Р Е Ш Е Н И Е № 75 гр. София, 14.05.2021 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ КОЛЕВА при секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 171/2021 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби на защитниците на подс. П. Ф. и подс. К. Ф. срещу присъда № 260021 от 27.10.2020 г. на окръжен съд – Пловдив, постановена по ВНОХД № 174/2020 г. В жалбата на адв. Т. се твърди допуснато нарушение на материалния и процесуалния закони като се прави искане за отмяна на постановената от окръжния съд присъда и оправдаване на подс. П. Ф.. Навеждат се доводи за негодност на обвинителния акт, липса на извършено престъпление измама от подс. П. Ф. спрямо свид. С. Ш., а относно обвинението за измами, осъществени спрямо свид. Г. Г., смята, че са налице противоречия в свидетелските показания на свид. Г. и свид. С. Х.. В жалбата на адв. А. също се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Претендира се отмяна на постановената присъда от въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд алтернативно на искането за оправдаване на подсъдимите. Твърди се, че присъдата не отговаря на изискванията на чл. 303 НПК, че са налице противоречия в свидетелските показания, кредитирани от въззивния съд; че не са разпитани всички свидетели, а само такива по преценка на окръжния съд, както и че не е осъществено престъплението, за което двамата подсъдими са осъдени. В допълнението към жалбата относно уважените граждански искове срещу подсъдимите се сочи, че е изтекла предвидената в закона погасителна давност. В съдебно заседание адв. Т. и подс. К. Ф. не се явяват. Защитникът на двамата подсъдими – адв. А. и подс. П. Ф. поддържат жалбите с релевираните в тях доводи. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира обжалвания съдебен акт за правилен и законосъобразен и пледира да бъде оставен в сила. Поверениците на гражданските ищци „С. Ш. С“ Е., „Т. Г.“ Е. и „Б. Г.“ Е. считат атакуваната присъда за правилна и законосъобразна, а депозираните срещу нея жалби за неоснователни. Излагат съображения, че в допълнение към касационна жалба не могат да се правят възражения за изтекла давност. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 273 от 29.10.2019 г., постановена по НОХД № 5960/2018 г. Пловдивският районен съд признал подсъдимите К. Ф. Ф. и П. К. Ф. за невиновни по обвиненията по чл. 211 вр. чл. 210, ал. 1, т. 2 вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и ги оправдал. Със същата присъда отхвърлил предявените от „С. Ш. С“ Е., „Б. груп“ Е. и „Т. Г.“ Е. граждански искове. С въззивна присъда № 260021 от 27.10.2020 г. на окръжен съд – Пловдив, постановена по ВНОХД № 174/2020 г., двамата подсъдими са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 и т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и са осъдени К. Ф. - на шест месеца лишаване от свобода, а П. Ф. – на единадесет месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено с изпитателен срок съответно от три години за първия подсъдим и три години и единадесет месеца за втория, считано от влизане в сила на присъдата. Двамата подсъдими са оправдани по правната квалификация на престъплението по чл. 211 НК, а именно особено големи размери, представляващо особено тежък случай. Със същата присъда са уважени гражданските искове на „Б. груп“ Е. и „Т. Г.“ Е.“ срещу двамата подсъдими и на „С. Ш. С“ Е. срещу подс. П. Ф.. На подсъдимите са възложени деловодните разноски, както и дължимата държавна такса за произнасяне по гражданските искове. Налично е произнасяне и по веществените доказателства. Присъдата на първоинстанционния съд в частта относно оправдаването на двамата подсъдими по обвинението да са извършили деянието по чл. 211 НК на практика е била потвърдена от окръжния съд макар и с различни мотиви. Затова, постановената от въззивната инстанция присъда в тази част е влязла в сила и не подлежи на касационен контрол. Съдържанието на касационните жалби срещу присъдата на окръжния съд позволява съвместното им разглеждане. Те са допустими, но неоснователни. Преди да отговори на доводите в тях, се налагат някои уточнения: Първо, жалбите на подсъдимите, депозирани чрез защитниците им, съдържат оплаквания за необоснованост, която не е касационно основание, поради което и няма как настоящият състав да им даде отговор. На база изложеното в тях би могло да се заключи, че същината на оплакванията касаят възражения срещу аналитичната дейност на съда и начина на събиране и оценка на доказателствения материал по делото, т. е. до допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до нарушение на материалния закон. Второ, макар разпоредбата на чл. 351, ал. 3 НПК да предвижда, че допълнения към касационните жалби и протести могат да се правят до даване ход на делото, законодателят е имал предвид развиване на вече заявени в срока на обжалване касационни основания, а не въвеждане на нови твърдения, които не са били релевирани в първоначалната жалба. Посочване на допълнителни касационни основания е възможно само в срока по чл. 350, ал. 1 НПК, който в конкретния случай, доколкото се касае до обжалване на постановена на 27.10.2020 г. присъда, е изтекъл на 11.11.2020 г. Видно от щемпела, поставен върху допълнението към касационната жалба на адв. А., същата е входирана в Пловдивския окръжен съд на 14.01.2021 г., т. е. два месеца след изтичане на срока за обжалване на присъдата, поради което касационната инстанция няма да се занимава с възражението за изтекла погасителна давност. По доводите за допуснато нарушение на процесуалния закон: Неоснователно е възражението на адв. Т., че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 НПК. Видно от протокола от проведеното разпоредително заседание на 16.11.2018 г. пред Пловдивския районен съд, последният е оставил без уважение исканията на защитата за прекратяване на съдебното производство по делото, като е приел, че „не са налице основания за спиране или прекратяване на наказателното производство, … както и че с новия обвинителен акт са отстранени недостатъците от предходните три и обвиненията спрямо двамата подсъдими са достатъчно добре разграничени“. На практика съдът е счел, че изготвеният обвинителен акт отговаря на изискванията на чл. 246, ал. 2 НПК и че в него се съдържат достатъчно обстоятелства, обосноваващи квалификацията на престъпленията, така както е посочена от прокурора. Доколкото страните не са се възползвали от възможността да атакуват коментираното определение по чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК, за разлика от предходните пъти, когато неизменно са упражнявали това си право и жалбите им са били уважавани от горестоящия съд, от прочита на коментирания последен обвинителен титул следва да се приеме, че обвинението не само е било ясно и точно формулирано, но и не е възникнало никакво затруднение у защитниците и в самите подсъдими относно предмета на доказване, очертан от прокурора със сезиращия съда документ. Затова няма как пред Върховния касационен съд да се прави възражение относно годността на обвинителния акт да постави началото на съдебното производство по делото, при положение, че фактическата и правна рамка на обвинението е била ясно формулирана от държавното обвинение при последното внасяне на делото в съда. Прочитът на материалите по делото води до категоричен извод, че атакуваният съдебен акт е постановен при спазване на разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Изводите си относно правно значимите обстоятелства проверяваният съд е изградил на база допустими и годни доказателствени средства, които са анализирани съобразно действителния им смисъл. При проверката по делото се установи, че становището на въззивния състав за доказаност на авторството на деянието не е направен в нарушение на изискванията на НПК за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Тъкмо обратното. В случая, окръжният съд е провел въззивно съдебно следствие и е извършил собствена оценка на доказателствените средства, на чиято база е възприел за доказано по убедителен и несъмнен начин, че подс. П. Ф. и подс. К. Ф. са автори на вмененото им престъпление. Тук следва да се припомни, че преценката за достоверност на доказателствените източници, а също и за тяхната достатъчност за обосноваване на виновност или невинност, е суверенно правомощие на инстанциите по фактите и касационният състав няма право да подменя вътрешното убеждение на решаващия съд, когато то е правилно формирано, както е в настоящия случай. Не е налице допуснато нарушение на процесуалните правила, изразило се в допълнителен разпит само на някои от свидетелите, служебно посочени от решаващия делото състав. Вярно е, че въвзивният съд е втора първа инстанция и точно като такава има правото да преоцени събраните по делото от първата инстанция доказателствени материали и да направи други фактически и правни изводи от тях без събиране на нови. Несъмнено второинстанционният съд може да събира всякакви доказателства от значение за разкриване на истината по делото без да е длъжен да преповтаря извършените от първата инстанция процесуално-следствени действия, а по свой почин да осъществи онези от тях, които според него са необходими и относими към предмета на доказване, очертан с обвинителния акт. В тази връзка служебното начало е в пълна сила при въззивната проверка, а в конкретния случай липсва процедурен порок при допускането и събирането на конкретно посочени от решаващия съд доказателствени материали и не е налице нарушение на съдопроизводствените правила с неизвършването на неотносими и ненужни според преценката на контролирания съд процесуално – следствени действия. За неоснователно настоящата инстанция намира възражението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, свързано с отказ от страна на проверявания съд да бъдат разпитани „всички свидетели“, а именно членовете на Съвета на директорите на „К.“ АД и на свид. С. Д.. Съобразно константната практика на Върховния касационен съд не във всички случаи неуважаването на доказателствени искания на страните ограничава процесуалните им права и съставлява съществено процесуално нарушение. Такова ще е налице, ако в резултат на отказа, са останали неизяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Обсъжданият казус не е такъв. Първо, никоя от страните не е поискала от окръжния съд разпит на всички членове на Съвета на директорите на „К.“ АД, неизвършването на които разпити се претендира като процесуално нарушение в касационната жалба на адв. А.. Отделно от това сам контролираният съд е намерил, че обстоятелствата, за установяване на които се иска провеждането на тези процесуалноследствени действия, са били изяснени с други доказателствени източници, доколкото сам служебно не е допуснал осъществяването на подобен разпит. Относно заличаването на С. Д. като свидетел в съдебно заседание от 27.10.2020 г. следва да се посочи, че първоначално нейният допълнителен разпит е бил счетен за необходим от решаващия делото съдебен състав, а впоследствие той е ревизирал становището си по въпроса, т. к. е намерил делото за изяснено от фактическа страна и без него, което е суверенно негово право. Тази различна преценка на съда е публично огласена на страните в цитираното съдебно заседание и е надлежно мотивирана. В този смисъл доводът на защитата за допуснато процесуално нарушение също е неоснователен. Второинстанционният съд не е пренебрегнал обясненията на привлечените към наказателна отговорност лица, но не ги е кредитирал с доверие в цялост. Приел е същите за тяхна защитна позиция, насочена към оневиняването им като подробно се е аргументирал защо счита така. Показанията на свид. С. Ш. и С. Ш., на свид. Г. и свид. Х. не са били оставени без внимание от проверявания съд. Тъкмо обратното. Именно поради особения статут, който притежават цитираните свидетели Ш. и Г. от една страна и факта, че свид. Х. е работила за свид. Г. от друга, техните показания са били подложени на внимателен и критичен анализ от контролирания съд. При проведеното въззивно съдебно следствие е било констатирано противоречие между заявеното от свид. С. Ш. пред въззивния съд и в хода на досъдебното производство и между казаното от свид. Г. пред първостепенните и въззивния съдилища и споделеното от него в хода на досъдебното производство. Тъкмо тези противоречия са били отстранени чрез използване на процедурите по чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2, алт. 2 от НПК и по чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 НПК. След надлежно упражняване на правомощията си да приобщи показанията им от досъдебната фаза на процеса и потвърждаване на първите по време от свидетелите, второстепенният съд се е обосновал в мотивите защо е кредитирал с доверие заявеното от цитираните свидетели. Наред с това, показанията на свид. С. Ш. са били проверени чрез показанията на свид. М. С., а на констатираните противоречия в соченото от свид. Г. и свид. Х. и тяхното обсъждане са посветени последният абзац от стр. 32, цялата стр. 33 и първият абзац от стр. 34 от мотивите на окръжния съд, като показанията на свид. Х. са проверени чрез показанията на свид. В.. Съдебният състав е обсъдил цялата доказателствена съвкупност и на тази основа е направил верни изводи по отношение на релевантните за изхода на производството факти. В конкретния случай няма игнориране на едно или друго доказателствено средство. Никой доказателствен източник от значение за процеса не е оставен без внимание. Кои обаче от тях ще кредитира решаващият съд и дали ще счете тяхната съвкупност за достатъчна за осъждане на подсъдимите е в неговите правомощия. Затова може да се заключи, че второинстанционният съд е извършил надлежна процесуална дейност. Поради изложеното няма как да бъде удовлетворено желанието на защитниците на подс. К. Ф. и подс. П. Ф. за отмяна на атакуваното решение и за връщане на делото на окръжен съд – Пловдив за ново разглеждане. Неоснователни са и доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. За да приеме съставомерност на деянията, Пловдивският окръжен съд прецизно е изследвал поведението на двамата подсъдими, както и връзката между него и настъпилия вредоносен резултат за гражданските ищци по делото. От една страна подс. П. Ф. самостоятелно по отношение на свид. С. Ш. и в съучастие след предварителен сговор с баща си – подс. К. Ф. досежно свид. С. Ш. и двукратно спрямо свид. Г., са въвели цитираните свидетели в заблуждение и поддържали вече създаденото такова, първият, че ще достави арматурно желязо и термопанели на свид. С. Ш., двамата подсъдими, че свид. С. Ш. и свид. Г. ще придобият собствеността върху недвижими имоти в [населено място], а свид. Г. и собствеността върху булдозер, като са ги мотивирали да осъществят имуществено разпореждане с парични средства, собственост на представляваните от тях „С. Ш. С“ Е., „Е. П. Е. Д.“ Е., „Б. Г.“ Е. и „Т. Г.“ Е. в общ размер на 1 252 008,64 лв. Отделният размер на всяка причинена на търговските дружества вреда е над 70 минимални работни заплати за страната към момента на деянията. Безспорни са извършените плащания от свид. Ш. и свид. Г., при това тъкмо в полза на двамата подсъдими. Изводите на съда относно виновното поведение на подсъдимите кореспондират с доказателствения материал по делото. Обстоятелството, че първата инстанция е направила един правен извод за виновността на подс. П. Ф. и подс. К. Ф., а въззивната – противоположния, не сочи на неправилно приложение на материалния закон след като доказателствените средства, приети за достоверни от предходната инстанция, установяват съпричастността на подсъдимите в деянията. Те са престъпни, поради което подсъдимите не могат да бъдат оправдани. Искането в тази насока на подсъдимите няма как да бъде удовлетворено. За да реализира правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд е необходимо да установи, че въззивната инстанция е приела фактология, която не разкрива признаците на престъпление, каквато хипотеза в случая не е налице. Видно от очертаните от окръжния съд факти по делото, те покриват признаците на престъпление, поради което не съществува възможност да бъде уважено желанието на подсъдимите за оправдаването им. Затова касационната инстанция прецени, че въззивният съд в постановения съдебен акт не е допуснал нарушение на материалния закон, а напротив - правилно е приел, че наказателната отговорност на подс. П. Ф. и подс. К. Ф. трябва да бъде ангажирана за извършено от тях престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 и т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Правилно второинстанционният съд е счел, че гражданските искове са доказани по основание и размер и следва да се уважат. За изтичане на давността по ЗЗД съдът не следи служебно и я прилага само при нарочно възражение на страните. В случая изрично възражение от подсъдимите или техните защитници в тази насока не е било направено до допълнението на касационната жалба от 14.01.2021 г. Както бе разяснено вече, недопустимо е навеждането на нови касационни основания извън срока по чл. 350, ал. 1 НПК. Затова касационната инстанция намери, че въззивният съд в постановения съдебен акт не е допуснал нарушение на материалния закон и относно уважаването на гражданските искове срещу подсъдимите. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 260021 от 27.10.2020 г. на окръжен съд – Пловдив, постановена по ВНОХД № 174/2020 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.