Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 289
София, 27.06.2022 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми юни през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 306 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Л. Л., чрез пълномощника му адвокат И. С., против решение № 260200 от 12.10.2021 г., постановено по гр. д. № 75 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Кюстендил, с което е отменено решение № 260300 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 2674/2019 г. на Районен съд – Кюстендил и вместо него е постановено друго за уважаване на предявения от Н. Л. С. против П. Л. Л. установителен иск за собственост на основание договор за дарение по нотариален акт № 94, том І, дело № 281/1995 г. и наследствено правоприемство от Д. Г. Т., поч. 10.01.1998 г. по отношение на 3/4 ид. ч. от дворно място, находящо в землището на [населено място], общ, К., извън регулацията на селото към момента на дарението, а преди това образуващо два бивши парцела – парцел * и парцел * в кв. 15 по плана на [населено място], цялото с площ от 2200 кв. м., заедно с 3/4 ид. ч. от сградите, построени в имота – масивна къща и селскостопанска постройка, при граници на имота по документ за собственост: река, Х. С., К. Козунджийска и Ц. Г., представляващ поземлен имот с идентификатор ***, с адрес: [населено място], местност „Суха река“ с площ от 2535 кв. м., като е отменен за 3/4 ид. ч. констативен нотариален акт за собственост по давност № 194, том І, рег. 4612, дело № 172/2019 г. на нотариус рег. № *, с който Е. Л. Т. е признат за собственик на горния имот.
Н. Л. С. е подала чрез пълномощника си адвокат М. К. писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното:
Въззивният съд е констатирал, че иска е основан на твърденията, че спорният имот е бил притежаван от Д. Г. Т. съгласно нотариален акт № 1160, том І, дело № 403/1957 г., като 1/2 от него и построените сгради са й били дарени с нотариален акт № 94, том І, дело № 281/1995 г., а другата 1/2 ид. ч. е наследена от нея и брат й Е. Т.; Д. Т. с нотариален акт № 64, том І, дело № 181/1984 г. е дарила на Е. Т. собствеността на друг свой имот, съседен на процесния, намиращ се в регулация и представляващ парцел * в кв. 21 по плана на [населено място] с площ от 1050 кв. м. и построената в него сграда; ищцата посещавала съсобствения имот и го стопанисвала, а през 2019 г. узнала, че брат й Е. Т. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност и го продал на ответника П. Л..
П. Л. е оспорил иска с доводи за липса на идентичност на закупения от него имот с имота, от който ищцата притежава права и че ищцата не е посещавала имота допреди няколко години, а след това самоуправно се настанила в закупения от него имот.
Съдът е приел за установено, че през 1957 г. Д. Г. е призната за собственик на овощна градина в землището на [населено място], местност „З. к.“ с площ 2.2 дка, при съседи: река, Х. С., К. К. и Ц. Г., от който са образувани парцели * и * в кв. 15 по плана на [населено място].
С решение от 5.07.1962 г. по гр. д. № 1455/1960 г. на Кюстендилски народен съд е обявен за окончателен проект за разделителен протокол, според който в дял на Д. Г. е поставен парцел * в кв. 21 по плана на [населено място], ведно с частта от имота, която се отчуждава и придава към парцел * в кв. 21.
С договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 94, том І, дело № 281/1995 г. Д. Г. е дарила на ищцата, нейна дъщеря 1/2 ид. ч. от дворно място извън регулацията на селото, а преди образуващо парцел * и * от кв. 15 по плана на [населено място] с площ от 2200 кв.м., ведно с 1/2 ид. ч. от построените в него сгради, при съседи: река, Х. С., К. Козунджийска и Ц. Г..
Със заповед №18-5651/31.05.2019 г. по заявление на Е. Л. Т. е одобрено изменение на КККР на [населено място], като са нанесени поземлен имот с идентификатор *** с площ от 2535 кв. м. и построените в него жилищна сграда с площ 26 кв. м. и стопанска сграда с площ 13 кв.м.
С нотариален акт № 194, том І, рег. 4612, дело № 172/2019 г. на нотариус рег. № * Е. Л. Т. е признат за собственик по давност на поземлен имот с идентификатор ***, стар идентификатор ***, номер по предходен план *, при съседи: поземлени имоти с идентификатор *** и идентификатор ***, както и на всички подобрения в него. Този имот Е. Л. Т. продал на ответника П. Л. Л. с нотариален акт № 16, том ІІ, рег. № 4917, дело № 194/2019 г. на нотариус рег. № *.
Вещото лице В. дава заключение, че имотите по нотариален акт № 94, том І, дело № 281/1995 г. и по нотариален акт № 194, том І, рег. 4612, дело № 172/2019 г. на нотариус рег. № * не са идентични, но единствено поради разликата в площта от 335 кв.м.
Вещото лице Х. посочва, че имотите са идентични, като Д. Г. е била собственик на част от имот пл. № *, включен като основа при обособяване на парцели * и * в кв. 15 по регулационния план от 1934 г. и от 1962 г.; поземлен имот с идентификатор *** граничи с парцел * в кв. 21 и при коректно нанасяне на крайната регулационна линия на кв. 21 в кадастралната карта ще се констатира т. нар. „контактна зона“, както и че имота по нотариалния акт от 1957 г. и имота, нанесен в кадастралната карта са частично идентични.
Въззивният съд е приел, че описаният в нотариалния акт от 1957 г. имот е съотносим към регулационния план, одобрен със заповед № 4181 и № 4182 от 05.11.1934 г. и е идентичен с имота, описан в нотариалния акт за дарение на 1/2 ид. ч. в полза на ищцата от 1995 г. Имотът, описан като парцел * в кв. 21 по плана на [населено място], ведно с частта от имота, която се отчуждава и придава към парцел * в кв. 21, който с решението от 5.07.1962 г. е поставен в дял на Д. Г. е индивидуализиран според регулационния план от 1962 г. и е различен от имота по нотариалния акт от 1957 г., ситуиран е северно от него, в съседство, но без обща граница. Със заповед № 654/01.04.1966 г. е одобрено изменение на регулационния план от 1962 г., целящо да осигури изискуемото се към онзи момент отстояние от съществуващи сгради до границата на парцела, в следствие на което графичната площ на парцел *, в кв. 21 по плана на [населено място] възлиза на 1 222 кв. м. На скица-приложение № 2 към заключението на в.л. Х. имотът, който е бил собственост на Д. Г. и 1/2 ид. ч. от който е дарена на ищцата, е изчертан и оцветен в зелен цвят, а имотът, който е бил собственост на наследодателката по силата на съдебната делба от 1962 г. е изчертан и оцветен в оранжев цвят, а частта от този имот, която е дарена на Е. Т. е защрихована в оранжево.
От поясненията на вещото лице С., направено в съдебно заседание на 25.11.2020 г. е установено, че кв. 15 по регулационния план от 1934 г. е идентичен с кв. 21 по регулационния план от 1962 г. Поземлен имот *** попада в кв. 15 по регулационния план от 1934 г., в кв. 21 по регулационния план от 1962 г. и е изключен от регулация с изменението на регулационния план от 1966 г.
Въззивният съд е посочил, че между двете заключения няма противоречие относно това, че след изменението на кадастралната карта за землището на [населено място] и отразяването на поземлен имот с идентификатор *** с площ от 2535 кв. м. е налице частична идентичност и припокриване между така заснетия имот, който на посочената скица е обозначен със зелени щрихи и оцветения в зелено имот по нотариалния акт от 1995 г., като границите на имотите от запад и от юг са идентични (с допустими разлики), а от изток и север се различават.
При така възприетата фактическа обстановка Окръжен съд - Кюстендил е направил извод, че ищцата е доказала, че е собственик на 3/4 ид.ч. от процесния имот, а собственик на останалата 1/4 ид. ч. е бил брат й Е. Т..
Приел е, че от заключенията на вещите лица инж. Х. и инж. С. е видно, че местоположението на процесния имот е установено и е съвсем ясно, поради което доводите на първостепенния съд, че ищцата не е доказала местоположението и разположението на имота си не може да бъдат споделени. Най-добре това е онагледено на скицата, представляваща приложение № 2 към заключението на вещото лице инж. Х., тъй като на тази скица, със зелен цвят е оцветен имотът по плана от 1934 г. (съдът е допуснал техническа грешка, изписвайки годината като 1932 г.) и ясно е ситуиран спрямо имота, заснет по кадастралната карта като имот с идентификатор № ***, защрихован в зелено. Видно е, че е налице пълно съвпадение на границите от запад и от юг – с минимални допустими отклонения, както е констатирал и в. л.. инж. С., като е налице известно разминаване в границите от изток и север. Съдът е счел, че наличното разминаване не е съществено, тъй като от всички данни по делото следва безспорният извод – а и между страните също няма спор по този въпрос – че спорният имот е застроен с жилищна сграда и стопанска постройка. Тези сгради обаче не биха попаднали в очертанията на имота по титула за собственост, поради което заснемането им в границите на ПИ с идентификатор № *** по КККР кореспондира на действителното фактическо положение, като границата по кадастралната карта отразява вярната имотна граница и от изток. Спорният имот е обозначен с граници от три страни и е индивидуализиран в нужната степен. Местоположението му е ясно и конкретно определено.
Пак от същата скица е видно, че дареният на ищцата имот и имотът парцел *, дарен на нейния брат, нито по РП от 1934 г., нито по РП от 1962 са имали обща граница, с което се обяснява констатацията на районния съд, че в титулите за собственост тези имоти не са посочени като съседни. Видно е, че ПИ с идентификатор № *** по КККР граничи от север с парцел * в кв. 21 и в. л. инж. С. пояснява, че при коректно отразяване на крайната регулационна линия на кв. 21 в кадастралната карта ще се констатира т.нар. „контактна зона“. От пояснението на вещото лице в съдебно заседание става ясно, че при нанасянето на имота в кадастралната карта такава зона не е констатирана, но ако би се стигнало до това, което се случва при съвместяване на данните за урбанизираната и неурбанизираната територия, има предвидена процедура за отстраняване на контактната зона, като се приемат едните или другите граници. Съдът е посочил, че съществуващата възможност за възникване на контактна зона, при положение, че нормативно е регламентирана процедура за отстраняването й, не може да доведе до отричане правото на собственост на ищцата или да мотивира извод за липса на установяване местонахождението на имота.
Тезата на ответника, че закупеният от него имот няма общо с имота, частично притежаван от ищцата не намира потвърждение в доказателствата по делото, а основният довод, че се касае за имоти, намиращи се в различни квартали – единият в кв. 15, а другият – в кв. 21, намира своето логично обяснение в констатацията на вещото лице инж. С., че тези два квартала са идентични, а разликата в номерацията, произтича от разликата в действалите във времето регулационни планове - квартал 15 по регулационния план от 1934 г. е идентичен с кв. 21 по регулационния план от 1962 г. Също така, следва да се има предвид, че както спорадично в хода на производството по делото, така и извънсъдебно (напр. в молба-обосновка до РП-К., л. 97 от делото на КнРС) самият ответник П. Л. твърди, че двата закупени от него имота се намират в непосредствено съседство.
Въззивният съд е счел, че липсват доказателства по делото, въз основа на които да се заключи, че С. е изгубила собствеността върху този имот. Съгласно чл. 99 от Закона за собствеността (ЗС), правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. Според чл. 100 ал. 1 ЗС, отказът от правото на собственост върху недвижим имот има действие само ако е извършен в писмена форма с нотариално заверен подпис и ако е вписан в имотния регистър. Явно е, че в настоящия случай подобна хипотеза не е налице. Ползването на даден имот е правомощие, но не и задължение за собственика, поради което дали и колко често С. е посещавала имота е въпрос, който сам по себе си е лишен от правно значение. Липсват доказателства С. да е изгубила правото на собственост и при другата предвидена в чл. 99 ЗС хипотеза, а именно – с придобиването му от другиго. Освен установения факт, че на 06.08.2019 г. Е. Т. се е снабдил с нотариален акт за собственост по давност по отношение на целия недвижим имот, не само, че не са събрани конкретни доказателства за упражнявана от него фактическа власт именно по отношение на този имот и то за съответен десетгодишен времеви период, но и такива твърдения липсват въобще, за да бъдат предмет на съдебно установяване. Данните по делото не са годни да обосноват теза, че в резултат на упражнявано владение от страна на Т., установено в конкретен момент и продължило определен времеви период, ведно с явно намерение за своене, същият е станал собственик на процесния имот.
При тези изводи Окръжен съд - Кюстендил е приел, че предявения иск е основателен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК П. Л. Л. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Поставя следните въпроси:
1) длъжен ли е бил съдът да съобрази, че няма регулационен план от 1932 г. на местността, в която Н. С. твърди, че има имот; възможно ли е Н. С. и майка й Д. Г. да са притежавали имот по несъществуващ план от 1932 г.;
2) при условие, че по регулационния план на местността „З. к.“ няма обозначени улици, на какво правно основание съдът е приел, че имотът е един и същи по плана от 1934 г. и от 1962 г., изменен през 1966 г.;
3) след като по делото не се съдържа документ, който да сочи на идентичност на кв. 15 от нотариален акт № 1160, том І, дело № 403/1957 г. с кв. 21, допустимо ли е само с устно изявление в съдебно заседание от вещо лице, да се приеме идентичност на съответните квартали;
4) постановил ли е въззивният съд решението си в условията на свръхпетитум с оглед неразпределена доказателствена тежест от въззивния съд, който в нарушение на чл. 266 ГПК разсъждава и излага мотиви по чл. 99 и чл. 100 ЗС; по кои нормативни или други критерии въззивният съд е приел, че това е императивна норма и защо я прилага като такава.
5) допустимо ли е съдът умишлено да премълчава/отрича наличието на свидетели относно давностното владение на починалия брат на ищцата, а именно Е. Т. по отношение на придобивна давност на имот с площ от 2535 кв. м. – нотариален акт за давностно владение № 16/2019 г.; бил ли е длъжен въззивния съд да оценява свидетелските показания на тримата свидетели, дали показания пред нотариус М. преди изповядване на нотариалния акт, както и на шестимата свидетели, разпитани от районния съд; явяват ли се свидетелите забранен подход при оригинерния способ за придобиване на имот по давностно владение;
6) бил ли е длъжен въззивния съд да разясни какво влага в думата „появяване“ на ищцата или отсъствие от имота, който е завладян и придобит по давностно владение от брата на Н. С., ако това е въобще този идентифициран имот; каква е стойността на свидетелските показания, дадени пред нотариус и доказателствената сила на свидетелските показания, дадени пред районния съд, че ищцата Н. С. повече от 20 години не само не се е появявала в [населено място] , но не е стопанисвала, не е обработвала претендирания имот, не е заплащала данъци и е нямала поведение на собственик на 1/2 ид. ч. или на 3/4 ид. ч.;
7) бил ли е длъжен въззивният съд да съпостави и да анализира, че придобитият от покупко-продажба от П. Л. имот с площ от 2535 кв. м. е част от поземлен имот ***, частна общинска собственост, земеделска територия, с площ 7967 кв. м., стар № *, от който стар № *е отделен имот *с площ 2535 кв. м.;
8) длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения (давностно владение, добросъвестен купувач), да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателствата за тях;
9) длъжен ли е въззивният съд в случай, че въззивната жалба, респ. отговорът на въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с разпределението на доказателствената тежест, задължително да даде указания на страните за възможността да предприемат тези процесуални действия, които поради грешно разпределение на доказателствената тежест или непълнота на дадените в доклада указания, не са събрани в първата инстанция;
10) нотариалния акт на собственика (починалия Е. Т.) респ. добросъвестния купувач по покупко-продажба П. В. на придобит по давностно владение и обстоятелствена проверка имот от 2535 кв. м., доказва ли, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от имота на друг съсобственик и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои;
11) длъжен ли е въззивният съд да се съобразява с практиката на ВКС за задължението му като съд по същество да обсъди доводите във въззивната жалба и възраженията в отговора на въззивната жалба и относимите към тях доказателства;
12) на какво правно основание съдът е погазил/отменил нотариален акт (частично) за придобито право на собственост на оригинерно основание – давностно владение, когато са установени всички елементи от неговия фактически състав; бил ли е длъжен въззивният съд да отчете основанието за издаване на нотариалния акт за собственост по давностно владение, в чийто текст е отразено, че придобитият от покупко-продажба от П. Л. имот с площ от 2535 кв. м. е част от пооземлен имот ***, местност „С. р.“, частна общинска собственост (а не имот на Д. Г. или Н. С.), земеделска територия, площ 7967 кв. м., стар № *, а от стар № *е отделен * с площ 2535 кв. м.;
13) кои са предпоставките за предявяване на установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и могат ли те да са съчетани служебно от съда с прилагането на чл. 537, ал. 1 ГПК, за да „възстановят“ за собственост при доказано владение и своене на недвижим имот;
14) необходимо ли е при предявяване на установителен иск за собственост да е налице правен интерес или е достатъчно ищцата да се оплаква на въззивния съд, че брат й Е. Т. следвало да се лекува;
15) при оспорване на собственост, придобита от давностно владение, необходимо ли е ищеца да доказва идентичност на имота, който претендира и да доказва (оборва) с допустимите от ГПК доказателствени средства липсата период/и на давностно владение от приобретателя и поведение на своене на недвижим имот;
16) материалният въпрос по придобиването на правото на собственост на оригинерно основание, при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС и процесуалният въпрос за всестранна и пълна преценка на приобщеният доказателствен материал, изискват ли осъществяване/повторно доказване на фактическа власт от собственика, придобил го на оригинерно основание в периода по чл. 79, ал. 1 ЗС – 10 години и към настоящия момент, през който са осъществявали владението и са станали негови собственици;
17) как действа придобивната давност след изтичане на законния срок на давностно владение – по право или е необходимо и изрично позоваване; длъжна ли е била ищцата да опровергае с главно доказване на владението си и с какви доказателства, за да се стигне до отмяна на нотариален акт за собственост, придобита поради давностно владение и обстоятелствена проверка или е достатъчно съдът да премълчава това липсващо поведение/доказване от страна на ищцата;
18) при установено владение на имот на годно да прехвърли собствеността правно основание, каквото е сключения договор за продажба между Е. Т.-продавач и П. Л.-купувач в предписаната от закона нотариална форма, как следва да се опровергае от ищцата добросъвестно владение, имащо за последица оригинерно придобиване на правото на собственост съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС; това може ли да стори съдът и ако отговорът е положителен, на какво правно основание съдът има възможност да „замести“ ищцата в това й императивно доказване.
Посочените въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос е свързан с посочената на страница осма от мотивите година, в която е одобрен регулационния план – 1932 г. вместо 1934 г. Видно от мотивите на решението, въззивният съд е формирал изводите си въз основа на експертните заключения относно регулационните планове от 1934 г. и 1962 г., от което следва, че е допусната техническа грешка при изписване на годината (в останалата част от мотивите е посочена година 1934), а не са формирани фактически изводи за притежание на имот по несъществуващ план.
Вторият въпрос е напълно неясен. От една страна в скиците към заключенията на вещите лица Х. и С. (към заключението на вещото лице В. скици от плановете не са приложени) е обозначена улична регулация. От друга страна въззивният съд ясно е мотивирал извода си за идентичност въз основа на фактите, установени от експертните заключения.
Отговорът на третия въпрос се съдържа в нормата на чл. 200, ал. 2 ГПК, според която вещите лица излагат устно заключенията си.
Четвъртият въпрос е некоректно формулиран, доколкото произнасянето свръхпетитум, води до недопустимост на съдебно решение, като постановено по искане, с което съдът не е сезиран, а подобна хипотеза не се констатира по делото. Ако въпросът е свързан с довода в касационната жалба, че съдът недопустимо е черпел аргумент от чл. 99 ЗС, тъй като това означава отричане на придобивния способ давностно владение, то същият е свързан с правно необоснованото виждане, че съдът може да приложи само тази правна норма, на която страните са се позовали, освен ако нормата не е императивна. От една страна квалификацията на фактите под определена правна норма е въпрос на приложение на закона и е от компетентността на съда, който не е обвързан от дадената от страните квалификация на тези факти. От друга страна възприетата в позитивното ни право система е на изчерпателност на вещните права (може да съществува само уредено в закона вещно право) и на способите за придобиването им (вещно право може да се придобие или изгуби само по уреден в закона фактически състав), поради което нормите на чл. 77 и чл. 99 ЗС са императивни, а несъстоятелна е тезата, че прилагайки ги съдът отрича придобивния способ давностно владение.
Петият, шестият, осмият и единадесетият въпрос са свързани с доводите в касационната жалба какво установяват свидетелите и че умишлено въззивният съд не е коментирал свидетелските показания. Това твърдение не съответства на данните по делото. От обстоятелството, че съдът не е възпроизвел в мотивите на решението съдържанието на гласните доказателства, не означава, че не ги е обсъдил. Съдът изрично е посочил защо приема за недоказано твърдението, че Е. Т. е придобил имота по давност - освен установения факт, че на 06.08.2019 г. Е. Т. се е снабдил с нотариален акт за собственост по давност по отношение на целия недвижим имот, не само, че не са събрани конкретни доказателства за упражнявана от него фактическа власт именно по отношение на този имот и то за съответен десетгодишен времеви период, но и такива твърдения липсват въобще, за да бъдат предмет на съдебно установяване. Тези изводи съответстват на данните по делото, както и на твърденията на касатора какви обстоятелства установяват свидетелите – С. и Х., които са били разпитани и в производството по обстоятелствена проверка – владение и ползване на имота повече от 20 години от Е. Т.; Д. С., бивш кмет на селото, се е запознала с ищцата през 2019 г., когато С. се е появила в селото и е започнала да разпитва за сделки, извършени от брат й; и тримата свидетели са категорични, че ищцата се е появила в средата на 2019 г. и никога не е владяла или държала имот от 2535 кв. м., нито е доказала да е владяла идеални части от този имот. Именно към тези обстоятелства са относими и изложените от въззивния съд мотиви, поради което е приел за недоказано, че праводателят на ответника е придобил имота по давност. Изводите на съда съответстват и на практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Ако осмият въпрос е свързан с довода в касационната жалба за необсъждане на конкретно посочени от касатора документи (касаещи документи за собственост и за покупко-продажба на друг имот, дарен от наследодателката на Е. Т. през 1984 г. и във връзка с изменението на кадастралната карта, както и удостоверение за търпимост на строеж и декларации на Е. Т.), неясно остава как установените от тези документи обстоятелства се свързват с изводите на съда относно осъществени придобивни основания за процесния имот.
Седмият въпрос е свързан с извършено от касатора възпроизвеждане на границите на имотите по протокол от 15.11.1955 г., констативния нотариален акт от 1957 г., решението от 5.07.1962 г. и нотариалния акт за дарение от 1995 г. Неясна остава връзката на този въпрос със спора по настоящото дело, по което ищцата твърди, че е придобила собствеността по дарение и наследство, а праводателят на ответника се легитимира като собственик по давност с констативен нотариален акт от 2019 г., т. е. по време на действие на мораториума по § 1 ДР ЗС по отношение придобиване по давност на имоти частна общинска собственост.
Деветият въпрос е изцяло неотносим, тъй като нито във въззивната жалба, нито в отговора на въззивната жалба са наведени доводи за извършено от първоинстанционния съд нарушение при разпределение на доказателствената тежест.
Десетият, дванадесетият, тринадесетият, петнадесетият, шестнадесетият и седемнадесетият въпроси (освен, че предпоставят съдът да е приел за установено, че е осъществено твърдяното оригинерно придобивно основание за праводателя на касатора) са свързани с доказателственото значение на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка и тежестта за оборване констатациите на нотариуса за осъществения придобивен способ. По тези въпроси съдът се е произнесъл в съответствие с указанията по приложение на закона в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Даденото тълкуване е, че по правило при оспорване на признатото с акта право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, като в мотивите е разяснено, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива по правна сделка), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В настоящия случай и двете страни по спора легитимират правото си на собственост с нотариален акт, поради което и въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е формирал изводи доколко всяка от тях е доказала по делото удостоверения от нотариуса придобивен способ.
По отношение на четиринадесетия въпрос също не е ясно каква е връзката му с настоящото дело, доколкото в случая се касае до спор за собственост, по който ищцата е изложила твърдения за осъществено в нейна полза конкретно придобивно основание за идеални части от имота, както и твърдения, че без да е осъществен придобивния способ по чл. 79, ал. 1 ЗС брат й се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост и е продал имота на ответника.
Осемнадесетият въпрос също е неотносим, доколкото П. Л. се е позовал на придобиване собствеността на деривативно основание, а не на хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС, поради което без значение за изхода на спора е обстоятелството, че е добросъвестен купувач.
Настоящият съдебен състав не констатира и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка дали някой от изводите на въззивния съд не е очевидно неправилен.
Н. Л. С. не е представила доказателства за извършени по повод касационната жалба разноски, поради което искането й за възстановяване на разноските е неоснователно.
С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260200 от 13.10.2021 г., постановено по гр. д. № 75 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Кюстендил.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: