Ключови фрази
Право на недобросъвестния владелец на подобренията * подобрения * владение * държане * презумпция за намерение да се държи вещта като своя

Р Е Ш Е Н И Е

№ 159

София,14.06.2013 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на шести юни през две хиляди и тринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при участието на секретаря Ани Давидова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1492 от 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. К. А. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, постановено на 05.12.2012г. по гр.д.№845/2012г. в частта,с която е уважен предявеният срещу нея по реда на чл.74 ЗС иск.
С определение №103/11.03.2013г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса владелец или държател е лицето, което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване,т.е. ако са налице т.нар. “търпими действия”,при наличие на евентуална уговорка за последващо прехвърляне на правото на собственост.
Касаторът поддържа,че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон,допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като въззивният съд неправилно е приел,че Д. В. от държател на имота се е превърнал в негов владелец,както и че многократно и недвусмислено е афиширал това от средата на 2008г. Поддържа,че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е извел тези свои изводи единствено от показанията на лица,посочени от Д. В. като свидетели и не е взел предвид обстоятелството,че Д. В. и семейството му са имали качеството държатели поради уговорка за ползване на имота,което сочи на наличие на основание за упражняване на фактическата власт,което пък от своя страна изключва намерението имотът да се владее като свой,както и факта на упражнено спрямо касаторка Н. А. насилие от страна на Д. В. през м.октомври,2008г. и осъждането му с влязла в сила присъда. Навежда доводи и за незаконност на извършеното в имота строителство,от което извежда оплакване за необоснованост на обжалваното решение по причина необсъждането на заключението на тройната съдебно-техническа експертиза за липсата на строителни книжа за извършените в имота строително-монтажни работи. Моли обжалваното решение да бъде отменено като й бъдат присъдени направените разноски.
Ответникът по касационна жалба Д. А. В. изразява становище,че подадената от Н. К. А. касационна жалба е неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор и писмени бележки.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
Д. А. В. е предявил срещу Н. К. А. иск за заплащане на сумата 29760лв. за извършени в качеството му на недобросъвестен владелец,но със съгласието на собственика подобрения в І етаж и сутерена на жилищната сграда,находяща се в [населено място], [улица] при условия на евентуалност иск за заплащане на сумата 1000лв. по реда на чл.59 ЗЗД за същите подобрения.
С обжалваното решение Пловдивският апелативен съд,действувайки като въззивна инстанция,е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта,с която така предявеният от Д. А. В. по реда на чл.74,ал.2 вр. чл.72 ЗС иск е уважен за сумата 22 148.50лв.,представляваща увеличената стойност на имота в резултат на извършените подобрения за притежаваната от Н. К. А. част от имота.
Прието е,че жилищната сграда,построена в УПИ ХІХ-* от кв.* по плана на кв.З. б. на [населено място] с административен адрес [населено място], [улица] съсобствена между Л. К. и Н. А.,които са сестри,на основание покупко-продажба срещу задължение за издръжка и гледане на прехвърлителите К. и А. А.,техни родители,като Н. А. е собственик на първия етаж от сградата,на ½ ид.част от сутерена,1/2 ид.част от тавана,1/2 ид.част от общите части на сградата и правото на строеж,а Л. К. е собственик на правото на строеж за втория етаж,1/2 ид.част от сутерена,1/2 ид.част от тавана,1/2 ид.част от общите части като правото на строеж за втори жилищен етаж не е реализирано до момента /видно от н.а. №31,том ХХІІ, н.д.№679/1989г.,н.а.№32,том ХХІІ,н.д.№6792/1989г.,скица №497/01.08.2008г., писмо изх.№11-СД-646 от 09.06.2011г. и скица на сградата №15035/01.06.2011г./. Прието е за безспорно,че от 1991г. до 2008г. ищецът Д. В. и семейството му са живеели в процесния имот със съгласието на собствениците като са ползвали една стая от първия етаж и половината от сутерена на сградата,а след 2008г.-само половината от сутерена.
Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели /П. А. и С. Х./ е прието,че описаните в исковата молба строително-монтажни работи са били извършени през 2008г. като сумите за това са били плащани единствено от Д. В.. Въз основа на изслушаните строително-технически експертизи е прието,че в резултат от извършените подобрения стойността на сградата се е увеличила с 44297лв.
Прието е,че в периода 1991-2008г. ищецът Д. В. и семейството му са ползвали /държали/ имота със съгласието на собствениците. От средата на 2008г. обаче държането се превърнало във владение като извършените строително-монтажни работи са били осъществени от Д. В. със съзнанието,че имотът само формално е собственост на Л. К. и Н. А. при изрично съгласие за това и на двамата съсобственици-помежду им е било постигнато съгласие Д. В. да извърши преустройство на сутерена в магазин за хранителни стоки и да ремонтира първи жилищен етаж,след което правото на собственост върху тези обекти да му бъде прехвърлено,а правото на строеж за ІІ етаж да бъде прехвърлено на Н. А.. Тази уговорка е приета за установена въз основа на показанията на св.С. В. /съпруга на Д. В.,дъщеря на Л. К. и племенница на Н. А./,както и представените по делото декларация-съгласие по чл.183 ЗУТ и констативен протокол от 15.08.2008г. на нотариус А. Ш..
Прието е ,че намерението на Д. В. да свои вещта е било многократно и недвусмислено афиширано от средата на 2008г. спрямо Н. А.,вкл. и с оглед влязла в сила присъда,с която същият е признат за виновен в това,че на 16.10.2008г. е лишил Н. А. от свобода и с цел да я принуди да се разпореди със свое право на собственост я е заплашил с насилие. Поради това и по причина,че Д. В. е започнал да упражнява владение без да е налице правно основание е прието,че в случая се касае за недобросъвестно владение. Тъй като собствениците са знаели,че в имота им се правят подобрения,но не са се противопоставили на извършването,е прието,че съгласно чл.74,ал.2 ЗС във вр. с чл.72 ЗС отношенията между тях следва да се уреждат като такива между собственици и добросъвестен владелец.
Възражението на Н. А. за прихващане със сумата 72300лв.-обезщетение за ползите от имота,от които е била лишена за периода 1991-2011г. е прието за неоснователно,тъй като не е установено каква точно част от имота Д. В. и неговото семейство са ползвали,а освен това претенцията е погасена и по давност.
Искането на Д. В. за упражняване на право на задържане е прието за основателно,тъй като има качеството на подобрител,който е приравнен на добросъвестен владелец и се намира във фактическо владение на имота.
Доводите на Н. А. за незаконност на строителството са приети за неоснователни,тъй като инициираната от нея проверка за извършено незаконно строителство все още не е завършила със съответен акт на компетентните органи.
На първо място следва да се отбележи,че доводите на ответника по касационна жалба Д. А. В. за недопустимост на настоящето касационно производство по причина,че след постановяване на решението от въззивната инстанция същият е завел изпълнително дело за присъдената му сума,по което касаторът Н. К. А. е извършила редица действия,с които по същество е признала задължението си /поискала е от съдия-изпълнителя да извърши прихващане на взаимно дължими суми с твърдението,че е налице изискуемост и ликвидност на вземанията/.
Разпоредбата на чл.404,т.1 ГПК изрично допуска принудително изпълнение на невлязло в сила осъдително решение на въззивния съд. Извършените изпълнителни действия,дори да касаят спорното вземане като цяло,не рефлектират върху възможността въззивното решение да бъде обжалвано и евентуално отменено,като в последния случай ще следва да бъде издаден обратен изпълнителен лист независимо от начина,по който е било извършено плащането. Изявлението за прихващане не може да бъде приравнено на отказ от вече подадена касационна жалба.
По въпроса владелец или държател е лицето,което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване,т.е. ако са налице т.нар. “търпими действия”,при наличие на евентуална уговорка за последващо прехвърляне на правото на собственост настоящият състав приема следното:
Лицето,което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване,т.е. ако са налице т.нар. “търпими действия”, има качеството “държател” дори при наличие на уговорка за последващо прехвърляне на правото на собственост.
Съображенията са това са следните:
Основният белег,който отличава владението от държането,е субективното отношение на ползващото вещта лице към самата вещ. Държателят упражнява фактическата власт съзнанието,че не държи вещта като своя докато владелецът я държи като своя,за себе си /лично или чрез другиго/. При наличието на уговорка за ползване между собственика и упражняващото фактическата власт лице последното държи вещта за собственика дори помежду им да е постигнато съгласие за последващо прехвърляне на собствеността по причина,че дори такова съгласие за последващи действия да е било постигнато,това не променя уговорката за ползване. Освен това при уговорка за последващо прехвърляне на собствеността държателят субективно продължава да има знание,че правото на собственост не му принадлежи,че упражнява фактическата власт върху вещта със съгласието на собственика и очакване за последващо придобиване на това право. Очакването за придобиване на правото на собственост въз основа на сделка изключва намерението вещта да се свои преди това,т.е. изключва намерението фактическата власт да се упражнява за себе си преди сключването на договора,тъй като по отношение на способа,чрез който ще бъде придобита собствеността, държателят има знание и определеност. Държателят упражнява фактическата власт с очакване,че ще придобие собствеността в бъдеще,т.е. осъзнава,че към настоящия момент вещта не му принадлежи,а все още принадлежи на лицето,което е обещало да му прехвърли собствеността.
Ако промени това свое субективно отношение към вещта и започне да я счита за своя с оглед обещанието собствеността да му бъде прехвърлена, държателят следва да уведоми собственика за тази промяна, т.е. да демонстрира спрямо него намерението си занапред да свои вещта, тъй като по отношение на уговорката за ползване,която е била постигната помежду им промяна не е настъпила-обещавайки да прехвърли собствеността в един бъдещ момент собственикът не променя собственото си отношение към вещта,нито предполага,че държателят ще промени своето.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното:
Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо,но по същество неправилно.
След като по делото е безспорно установено,че предявилото иска лице е упражнявало фактическата власт върху имота като държател /бил е допуснат в имота от собствениците през 1991г./ и не се установява да е настъпила последваща промяна в намерението,с което е упражнявал фактическата власт,което да е било демонстрирано спрямо собственика Н. А.,неправилно въззивният съд е приел,че същият има качеството владелец,независимо дали между него и собственика е било постигнато съгласие за последващо прехвърляне на собствеността. Презумпцията на чл.69 ЗС в случая не намира приложение-след като фактическата власт е била установена първоначално като държане по силата на договор със собственика на вещта,последващата субективна промяна /промяната в намерението на държателя/ следва да бъде демонстрирана спрямо собственика,за да премине държането във владение. В случая би могло да се приеме,че подобна промяна в намерението на държателя е била демонстрирана едва на 16.10.2008г.,макар че на тази дата по отношение на Н. А. е била упражнена принуда с цел да извърши разпореждане с имота в полза на Д. В.,т.е. действията са били извършени от последния със съзнанието,че желае да придобие правото на собственост по силата на сделка,сключена със собственика на вещта,чиито права с действията и изявленията си е признал. Поради това не може да се приеме,че подобренията в имота са били извършени от Д. В. в периода до 16.10.2008г. със съзнанието,че упражнява фактическата власт за себе си,което да е било противопоставено на Н. А. в качеството й на собственик на идеална част от имота. Както вече беше отбелязано,дори да се приеме,че между страните е била постигната устна уговорка имотът да бъде прехвърлен на Д. В., не може да се приеме,че посредством тази уговорка той придобива качеството “владелец”,след като уговорката за ползването на имота не е била променена. Извършването на ремонтни работи и преустройства в имота също само по себе си не сочи на промяна в отношението му към вещта-имотът е бил ползван от Д. В. и семейството му от 1991г. и той е следвало да се грижи за поддържането му в добро състояние.А след като по делото не е установено през 2008г. в периода на извършване на подобренията Д. В. да е демонстрирал спрямо Н. А. промяна в намерението,с което е упражнявал фактическата власт върху имота,не може да се приеме,че е имал качеството “владелец” и че може да претендира заплащане на увеличената стойност на имота като последица от извършените от него строително-ремонтни работи и подобрения по реда на чл.74,ал.2 ЗС.
По реда на чл.293,ал.1 ГПК постановеното от въззивния съд решение следва да бъде отменено в обжалваната от Н. К. А. част и предявеният по реда на чл.74,ал.2 ЗС иск бъде отхвърлен част, като на основание чл.293,ал.3 ГПК делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за произнасяне по предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.59 ЗЗД.
Разноските за производството следва да бъдат присъдени от въззивния съд с оглед окончателния изход от спора и при отчитане на обстоятелството,че предявеният по реда на чл.74,ал.2 ЗС иск е неоснователен.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, постановено на 05.12.2012г. по гр.д.№ 845/2012г. в частта,с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд,с което Н. К. А. е осъдена да заплати на Д. А. В. на основание чл.74,ал.2 ЗС вр. чл.72 ЗС сумата 22 148.50лв.,представляваща увеличената стойност към 2011г. на притежаваната от нея идеална част от недвижим имот-еднофамилна жилищна сграда с идентификатор * по КК и КР,одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009г., находяща се в [населено място], [улица],вследствие извършени СМР и започнала процедура по промяна на предназначението на 30кв.м. от сутеренната част в магазин за хранителни стоки,ведно със законната лихва от 16.03.2011г. до окончателното изплащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният по реда на чл.74,ал.2 ЗС вр. чл.72 ЗС от Д. А. В. против Н. К. А. иск за заплащане на сумата 22148.50лв. /двадесет и две хиляди сто четиридесет и осем лева и 50ст./, представляваща увеличената стойност към 2011г. на притежаваната от нея идеална част от недвижим имот-еднофамилна жилищна сграда с идентификатор * по КК и КР,одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009г.,находяща се в [населено място], [улица], вследствие извършени СМР и започнала процедура по промяна на предназначението на 30кв.м. от сутеренната част в магазин за хранителни стоки.
ВРЪЩА делото на Пловдивския апелативен съд за произнасяне от друг въззивен състав по предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.59 ЗЗД.


Председател:

Членове: