О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 494 Гр. София, 29.07 2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на 27.04.2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА ИВАНКА АНГЕЛОВА Като изслуша докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА т. д. № 1621/2021 год., за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от БРИН ООД /н/, [населено място], ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, против решение № 190 от 31.03.2021 г. по в. т. д. № 175/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, VI състав, с което е потвърдено решение № 26035 от 18.11.2020 г. по описа на Софийския градски съд, ТО, ХIII състав в обжалваната част - за отхвърляне на иска на касатора с правно основание чл.694 ТЗ, предявен срещу Националната агенция за приходите, а именно, да се признае за установено, че не съществуват вземания на НАП, приети в производството по несъстоятелност с определение № 2132/23.05.2019 г. по т.д.№ 2949/2017 г. по описа на СГС, ТО, VІ-21 състав, по декларации - обр.6, подробно индивидуализирани в първоинстанционното решение, и по декларация по чл.55 ЗДДФЛ от 19.01.2017 г. В касационната жалба се навеждат всички основания за отмяна на въззивното решение като неправилно, съгласно чл.281 т.3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Твърди се, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е разрешил следните въпроси: 1/ Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила, когато във въззивното производство съдът е приел за преклудирани направени фактически твърдения, които страната е направила в изпълнение на изрично дадените й указания; 2/ Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236 ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ищеца; 3/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди и анализира в мотивите на решението си всички възражения, доводи, твърдения и оспорвания на страните, като направи самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и обоснове фактическите констатации и правни изводи, които е направил; Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви, защо съдът счита доводите и възраженията на страните за преклудирани и/или неоснователни; 4/ При предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на определено право /вземане/ длъжен ли е съдът да установи съществува или не съществува това право към датата на устните състезания, без да се ограничава до обсъждане единствено на наведените от ищеца твърдения за неговото съществуване. Цитира се и се прилага задължителна практика на ВКС и решения по чл.290 ГПК, на които, според касатора, въззивното решение противоречи. Основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК се обосновава с нарушения на основополагащи принципи и правила на гражданското съдопроизводство. Срещу касационната жалба не са постъпили писмени отговори от синдика на БРИН ООД /н/ - Н. Д. К. и от Националната агенция за приходите. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, за да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е допустима. За да потвърди решението в негова отхвърлителна част, съставът на въззивния съд, след очертаване предмета на спора и обсъждане на представените по делото доказателства, и като е намерил оплакванията в жалбата на настоящия касатор за неоснователни, е препратил към мотивите на първата инстанция, а в допълнение, съгласно изискването на чл.269 ГПК, е изложил следните съображения: По доводите, касаещи липсата на упълномощаване от управителя на дружеството на лицето М. Д. да подаде по електронен път документи, представляващи Декларации - обр. 6, с които е признато съществуването на осигурителни задължения за работници и служители на дружеството, съдът е приел, че двама служители на „Брин“ ООД действително са били упълномощени изрично от управителя на дружеството да го представляват пред НАП, вкл. и като съставят, подписват и предават декларации. Същевременно, видно от обсъденото от съда Уведомление за упълномощаване, оттегляне на упълномощаване, промяна на електронен адрес, управителят на дружеството е упълномощил изрично B.S.C.Ltd като титуляр на квалифициран електронен подпис с[ЕИК], действащо чрез представляващия го М. Д., да ползва електронните услуги, предоставяни от НАП чрез КЕП, като подава по електронен път и подписва с квалифициран електронен подпис (КЕП) следните документи във връзка с изпълнението на законови задължения или реализиране на законови интереси в производствата, развивани пред органи на НАП: декларации, документи или данни, свързани със задължителното осигуряване, при пълен достъп. Съгласно действащия към датата на подписването на процесните документи чл.15 от Закона за електронния документ и електронния подпис, лицето, посочено като титуляр или автор на електронното изявление, не може да оспорва авторството спрямо адресата, след като подписаното с електронен подпис изявление е било отправено чрез информационна система, предназначена да работи в автоматичен режим /какъвто е настоящият случай/, или изявлението е извършено от лице, на което е предоставен достъп до начина на идентифициране /какъвто случай също няма спор да е настоящият/. Налице е предвидена от закона необорима презумпция за авторството на документа по смисъла на чл.180 ГПК, произтичаща от специфичния начин за идентификация на автора и съответно титуляра на изявлението. Въззивният съд е споделил мотивите на първата инстанция, че законът не предписва наличието на особена форма на упълномощаване в производството по предоставяне на електронни услуги и спорът за наличие на такова има отношение единствено за вътрешните отношения между упълномощител и пълномощник. След като вече веднъж го е упълномощил да го представлява в производството по предоставяне на електронни услуги, не е необходимо пълномощникът за всеки конкретен случай при подаването на декларации чрез електронен подпис да представя пред НАП ново пълномощно, изходящо от управителя на дружеството, като противното би противоречало на смисъла и целите на упълномощаването. След като не е налице оттегляне на пълномощията, което да е достигнало до органите на НАП, следва да се счита, че подателят на електронния документ е действал в рамките на предоставените му преди това пълномощия. Обемът на учредената представителна власт изрично е ограничен до подаването на декларации, документи или данни, свързани със задължителното осигуряване и тъй като описаните задължения с това основание в декларациите за м. октомври, ноември и декември 2016 г. са включени в обхвата на учредената представителна власт, следва да се приеме, че публичните вземания с посочените по-горе изпълнителни основания са декларирани по основание и по размер от упълномощени от управителя на дружеството лица, същите на основание чл.105 ДОПК са дължими и подлежат на плащане в срока, определен от съответния данъчен или осигурителен закон. Въззивният съд е намерил за правилни и изводите на първата инстанция, че съгласно чл.7 ал.3 ЗСО в редакция към датата на деклариране на обстоятелствата, основание за начисляването е не ефективното полагане на труд по трудовото правоотношение, т.