РЕШЕНИЕ № 1 София, 27 март 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на осемнадесети януари две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1106 по описа за 2010 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд от 12.02.2010 г. по гр.д. № 1920/2008, с което е отменено частично решението на Софийския градски съд от 28.05.2008 г. по гр.д. № 3014/1994, като са уважени предявените искове обезщетение за неимуществени вреди по чл. 45 ЗЗД и за законни лихви от деня на увреждането по чл. 86 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправния въпрос за съдържанието на изявлението за изменяване на размера на петитума на предявения иск и по материалноправните въпроси към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди и отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителния характер на законната лихва. По поставения процесуалноправен въпрос, Върховният касационен съд намира, че искът се предявява във формата писмена искова молба, като в основанието се посочват фактите и обстоятелствата, които пораждат претендираното право, а в петитума – неговото съдържание. П. право се индивидуализира и чрез надлежните страни – лицето, в чиято правна сфера то се претендира да съществува и лицето, чиято правна сфера то се претендира да накърнява. При изменението на иска по основание ищецът добавя нови факти или изоставя твърденията си за посочени факти, а при изменението на петитума той посочва право с различно съдържание. Ищецът не е длъжен да квалифицира процесуалните си действия. Когато започне да твърди нов факт или заяви, че изоставя твърдението си за някой факт, той изменя иска по основание, без да е необходимо да заяви изрично, че извършва такова процесуално действие. Когато заяви, че претендира съдът да признае или отрече право с различно съдържание, ищецът изменя иска по петитум, като също не е нужно да заяви изрично, че извършва такова процесуално действие. Ищецът може да измени петитума единствено по размер, като запази същото право предмет на делото, но го промени в количествено отношение, като претендира повече или по-малко от същото право или вида на търсената зашита, като премине от установителен към осъдителен иск или обратно. Последното изменение на иска, при действието на чл. 116, ал. 2 ГПК (отм.), ищецът можеше да направи и устно в съдебно заседание, в присъствието на ответника до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция съгласно т. 9 ТР № 1/04.01.2001 по гр.д. № 1/200 ОСГК ВКС. При действието на чл. 214 ГПК не се променя съдържанието на изявленията за изменение на иска, а формата – тя задължително е писмена, и времето за извършването им – сроковете са изтеглени напред. Ново значение има и определението на съда с което се приема изменението на иска. Отсъствието на такова определение при действието на стария ГПК беше несъществено нарушение на съдопроизводствените правила, а при действието на новия ГПК отсъствието на нарочно определение на съда за приемане на изменението, недаването на подходящ срок за отговор на ответника, неизготвянето на допълнителен доклад и недаването на указания във връзка с приетото изменение са съществени нарушения на съдопроизводствените правила, за които обаче въззивният съд не следи служебно. По поставените материалноправни въпроси, Върховният касационен съд намира, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя към различен момент в зависимост от вида и характера на вредите и от това, как е предявен искът. Първият момент, към който размерът на обезщетението може да бъде определен е моментът на извършване на увреждащото въздействие, тъй като от него се отключват всички причинно-следствени процеси. Уврежданията, които са в пряка причинна връзка с осъщественото въздействие възникват по-късно във времето, но деецът дължи обезщетение за всички вреди, които ще настъпят. Ако той плати веднага съответно обезщетение, друго обезщетение от него може да се претендира само при ексцес. Ако той плати обезщетението по-късно, дължи и обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Когато пострадалият предяви иск за пълно обезщетение за всички вреди (в т.ч. бъдещите), съдът взема предвид вече настъпилите вреди и медицинската прогноза относно съществуващите страдания. Според обстоятелствата по делото съдът може да определи размера на обезщетението към момента на извършването на увреждащото въздействие, но може да го определи и към по-късен момент, когато уврежданията вече са се проявили. Най-късния момент, към който съдът може да определи обезщетението е моментът на преодоляването на страданията или окончателното стабилизиране на състоянието на пострадалия. Когато се претендира пълно обезщетение за всички вреди (в т.ч. бъдещите), съдът взема предвид и новонастъпилите факти в хода на производството по делото (вж. решение № 196/12.07.2011 по гр.д. № 1724/2009 ВКС, ІV ГО и срв. решение № 526/03.02.2012 по гр.д. № 681/2010 ВКС, ІV ГО) и може да определи размера на обезщетението към по-късен момент до приключването на устните състезания. Когато определя обезщетението към по-късен момент, съдът неизбежно отчита инфлацията, тъй като обезщетението трябва да е справедливо към момента, в който е определено. Деецът дължи справедливо обезщетение, определена парична сума той дължи при липса на споразумение, едва след определянето на размера от съда. Законната лихва върху дължимото обезщетение има обезщетителен характер, но тя не е обезщетение за вредите от деликта, а обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Затова законната лихва се присъжда от момента на деянието, когато размерът на обезщетението е определено от съда към този момент, ако според обстоятелствата съдът е определил размерът на обезщетението към по-късен момент, законна лихва се дължи от този по-късен момент. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира частично основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 07.07.1993 г. при ПТП ответникът е причинил на ищеца трайни физически увреждания по главата, лицето и лявото коляно, интензивното лечение на които е продължило две години, в течение на които са проведени 4 хирургични операции, като предстои и още една операция за подмяна на коленната става. За обезщетение на неимуществените вреди съгласно приетото увеличение на иска е определено обезщетение в размер на 14.000 (деноминирани) лева със законната лихва от деня на увреждането. Правилно въззивният съд е приел, че предявеният иск за обезщетение е изменен по размер пред въззивната инстанция и това е допустимо. Също правилно съдът е приел, че в пряка причинна връзка с извършеното от ответника деяние ищецът е получил и търпял значителни увреждания, като лечението му продължава и в хода на производството по делото и още не е приключило, тъй като предстои извършването на още една – пета по ред хирургична операция. При тези обстоятелства правилно въззивният съд е приел, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде определено към момента на изменението на размера на петитума на предявения иск 13.07.2007 г., като бъдат отчетени не само претърпените болки и страдания до предявяването на иска и медицинската перспективата на заболяванията към онзи момент, но всички действително претърпени болки и страдания към момента на изменяването на иска и медицинската перспектива към този момент. В нарушение на материалния закон обаче въззивният съд е присъдил законни лихви от извършването на деянието, а не от момента, към който е определено обезщетението. Без правно значение са причините за забавянето на различни процедури срещу ответника. Той отговора за последиците от своята забава, тъй като по всяко време е могъл да се освободи от задължението си към ищеца като плати. Видно от изложеното обжалваното решение в частта за главницата е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила в тази част. В частта за лихвата решението е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено в тази част, като законната лихва бъде присъдена от 13.07.2007 г. Ответникът по касацията не претендира разноски в касационното производство. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Софийския апелативен съд от 12.02.2010 г. по гр.д. № 1920/2008 в частта, в която законната лихва върху главницата 14.000,00 лева е присъдена от 07.07.1993 г. ОСЪЖДА Х. В. Т. да заплати на Т. Н. К. законната лихва върху присъдената сума 14.000,00 лева, считано от 13.07.2007 г. до окончателното изплащане на присъдената сума на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. ОСТАВЯ В СИЛА решението на Софийския апелативен съд от 12.02.2010 г. по гр.д. № 1920/2008 в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.