноти в мотивировката на въззивния съдебен акт обезпечава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение. Изготвеният акт гарантира и правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е била потвърдена първоинстанционната присъда, и им осигурява възможност пълноценно да аргументират възраженията си срещу въззивното решение в касационното производство.
Въпреки спазените от въззивния съд гаранции за ефективна реализация на правото на протестиране на съдебния акт, оплакването на прокурора в касационния протест за допуснати при изготвянето на въззивното решение нарушения на чл. 339, ал. 2 от НПК е общо и схематично формулирано. Тъй като не са уточнени съответните възражения и доводи на първоинстанционната прокуратура, които по мнението на прокурора от АП – гр.Бургас са останали без отговор, настоящата инстанция обективно е възпрепятствана да обсъди по-обстойно тази претенция на представителя на обвинителната власт.
С отсъствие на конкретика се характеризират и формулираните в касационния протест доводи за допуснати от въззивния съд нарушения чл. 314 от НПК – отсъствие на собствен цялостен анализ на всички преки и косвени доказателства за релевантните за предмета на доказване факти, и нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 107 от НПК при оценката на доказателствените източници. Понеже прокурорът не е посочил кои именно доказателства от значение за разкриване на обективната истина са били игнорирани от въззивния съд при решаване на делото и какви точно пропуски са били допуснати при оценката на доказателствените източници, настоящият съдебен състав на ВКС може само да провери процесуалната дейност на БАС за наличието на нарушения, които съдът проследява служебно и без да е изрично сезиран от страните.
Бургаският апелативен съд е проверил първоинстанционната присъда на окръжния съд в очертаните от чл. 314, ал. 1 от НПК предели, като в резултат на проверката си се е солидаризирал с установените от първата инстанция фактически положения и дадената от нея интерпретация на доказателствената съвкупност. Следва да се изтъкне, че въззивната инстанция е била обективно затруднена при проверката на първоинстанционния съдебен акт с оглед отсъствието на конкретика и яснота на възраженията на прокурора от ОП – гр.Бургас срещу оспорената като „неправилна” първоинстанционна присъда. Въпреки значителния обем на протеста, с който е бил сезиран Бургаският апелативен съд, отправеното с него основно искане за осъждане на подсъдимия М. на практика не е било мотивирано с конкретни съображения по въпросите кои точно от фактическите констатации на първоинстанционния съд прокурорът е счел за необосновани и кои правни изводи е намерил за незаконосъобразни. (При внимателния прочит на въззивния протест се установява, че не съдържа коментар на качествата на първоинстанционния съдебен акт, а преповтаря конкретни твърдения от обстоятелствената част на обвинителния акт, които в мотивите на присъдата са били приети за доказани). При липсата на подробна обосновка на твърденията за неправилност на атакуваната присъда, съставът на БАС е осъществил въззивната проверка изцяло служебно съобразно разпоредбата на чл. 314, ал. 1 от НПК, за да гарантира на страните вярно изясняване на фактите по делото и правилно приложение на закона.
Двете съдебни инстанции изключително подробно и прецизно са проследили усложнената хронология на водените съдебни производства и действията на съдебните изпълнители във връзка с претенциите на св. К. С., управител на [фирма], за въвод във владение в недвижим имот, индивидуализиран като терен от 3 900 кв.м., образуващ самостоятелен имот, планоснимачен № 61, също и част от бивш имот планоснимачен № 30 по плана на промишлена зона „Ю.” – [населено място], ведно с построената върху терена едноетажна масивна сграда (хале) със застроена площ 1 050 кв.м. и ел. табло ТС, инв. № 301746, както и незавършена триетажна административна сграда (незаконна постройка). Основните факти, относими към преценката на обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия Т. М., са правилно установени.
Въз основа на съдържанието на инкорпорираната доказателствена маса въззивният съд е извел очертаните в мотивите на атакуваната присъда фактически положения, а именно че: С. Н., частен съдебен изпълнител с рег. № 805 с район на действие ОС – гр.Бургас, образувала изпълнително дело 20068050400008/2006 г. със страни: взискател [фирма] – [населено място], представлявано от С. Ж., и длъжник [фирма], представлявано от К. С.. По искане на взискателя [фирма] – [населено място] била извършена публична продан на описания по-горе имот, собственост на длъжника [фирма], като за купувач било обявено търговското дружество [фирма] с управител Н. Т.. С постановление № 62 от 27.12.2006 г. на частния съдебен изпълнител Н. имотът бил възложен на обявения купувач, който бил въведен във владение с протокол от 22.01.2007 г.
По частни жалби на управителя на [фирма] К. С. и на С. Н. против действията на частен съдебен изпълнител С. Н. по изпълнително дело № 20068050400008/2006 г., било образувано ЧГрД № 41/2007 г. по описа на БОС. С решение от 11.05.2007 г. съдът отменил като незаконосъобразни действията на частния съдебен изпълнител Н. (както първото действие – опис на недвижим имот от 08.11.2006 г., така и всички последващи, включително постановлението от 22.12.2006 г. за обявяване на постъпили наддавателни предложения и определяне на купувач, постановлението от 27.12.2006 г. за възлагане на недвижимия имот на [фирма], както и всички останали изпълнителни действия, извършени на и след 27.12.2006 г.).
С решение № 190 от 23.08.2007 г. БОС по реда на чл. 194 от ГПК допуснал тълкуване на решението си от 11.05.2007 г. по ЧГрД № 41/2007 г., като приел, че отмяната на действията на частния съдебен изпълнител Н. след 27.12.2006 г. означавала възстановяване на първоначалното фактическо положение отпреди 27.12.2006 г. от страна и за сметка на [фирма], съответно, възстановяване на владението на длъжника [фирма] върху собствения на дружеството недвижим имот с пл. № 60, находящ се в промишлена зона „Ю.”, [населено място], [улица].
На основание решенията на БОС по ЧГрД № 41/2007 г. от 11.05.2007 г. и от 23.08.2007 г. св. К. С. поискал от БОС да му бъде издаден изпълнителен лист, като с резолюция от 21.09.2007 г. молбата му била уважена. Въз основа на изпълнителния лист частният съдебен изпълнител Т. К. образувал изпълнително дело № 0219/2007 г. за въвод във владение със страни: взискател [фирма] и длъжник [фирма] – [населено място].
По жалба на длъжника [фирма] – [населено място] Бургаският апелативен съд с определение № 88 от 15.11.2007 г. по ЧГрД № 177/2007 г. отменил резолюцията за издаване на изпълнителен лист от 21.09.2007 г. и обезсилил издадения изпълнителен лист. Съдебният акт на БАС влязъл в сила, тъй като касационната жалба на [фирма] била оставена без разглеждане по образуваното гражданско дело № 343/2008 г. по описа на ВКС, след което изпълнителното дело № 0219/2007 г., образувано от частния съдебен изпълнител Т. К., било прекратено.
За да реализира претендираното си право за обратен въвод във владение на имота, св. К. С. се свързал с подсъдимия Т. М., частен съдебен изпълнител с район на действие ОС – гр.Бургас, вписан с рег. № 707 в регистъра на частните съдебни изпълнители. На 23.12.2009 г. подсъдимият М. в нарушение на чл. 426, ал. 1 от ГПК образувал изпълнително дело № 20097070400071/2009 г. по молба за възстановяване на първоначално фактическо положение от [фирма] чрез управителя му св. К. С. срещу [фирма] с управител Н. Т., без наличието на изпълнителен лист, а само въз основа на двете съдебни решения на Бургаския окръжен съд – решението от 11.05.2007 г. по ЧГрД № 41/2007 г. и решението за тълкуването му от 23.08.2007 г. Макар цитираните съдебни актове да не попадали в категорията актове, посочени в чл. 426, ал. 1 от ГПК, пряко обуславящи принудително изпълнение, подсъдимият приел тъкмо обратното, като се позовал на публикувания в сборник съдебни практики „Принудително изпълнение – коментари, тълкувания, анализи”, бр. 1 от 2007 г., правен анализ на уредбата на изпълнителния процес от съдията във ВКС Б. Б..
На 06.08.2010 г. подсъдимият М. в нарушение на чл. 522, ал. 1 от ГПК предприел действия по въвод във владение на [фирма] чрез управителя му св. К. С., като съставил протокол за въвод във владение.
На 11.10.2010 г. подсъдимият М. констатирал с разпореждане, че търговското дружество [фирма] не било изпълнило задължението си по протокола от 06.08.2010 г. да освободи недвижимия имот, поради което насрочил принудително изнасяне на движимите вещи на длъжника за 18.10.2010 г.
Касационната инстанция намира, че така възприетите фактически положения са изведени при липса на процесуални нарушения, като при оценката на доказателствените материали не са допуснати логически грешки. Въззивният съд в съответствие с изискванията на процесуалния закон е взел предвид комплексно всички доказателствени материали и убедително е обосновал съображенията си, въз основа на които е направил фактическите си констатации. На л. 12 – л. 13 от решението е посочено, че БАС е основал възприетите от него обстоятелства от съществено значение за правилното решаване на делото върху обясненията на подсъдимия (който не е отрекъл залегналите в обвинителния акт факти), безпротиворечивите и логически и хронологически синхронизирани помежду си показания на свидетелите К. С., М. Г., М. Г., Г. Б., С. Н., както и преди всичко въз основа на писмените доказателствени материали, от които по категоричен начин се изяснява процесуалното развитие на казуса. Общата доказателствена съвкупност в случая е еднозначно ориентирана, без съществени противоречия, като предпоставя еднопосочни изводи по същество. Основните факти, обуславящи извода на БАС за реализирани от подсъдимия М. нарушения на задълженията му по чл. 426, ал. 1 и чл. 522, ал. 1 от НПК, неоснователно са оспорени от представителите на обвинителната власт, най-малкото защото кореспондират на твърденията на прокурора, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, преповторени в протеста срещу първоинстанционната присъда и маркирани на л. 4 в касационния протест.
Във въззивното решение не е изведена констатация за наличието на създадена с поведението на подсъдимия М. реална възможност за настъпване на значителни вредни последици. По отношение на това обстоятелство съдебните инстанции по фактите са отхвърлили като недоказано залегналото в обвинителния акт твърдение, че нарушаването на служебните задължения от страна на частния съдебен изпълнител М. било предпоставка за настъпването за [фирма] на немаловажни вредни последици с имуществен характер в размер на 1 725 039 лева (стойността на имота, предмет на въвода във владение). В тази насока на стр. 15 – стр. 16 от въззивното решение съставът на БАС е изложил основателни аргументи в подкрепа на становището си, че обвинението срещу подсъдимия в тази му част не почива на конкретни доказателства. От една страна, посочената в обвинителния акт стойност на имуществените вредни последици, които биха могли да настъпят от деянието на подсъдимия, неправилно е била определена на 1 725 039 лева съгласно заключението на назначената оценъчна експертиза. Такава оценка експертното заключение е дало за недвижим имот – терен с площ 10 495 км.м., образуващ самостоятелен поземлен имот № 60 по плана на [населено място], промишлена зона „Ю. – И.”, който съгласно влязла в сила заповед на кмета на [община] е бил образуван от сливането на имот с планоснимачен № 60 с площ 6 595 кв.м. и имот с планоснимачен № 61 с площ 3 900 кв.м. Именно по отношение на този имот в обстоятелствената част на обвинителния акт неправилно са залегнали твърдения, че е бил изнесен на публична продан по образуваното от частния съдебен изпълнител С. Н. изпълнително дело № 20068050400008/2006 г., а впоследствие – е бил възложен на обявения купувач [фирма], което търговско дружество е било въведено във владение на 22.01.2007 г. Така индивидуализираният в обвинителния акт имот обаче е различен от имота, предмет на обратния въвод във владение по образуваното от подсъдимия М. изпълнително дело № 20097070400071/2009 г. – терен от 3 900 кв.м., образуващ самостоятелен имот, планоснимачен № 61, също и част от бивш имот планоснимачен № 30 по плана на промишлена зона „Ю.” – [населено място], ведно с построената върху терена едноетажна масивна сграда (хале) със застроена площ 1 050 кв.м. и ел. табло ТС, инв. № 301746, както и незавършена триетажна административна сграда (незаконна постройка). От друга страна, обвинението не е доказало и твърденията си, че вредните последици биха могли да накърнят патримониума на търговското дружество [фирма]. Действията на частния съдебен изпълнител Н. по изпълнителното дело № 20068050400008/2006 г. за възлагане на имота и въвода във владение на [фирма] са били отменени като незаконосъобразни с решението на БОС от 11.05.2007 г. по ЧГрД № 41/2007 г. по описа на същия съд. Междувременно, считано от 12.06.2008 г., [фирма] е било назначено за пазач на терена с площ от 10 495 кв.м., образуващ самостоятелен поземлен имот № 60 по плана на [населено място], промишлена зона „Ю. – И.”, по друго изпълнително дело – № 20078000400023/2007 г. по описа на частен съдебен изпълнител И. Б. със страни: взискател С. Н., издател на запис на заповед [фирма], представлявано от св. К. С., и авалисти [фирма], представлявано от св. К. С., и св. К. С..
Прокурорът от АП – гр.Бургас не е оспорил извода на въззивния съд за недоказаност на фактическото положение, че с поведението си подсъдимият М. е създал реална възможност за настъпване на значителни вредни последици за [фирма] в размер на 1 725 039 лева, като на стр. 3 от касационния протест е отбелязал изрично, че в тази насока мотивировката на съдебните актове била обоснована и правилна. Представителят на обвинителната власт обаче е счел, че БАС е допуснал нарушение на чл. 13 от НПК, като е решил делото при неизяснена фактическа обстановка относно съществени обстоятелства от значение за съставомерността на инкриминираното деяние – „предмета на престъплението, стойността на престъплението, има ли евентуална вреда, какво се намира на територията на спорния имот, предвид обстоятелството, че „Б. Б. К.” бил собственик на имота, но не и на построените сгради, каквито се установило, че съществуват, като не било установено чии били те. Не било установено дали се извършва някаква търговска или промишлена дейност на територията на имота, нито на каква част от имота „М. и партньори” било пазач, предвид, че дружеството било определено като пазач по друго изпълнително производство. Предвид това си качество дружеството било задължено да пази вещта като добър стопанин, да дава сметка за приходите от нея и за разноските по пазенето. В този ред на мисли не било установено какви приходи е получило дружеството от имота; отчетени ли били същите, където трябва, и ако не – каква е била причината за неотчитането им; имало ли е пряка причинно-следствена връзка с неправомерните действия на подсъдимия; спирана ли е била на инкриминираните дати дейността на пазача и дали това е дало негативен резултат от имуществено и неимуществено естество”.
Тези неизяснени обстоятелства са били изтъкнати в пледоарията на въззивния прокурор (търба на л. 25 – л. 26 от ВНОХД № 143/2013 г. по описа на БАС), който е заявил, че допуснатата още на досъдебното производство „хроническа анемия” на доказателствената съвкупност не можела да бъде отстранена от въззивния съд, поради което на основание чл. 335, ал.1, т. 1 от НПК първоинстанционната присъда следвало да бъде отменена, а делото – да се върне на прокурора за отстраняване на допуснатите нарушения при разкриване на обективната истина.
В касационния протест отказът на състава на БАС да уважи искането на прокурора неоснователно е интерпретиран като процесуално нарушение, ограничаващо както правата на подсъдимия, така и на прокурора като страна, която повдига и поддържа обвинението. Прокурорът не може да атакува оправдателна присъда с твърдения за нарушения на процесуалните права на подсъдимия. В тази насока ВКС е имал повод да се произнесе, че оправдателната присъда е „резултат на пълната реализация на процесуалните права на обвиняемия”, поради което не може да се отменя по протест на обвинението с цел връщане на делото за ново разглеждане (Р № 442-2000-І). Съгласно принципните постановки, възприети с ТР № 2/2002 г., т. 1, прокурорът не може също така в качеството си на страна да се позовава на своето процесуално поведение на досъдебната фаза – по времето, когато е бил „господар на процеса”, и противно на принципа, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение, да иска отмяна на присъдата за нарушения, свързани със собствената му процесуална фигура, с извършени от самия него незаконосъобразни действия и допуснати бездействия. Процесуалното законодателство ясно определя същността на досъдебното производство като такова за “прокурора” и разкрива целта му – да изясни налице ли са основания за привличане на дадено лице към наказателна отговорност и да подготви обвинението за съда. Досъдебното производство дава достатъчно възможности на прокурора да изгради и обоснове обвинителната си теза. Внасянето на делото с обвинителен акт за разглеждане в съда предпоставя сигурност от страна на прокурора, че тезата му е основателна и доказана. Поради това въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, като не е уважил искането на прокурора от АП – гр.Бургас за отмяна на присъдата и връщане на делото на прокурора.
Съдебните инстанции не са пренебрегнали задължението си за пълноценно разкриване на обективната истина и с това, че сами не са разследвали претендираните от прокурора неизяснени обстоятелства. Съвременното разбиране за съда като главен субект на наказателния процес и съдебната фаза като централна в наказателното производство не игнорира същността, предназначението и организацията на досъдебната фаза и не освобождава органите на досъдебното производство от задължението да събират доказателства, необходими и достатъчни за установяването на истината. Прехвърлянето върху съда на задължението да разследва вместо органите на досъдебното производство и за първи път да събира доказателства в подкрепа на обвинението ангажира съда с тезата на обвинението и обезсмисля принципа на състезателност. Съдът не би и могъл за първи път да установява обстоятелства от съществено значение за съставомерността на инкриминираното деяние, защото е ограничен от обхвата на обвинението, формулирано с обвинителния акт, и не може да го надхвърля с факти, неизвестни за подсъдимия.
В заключение, по наведеното от прокурора от АП –гр. Бургас касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК следва да се обобщи, че при осъществената касационна проверка на атакувания въззивен съдебен акт ВКС не установи Бургаският апелативен съд да е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането, проверката или оценката на доказателствените материали по делото, не намери същите да са интерпретирани едностранчиво, изопачено или тенденциозно, или предходната инстанция да е основала изводите си на негодни доказателствени материали или на несъществуваща доказателствена основа. При касационния контрол вътрешното убеждение на инстанциите по фактите не може да бъде оспорено и поставено под съмнение, щом са били спазени всички наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност.
В пределите на установените и доказани фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за оправдаването на подсъдимия Т. М.. При отсъствието на обективен елемент от състава на престъплението по чл. 282, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК – възможността за настъпване на немаловажни вредни последици, по отношение на подсъдимия не може да бъде постановена осъдителна присъда.
Въпреки че с оглед извода за обективна несъставомерност на поведението на подсъдимия М. липсва необходимост от обсъждане на представното съдържание на дееца, настоящата инстанция следва да отбележи, че в пълна степен споделя аргументите на въззивния съд относно субективната страна на инкриминираното престъпление. В съгласие със закона и съдебната практика съставът на БАС е отчел, че субективната страна при престъплението по чл. 282, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК съдържа и т.н. специален субективен елемент, очертаващ допълнително друг психически момент – специалната цел в някой от предвидените в нормата варианти. В разглеждания казус, въпреки осъществените нарушения на служебните задължения на подсъдимия, по делото не е доказано, че той е целял да набави облаги за търговското дружество [фирма], представлявано от св. К. С., и то, в размер на 1 725 039.00 лв. (стойността на терена с площ 10 495 км.м., различен от имота, предмет на обратния въвод във владение по образуваното от подсъдимия М. изпълнително дело), което негово намерение да е било решаващ мотив за извършване на нарушенията. Изводи за виновното поведение на дееца могат да бъдат направени само когато съдът разполага с доказателствена съвкупност, съдържаща положителни факти относно наличието на съответния признак от състава на престъплението, а в конкретния случай такива отсъстват. Въззивният съд законосъобразно е отчел, че фактите относно допуснатите нарушения на ГПК при образуването на изпълнителното производство, съставянето на протокол за въвод във владение и разпореденото принудително изнасяне на вещи от имота сами по себе си не са безусловно доказателство, че подсъдимият е имал намерение да облагодетелства по някакъв начин търговското дружество [фирма]. По своето значение фактът на допуснатите нарушения не е достатъчен да обуслови еднозначен и несъмнен извод, че при провеждането на порочната процедура у дееца е съществувала на специална цел. Обсъжданият факт би могъл да даде указание в тази насока, само след като бъде съпоставен с други доказателствени факти по делото. Когато такива липсват, той самостоятелно не може да бъде поставен в основата на осъдителен съдебен акт.
Отделен е въпросът, че в разглеждания случай липсва доказателствена основа въобще да се приеме, че подсъдимият М. е действал с пряк умисъл, както основателно е отбелязал и въззивният съд на л. 17 от атакуваното решение. Прекият умисъл би бил установен с наличието на конкретни представи у дееца за служебните му задължения, произтичащи от императивните разпоредби на чл. 426, ал. 1 и чл. 522, ал. 1 от ГПК, както и със съзнанието, че със своите действия ги нарушава. Установените по делото факти обуславят заключение, че той е образувал изпълнителното дело за обратен въвод и е предприел последващите действия по вътрешно убеждение, основано на професионалните му познания, което изключва прекия умисъл.
Тези доводи мотивираха касационната инстанция да отчете за неоснователно залегналото в протеста възражение на прокурора при АП – гр.Бургас за допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на атакуваното въззивно решение.
С оглед на изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила проверения съдебен акт на АС – гр.Бургас по ВНОХД № 143/2013 г., с който е потвърдена присъда № 160 от 28.06.2013 г. по НОХД № 252/2013 г. по описа на Бургаския окръжен съд.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 140 от 09.10.2013 г., постановено по ВНОХД № 143/2013 г. по описа на Бургаския апелативен съд.
Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.
|