е да е налице престиране на работната сила от страна на работника или служителя по трудовото правоотношение, а съществуването на такова правоотношение, което да поражда и задължението за работодателя да начисли и внесе съответната осигурителна вноска. Съгласно Кодекса на труда, трудовият договор представлява особен вид възмезден договор, с оглед съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника или служителя за предоставяне на работодателя на работната си сила, от страна на работодателя за заплащане на уговореното трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Работникът / служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, добросъвестно и точно /чл.124 и чл.125 КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение /чл.128 КТ/ за извършената работа. При непрестиране на работната сила, право на трудово възнаграждение съществува в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми /чл.266 ал.1 КТ/, при престой и производствена необходимост /чл. 267 КТ/ и при производство на некачествена продукция /чл.268 ал.3 КТ/. В случая нито се твърди, нито се доказва да са налице такива обстоятелства, като според ищеца основание да не начислява дължимите осигурителни вноски е това, че през този период дейността на дружеството е била прекратена, което не е налагало работниците да изпълняват задълженията си да престират труд на съответните длъжности, изразяващи се в посещение на работните места, които фактически твърдения съставляват и основанието на иска. Обстоятелството обаче, че дружеството през процесния период е било преустановило извършването на каквато и да било търговска дейност до момента на прекратяването на трудовото правоотношение с наетите работници и служители на съответното основание по Кодекса на труда, не освобождава работодателя от задължението да заплаща дължимото трудово възнаграждение, респ. не го освобождава и от плащането на обусловените от това правоотношение публични задължения за осигурителни вноски. На последно място съдът е акцентирал върху това, че нито в обстоятелствената част на исковата молба, нито в допълнителната искова молба ищецът е твърдял, че не съществуват трудовите правоотношения с работниците и служителите, за които са декларирани осигурителни вноски в съответните размери, било защото такива правоотношения изобщо не са възниквали, било защото са съществували, но са били прекратени на съответното основание по КТ до момента на тяхното деклариране. Такива твърдения са изложени за пръв път във въззивната жалба, не са били въведени своевременно в производството пред първоинстанционния съд и съответно не представляват основание на предявения отрицателен установителен иск, тъй като ищецът изобщо не е оспорвал съществуването на вземанията на това основание. Тези фактическия твърдения се явяват преклудирани с оглед разпоредбата на чл.214 ал.1 ГПК, тъй като представляват форма на изменение на иска чрез предявяване на ново основание, каквото е недопустимо да се извършва пред втората инстанция. По тези съображения въззивният съд е приел, че не са налице сочените във въззивната жалба нарушения на съдопроизводствените правила по повод изготвянето на доклада и указанията за разпределяне на доказателствената тежест, доколкото по тези въпроси първоинстанционният съд се е произнесъл съобразно действителните фактически твърдения и оспорвания на страните, редовно заявени от тях в процедурата по чл.367 и следв. ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване. Първият формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос не е правен по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като касае изцяло обосноваността и законосъобразността на формираните от въззивния съд изводи относно предмета на спора, с оглед основанията на исковата претенция. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, въпросите, касаещи правилността на решението на въззивния съд, са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК, а липсата на надлежно формулиран правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на исканото касацинно обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че първостепенният съд не е следвало да дава указания за допълнително уточняване на исковата молба, тъй като в същата ясно са били посочени обстоятелствата, на които се основава искът. Неправилно дадените указания, в нарушение на съдопроизводствените правила, принципите на диспозитивното начало и равенството на страните, не могат да създадат за страната повече права, отколкото позволява законът. Във въззивното производство съдът може да контролира и тези действия на първата инстанция, които не подлежат на пряк инстанционен контрол. Ето защо, като е приел, че с последващо наведените основания се цели недопустимо изменение на исковата молба, въззивният съд не е допуснал поддържаните от касатора процесуални нарушения. Вторият и третият въпрос не удовлетворяват допълнителното селективно основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК - да са разрешени в противоречие с практика на ВКС. Видно е, че въззивният съд не се е ограничил само до това, да препрати към мотивите на първата инстанция, а е изложил и своите съображения, отговаряйки на оплакванията във въззивната жалба, защо счита, че изводите в обжалваното решение са правилни. Съдът е анализирал тези доводи и възражения, които е намерил за относими към предмета на спора, като е дал мотивиран отговор, защо останалите /претендирани да са останали неоснователно необсъдени/ не са включени в него и съответно по тях не се дължи произнасяне. Четвъртият въпрос също не може да обоснове достъп до касационен контрол на въззивното решение. По него касаторът се позовава на ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, което изцяло касае предявяването на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права и е неотносимо към разглежданата хипотеза на предявен иск по чл.694 ал.1 т.1 ТЗ. Следователно и по този въпрос не се установява релевираната допълнителна селективна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. От съдържанието му не се установява същото да е постановено при превратно прилагане на закона или при грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Сочените нарушения на съдопроизводствените правила в случая представляват единствено основания по чл.281 т.3 ГПК и не отговарят на изискванията за квалифицирана форма на неправилност, представляваща самостоятелно основание за допускане на исканото касационно обжалване. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 190 от 31.03.2021 г. по в. т. д. № 175/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, VI състав. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: