Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
София, 15.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на десети март две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 4198 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 17 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 309/2020 г. на Разградския окръжен съд е потвърдено решение от 16.07.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд, с което на основание чл.350 ГПК е обявен окончателен разделителен протокол по вариант трети от заключението на вещото лице.
Със същото решение въззивният съд е отменил частично решението от 03.08.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд, с което на основание чл.346 ГПК съдът се е произнесъл по претенции по сметки и е постановил друго, с което като резултат изцяло е отхвърлил иска на Д. К. Д. срещу М. Б. Б. по чл.127, ал.2 ЗЗД за заплащане на половината от изплатен от ищеца ипотечен кредит за периода 23.11.2013 г. – 23.04.2019 г. и половината от разноските за подновяване на ипотеката, ведно със законната лихва от 23.04.2019 г., и е отхвърлил предявения от М. Б. срещу Д. Д. иск по чл.31, ал.2 ЗС за разликата над 44 704,50 лв. до признатия от първата инстанция размер от 51 718,50 лв. за лишаване от ползване на жилище с идентификатор ..........; ресторант с идентификатор ........... .... и гараж с идентификатор .............за периода 10.05.2014 г. – 10.05.2019 г.; както и за сумата над 610 лв. до признатия от първата инстанция размер от 2055 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на имот с идентификатор 61710.502.1632. 1.3 за периода от 13.10.2016 г. до 10.05.2019 г., ведно със законната лихва от 23.04.2019 г.
Въззивният съд е приел, че между Д. К. Д. и М. Б. Б. е допусната делба при равни квоти на следните имоти, находящи се в [населено място]:
- ресторант с идентификатор ............с площ от 197 кв. м. и пазарна стойност 141 010 лв.
- жилище с идентификатор ............. с площ от 50 кв. м. и пазарна стойност 31 170 лв.
- гараж с идентификатор ..............с площ 16 кв. м. и пазарна стойност 2 960 лв.
До делба при равни квоти между М. Б. Б. и И. И. Д. е допуснат следният имот:
- жилище с идентификатор .............с площ от 197,80 кв. м. и пазарна стойност 116 130 лв.
След смъртта на И. Д. на 10.09.2019 г. нейните права се наследяват от Д. К. Д..
За начина на извършване на делбата:
Прието е, че вещото лице е предложило четири варианта за групиране на имотите:
- Вариант I :
дял I - ресторант с нощен клуб и гараж – 143 970 лв.
дял II – жилища на първи и втори етаж – 147 300 лв.
разлика в дяловете 3330 лв.
- Вариант II:
дял I - ресторант с нощен клуб – 141 010 лв.
дял II - жилища на първи и втори етаж и гараж – 150 260 лв.
разлика в дяловете 9250 лв.
- Вариант III:
дял I - ресторант с нощен клуб и жилище на втори етаж – 172 180 лв.;
дял II – жилище на първи етаж и гараж – 119 090 лв.
разлика 53 090 лв.
- Вариант IV:
дял I - ресторант с нощен клуб и жилище на първи етаж – 257 140 лв.
дял II – жилище на втори етаж и гараж - 34 130 лв.
разлика 223 010 лв.
Съдът е приел, че делбата следва да се извърши по вариант III, който съчетава както принципа за получаване на реален дял в натура, така и изискването за получаване по възможност на еднородни имоти. Прието е, че до делба са допуснати два жилищни и два нежилищни имота, при което вариант III осигурява изискването във всеки дял да се падне по един жилищен и един нежилищен имот. Прието е, че двата дяла са приблизително равни по стойност. Вариант I, който предвижда най-малка сума за уравнение на дяловете, е неудачен, с оглед становището на двете страни, че нямат нужда от жилища. Този вариант предвижда в единия от дяловете да попаднат и двете жилища.
За претенцията по чл.127, ал.2 ЗЗД:
Предмет на предявения от Д. Д. иск по чл.127, ал.2 ЗЗД е сумата 17 616,32 лв., представляваща половината от изплатен ипотечен кредит към „С. Ж. Е.“ АД за периода 27.11.2013 г. – 23.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 23.04.2019 г., както и сумата от 143,75 лв., представляваща половината от таксата, заплатена на 21.01.2019 г. за подновяване на ипотеката.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на М. Б., че искът по чл.127, ал.2 ЗЗД е процесуално недопустим. Позовал се е на практика на ВКС, че във втората фаза на делбата могат да се разглеждат претенции по чл.127, ал.2 ЗЗД.
Прието е обаче, че искът е неоснователен. Като се е позовал на практика на ВКС по чл.290 ГПК съдът е приел, че солидарният длъжник не може да претендира от съдлъжниците суми по чл.127, ал.2 ЗЗД, без преди това да е платил на кредитора такава част от солидарното задължение, която надхвърля припадащата му се част.
Прието е, че задължението към банката е в общ размер на 90 001,80 лв., включително главница по кредита, лихви, разходи, застраховка. Отчетено е, че бракът между страните е прекратен на 27.11.2013 г. и до прекратяване на брака са погасени вноски на обща стойност 23 253,46 лв. След тази дата остатъкът от дълга е 76 738,34 лв., като половината от тази сума е 38369,17 лв. През периода 23.11.2013 г. – 23.04.2019 г. Д. Д. е внесъл вноски на обща стойност 28627,85 лв., а за периода 23.04.2019 г. – 12.08.2019 г. - сумата 1380 лв. Ирелевантно за предявения иск е твърдението, че през периода м.май 2019 г.– м.май 2020 г. са внесени още 5612,23 лв., както и допълнителни суми след този период, тъй като това са новонастъпили факти, които не обхващат претендирания период. Към датата 23.04.2019 г., която е крайна за претендирания период, платената от Д. сума е 28627,85 лв. и тя не надхвърля неговата част от задължението. Затова за него не е възникнало регресното право по чл.127, ал.2 ЗЗД и този иск следва да бъде отхвърлен изцяло. По същите съображения следва да се отхвърли и искът за половината от разходите за подновяване на ипотеката.
За претенцията по чл.31, ал.2 ЗС:
Прието е, че писмената покана по чл.31, ал.2 ЗС се съдържа в исковата молба. Прието е, че размерът на обезщетението се определя от припадащата се на съсобственика част от средномесечния наем за имота. В настоящия случай от събраните по делото доказателства е установено, че ответникът Д. е живеел в процесната къща, а до смъртта си през 2019 г. в нея е живяла и майка му. Обсъдени са показанията на свидетелите К. и Д., според които през 2014г. М. е била в заведението, разговаряли, вечеряли, а след това ходили на басейн, но свидетелите не знаят дали тя е имала достъп до сградата. Приет е за неоснователен доводът на Д. Д., че след като М. е живяла и работила в друга държава, тя не е поискала лично да ползва имота. Като се е позовал на ТР № 7/02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 119 от 11.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3204/2008 г., II г. о., въззивният съд е приел, че фактическият състав по чл.31, ал.2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ, достатъчно е той да е отправил надлежна писмена покана за обезщетение; че разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ; че за да се освободи от отговорност, последният следва да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право. В случая, поради едноличното ползване на имота от ответника и неговата майка, за ищцата не е съществувала обективно възможност също да осъществява ползване съобразно правата си. Ответникът не е отправил насрещна покана до ищцата да ползва процесния имот и не ѝ е осигурил реален достъп до него. По размера на обезщетението съдът е кредитирал заключението на вещото лице инж.В. К., въпреки че не е възприел същото заключение в частта по оценката на имотите. Прието е, че в частта за обезщетението заключението е обективно и пълно, че оценката е извършена компетентно по метода на приходната стойност, но за разлика от другите СТЕ вещото лице е приложило при изчисленията и метода на дисконтиране на паричните потоци, който отчита много фактори на пазарните условия. Според това заключение средномесечният наем за имотите през процесните периоди е както следва: за ресторанта – 62 781 лв.; за голямото жилище – 15920 лв., за малкото жилище – 1220 лв., а за гаража – 10 708 лв. Общата сума е 90629 лв., от които на ищцата следва да бъдат заплатени 45 314,50 лв. Прието е, че претенцията се счита заявена от първото по делото заседание след допускане на делбата и от този момент се дължи законната лихва.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от съделителя Д. Д..
Жалбоподателят счита, че делбата следва да се извърши по вариант I от заключението на вещото лице, който предвижда най-малка сума за уравнение на дяловете.
Счита, че съдът неправилно е отхвърлил предявения от него иск по чл.127, ал.2 ЗЗД. Позовава се и на плащанията, настъпили след процесния период, които въззивният съд не е съобразил. Позовава се и на практика на Върховния съд, според която искът по чл.127, ал.2 ЗЗД е допустим и преди ищецът да е заплатил солидарното задължение, като в този случай той се уважава условно – ако и доколкото ищецът изпълни това задължение.
Счита, че претенцията по чл.31, ал.2 ЗС е процесуално недопустима. Липсва писмено поискване за заплащане на обезщетение. Освен това претенцията е нередовна, тъй като не е ясно за всеки един от самостоятелните обекти какво обезщетение се претендира. Ресторантът можел да бъде ползван само за търговска дейност, но не и от физическо лице. Дейността в този ресторант била осъществявана от ЕТ „К. Д. – И. Д.“, но срещу едноличния търговец иск не бил предявяван. По същество този иск бил неоснователен. Съдът не обсъдил всички доказателства и обстоятелства, които имат значение за претенцията по чл.31, ал.2 ЗС. Не бил съобразен отговорът на исковата молба, в който жалбоподателят изрично е заявил, че е осигурил достъп на ищцата и я кани да ползва имотите съобразно правата си, като на това предложение не е последвал отговор. Не било съобразено, че през по-голямата част от периода ищцата живеела и работела в Гърция, а след като се завърнала в България живее в [населено място] и при това положение не е имала нужда и реална възможност да ползва имотите. Не било съобразено, че ресторантът не работи от много години, а обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС се дължи от ползващия съсобственик. Жалбоподателят не бил длъжен да разработва този търговски обект, за да изплаща обезщетение на ищцата. Съдът не обсъдил възражението, че по делото няма данни кой е ползвал помещенията на втория етаж от сградата през процесния период, а освен това по-голямата част от първия етаж не бил довършен – бил само на шпакловка и замазка и не ставал за обитаване. Само една стая била довършена и тя се обитавала от майката на жалбоподателя съобразно правата ѝ приживе. Не е налице лично ползване от жалбоподателя по отношение на тази част. Не били обсъдени доказателствата, според които ищцата не е била възпрепятствана и винаги е имала възможност да ползва или обособена част от жилищния имот, или цял недвижим имот. Неин личен багаж се намира в жилището на първия етаж. Неправилно бил определен и размерът на обезщетението, като съдът не съобразил, че ресторантът не работи, а вещите лица определили това обезщетение като при работещ ресторант. Освен това първо съдът заявил, че не приема заключението на вещото лице К., а след това основал решението си на него.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС:
1. Има ли основен критерий при разпределяне на имотите в дялове и свързан ли е той с основния принцип на прекратяване на съсобствеността – получаване на имот в натура, което означава близки по стойност дялове, или този критерий може да се пренебрегне, за да се използва друг критерий – еднакви по вид имоти във всеки дял.
2. Допустим ли е иск на солидарен длъжник срещу останалите солидарни длъжници за заплащане на съответна на тяхната отговорност част от солидарното задължение и преди ищецът да е заплатил солидарното задължение.
3. Освобождава ли се от отговорност съсобственик на недвижим имот, който изрично е поканил другия съсобственик да ползва съсобствения имот и той не е изявил желание да го ползва;
4. Срещу всеки съсобственик ли може да се упражни иска по чл.31, ал.2 ЗС или само срещу ползващия съсобственик;
5. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупна преценка.
По първия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се черпи аргумент и от решение № 258 от 25.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 144/2011 г., II г. о. и решение № 7 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4711/2015 г., I г. о. По втория въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 327 от 20.II.1979 г. по гр. д. № 2566/78 г., I г. о.; решение № 341 от 9.IV.1985 г. по гр. д. № 126/85 г., IV г. о. и решение № 2261 от 7.VI.1983 г. по гр. д. № 985/83 г., I г. о.; по третия въпрос – с решение № 28 от 1.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1214/2018 г., I г. о. и ТР № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК; по четвъртия въпрос – с ТР № 5 от 24.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГК, както и с няколко решения на ВКС по петия въпрос.
Ответницата М. Б. Б. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество. Излага и доводи за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, което е в обхвата на касационния контрол, тъй като е постановено по иск за делба и по парични претенции по чл.346 ГПК с цена над 5000 лв. – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по извършване на делбата. Формирана е последователна практика на ВКС по въпроса как следва да се обособяват дяловете, когато съдът пристъпва към ликвидиране на съсобствеността по реда на чл.347 ГПК чрез съставяне на разделителен протокол и теглене на жребий или чрез разпределение по чл.353 ГПК. Посочените от жалбоподателя решения № 258 от 25.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 144/2011 г., II г. о. и № 7 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4711/2015 г., I г. о., са част от тази практика. В тях се приема, че за да се спази принципът за равенство на страните при извършване на делбата, във всеки дял трябва да се включат по възможност еднакви по количество и вид и приблизително равни по стойност имоти, респ. максимално съответстващи по стойност на дяловете на съделителите, като неравенството на дяловете се изравнява в пари; че е допустимо разпределение на различни по вид самостоятелни имоти само ако между страните липсва спор относно обособяването им в самостоятелни дялове, а при наличие на спор е необходимо да се образуват еднородни дялове от делбеното имущество. Въззивното решение е изцяло съобразено с тази практика, като съдът е отчел както различните виждания на страните за това кой вариант на групиране на имотите е най-удачен в случая, така и принципа за равенство на страните, изискващ в конкретния случай обособяване на еднородни дялове, всеки от които включва както жилищен, така и нежилищен имот, при липса на съгласие между страните за друго. Спазено е и изискването за максимално възможно съответствие между стойността на дяловете и правата на страните, като съдът е избрал вариант III, а не вариант IV, който създава неоправдано високо задължение за уравняване на дяловете в натура. Вариант I от заключението, поддържан от жалбоподателя Д., съдържа еднородни имоти във всеки от дяловете. Въпреки че е най-икономичен, тъй като при него сумата за уравнение на дяловете е най-малка, той не би могъл да бъде избран от съда при изрично възражение на другата страна М. Б., която не е била съгласна в един от дяловете да се включват и двата жилищни имота, което създава неравновесие в дяловете. Посочените от жалбоподателите решения на ВКС не са единствени, които въвеждат изискването за съставяне на равностойни дялове с еднородни имоти, когато това е възможно. Същото се приема и в други решения - решение № 195 от 23.03.2004 г. на ВКС по гр. д. № 807/2003 г., ГК, I г. о., решение № 107 от 10.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2015 г., II г. о., решение № 7 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4711/2015 г., I г. о., решение № 60134 от 1.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 575/2021 г., II г. о. Липсва основание за промяна на тази практика на ВКС по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което касационното обжалване не може да се допусне на това основание. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение съответства на тази практика на ВКС.
По втория въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посочените от жалбоподателя две решения на Върховния съд № 341 от 9.IV.1985 г. по гр. д. № 126/85 г., IV г. о. и № 2261 от 7.VI.1983 г. по гр. д. № 985/83 г., I г. о., не подкрепят тезата на жалбоподателя, че искът по чл.127, ал.2 ЗЗД може да бъде уважен и преди ищецът-солидарен длъжник да е заплатил на кредитора повече от своята част от дълга. Напротив, тези решения съответстват както на чл.127, ал.2 ЗЗД, така и на приетото от въззивния съд по настоящото дело. Само в решение № 327 от 20.II.1979 г. по гр. д. № 2566/78 г., I г. о. е прието нещо различно – че искът на солидарния длъжник срещу останалите съдлъжници за заплащане на съответната на тяхната отговорност част от солидарното задължение е допустим и преди ищецът по този иск да е заплатил солидарното задължение, като в този случай, ако искът е основателен, се уважава условно - ако и доколкото ищецът изпълни това задължение. Тази практика обаче следва да се счита за изоставена. В решение № 827 от 15.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1328/2010 г., IV г. о., на което се е позовал и въззивният съд, изрично е прието, че не следва да се поддържа становището, че е допустимо уважаване на иск от солидарен длъжник против съдлъжниците му и без да е осъществен факта „изпълнение“, под условие, че този факт впоследствие настъпи, тъй като това би означавало на съдия-изпълнителят да се остави за решаване правен спор дали е осъществен един факт от значение за възникване на спорното право, който към момента на влизане в сила на решението не е бил налице. Прието е, че само съдът, а не и съдия-изпълнителят, може да решава правни спорове за това осъществил ли се е фактическия състав, при който едно материално право възниква. Принципното разбиране на ВКС, че за да бъде уважен регресният иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД законодателят поставя условието солидарният длъжник да е изпълнил нещо в повече от своята част за сметка на останалите длъжници, е застъпено и в други решения - решение № 676 от 13.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2179/2008 г., II г. о., решение № 279 от 26.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4694/2017 г., IV г. о., решение № 196 от 21.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6068/2014 г., IV г. о. Въззивното решение по настоящото дело съответства изцяло на тази практика, поради което не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване.
По претенцията с правно основание чл.31, ал.2 ЗС не е налице вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо. Липсата на писмена покана по чл.31, ал.2 ЗС не прави иска недопустим, както неправилно поддържа жалбоподателят, а неоснователен. Отделно от това в настоящия случай писмена покана има и тя се съдържа в исковата молба по делото за делба. На следващо място – когато в резултат на извършените процесуални действия се определи размерът на обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС за всеки един от съсобсвените обекти, за ответника не съществува затруднение в защитата по тази претенция. И на последно място – претенцията по чл.31, ал.2 ЗС не зависи от това дали за съсобствените стопански обекти ползващият съсобственик има качеството на търговец или не. Искът се предявява срещу съсобственика.
Свързаното с въпрос № 3 решение № 28 от 1.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1214/2018 г., I г. о. не може да послужи като пример за противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по посоченото дело фактическата обстановка е друга – ползващият съсобственик е предприел изрични действия по предоставяне на ключове на неползващия съсобственик, но той изрично е отказал.
Налице е обаче основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроси № 4 и № 5 за преценката на доказателствата по делото в тяхната взаимна връзка по въпроса за ползването на отделните обекти като основание за ангажиране на отговорността по чл.31, ал.2 ЗС.
По разноските – тъй като не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за начина на извършване на делбата и по претенцията по чл.127, ал.2 ЗЗД, а касационно обжалване се допуска само по претенцията по чл.31, ал.2 ЗС, на ответницата М. Б. Б. следва да се присъдят 2/3 от сторените разноски за касационното производство или 1800 лв., представляващи 2/3 от сумата 2700 лв. - адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, приложен с отговора на касационната жалба.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 309/2020 г. на Разградския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение от 16.07.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд, с което на основание чл.350 ГПК е обявен окончателен разделителен протокол по вариант трети от заключението на вещото лице, както и в частта, с която след частична отмяна на решението от 03.08.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд е отхвърлен предявеният от Д. К. Д. срещу М. Б. Б. по реда на чл.346 ГПК иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД за сумата от 14621,87 лв., представляваща половината от изплатен ипотечен кредит за периода 23.11.2013 г. – 23.04.2019 г. и сумата 143,74 лв. – половината от заплатени разноски за подновяване на ипотеката, както и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното отхвърлително решение за пълния размер на този иск.
ОСЪЖДА Д. К. Д. от [населено място], ул.“...-ми я.“ № 3, да заплати на М. Б. Б. със съдебен адрес [населено място], [улица], адв.З. Н., сумата от 1800 лв. разноски.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 309/2020 г. на Разградския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решението от 03.08.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. на Разградския районен съд в частта, с която Д. К. Д. е осъден да заплати на М. Б. Б. на основание чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС сума до размер на 45 314 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на допуснатите до делба имоти.
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 906,28 лв. и в същия срок да представи доказателства за внасяне на таксата, в противен случай жалбата ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внасяне на таксата делото да се докладва за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: