4 гр. д. № 43/2012 г. на ВКС, ГК, І г. о. РЕШЕНИЕ N 293 София, 25.10.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при секретар Даниела Никова изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гражданско дело N 43/2012 год. Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 254 от 04.04.2012 г., постановено в производство по чл. 288 ГПК, е допусната касационна проверка на решение от 03.08.2011 г. по гр. д. № 8194/2010 г. на Софийски градски съд, с което е отменено първоинстанционното, постановено по гр. д. № 7097/2006 г. на Софийски РС, и е решен спора по същество като е прието за установено по отношение на Д. С. Г. и Д. К. Г., че С. В. Р. е собственик на ¼ ид. ч. от имот с площ от 1205 кв. м., намиращ се в [населено място], [улица], във вилна зона Киноцентъра ІІІ, който имот съставлява УПИ ІХ-112, а по предходния регулационен план парцел ІП-4317. Касационната проверка е допусната на основание чл. 280, ал.1 ГПК по разрешения процесуален въпрос: при направено оспорване на материалната законосъобразност на констативен административен акт за възстановяване на земеделска земя на основание ЗСПЗЗ в гражданския процес дали оспорилата го страна носи доказателствената тежест за установяване, че някоя от предпоставките за издаването му не е била налице или доказателствената тежест се носи от страната, която се ползва от акта. Върховният касационен съд разгледа жалбата и провери съдебния акт с оглед посочените касационни основания и съобразно изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК и намери следното: Въззивното решение е постановено по предявен срещу Д. С. Г. и съпругът й касаторът Д. Г. от С. В. Р. установителен иск за собственост на ¼ ид. ч. от УПИ ІХ-112, във вилна зона Киноцентъра ІІІ, в землището на [населено място]. Ищецът се е позовал на договор за дарение направено в негова полза през 1969 г. от В. В., негов дядо, а също и на придобивния способ давностно владение, което е осъществявал от 1969 г. до 2004 г. Касаторът и ответницата Г. са противопоставили довод, че са придобили правото на собственост върху имота на основание договор за продажба сключен през 2004 г., по който праводателите им са се легитимирали като собственици на основание реституция по реда на ЗСПЗЗ. Установено е по делото, че праводателите на касаторите са наследници на С. П., който е бил член на ТКЗС и е заявил за възстановяване земеделски земи в землището на [населено място]. С решение № 5862 от 05.10.1999 г. на ОСЗ е възстановено правото на собственост върху нива с площ от 1.352 дка, в м. „Голямата могила, пл. № 4320 по к. л. 616 и640 от кадастралния план от 1962 г., като имотът се възстановява във възстановими граници от 1.352 дка както следва: 620 кв. м. от УПИ VІІІ-111 и 732 кв. м. от УПИ ІХ-112, кв. 6 по ЗРП вилна зона Киноцентър - ІІІ част. С решение № 5863 от 05.10.1999 г. ОСЗ е възстановила правото на собственост на наследниците на П. върху нива от 2.649 дка, като 469 кв. м. от този имот попадат в УПИ ІХ-112, в кв. 6 по плана на вилна зона Киноцентъра. Описаните по горе два имота са били внесени в ТКЗС. През 1964 г. са включени в строителните граници на населеното място и урегулирани във вилни имоти. През 1968 г. ТКЗС „Г. К.”, [населено място] е продало дворното място, за което е бил отреден парцел ІХ, на М. К. и В. В. по реда на ЗРПВПВННИ, а през 1969 г. В. В. е дарил собствената си ½ от имота на внуците си – ищеца С. Р. и Р. Р.. С приета техническа експертиза е установено, че в имота към влизане в сила на ЗСПЗЗ е изградена едноетажна постройка с размери 4.05/6.55 , която е изпълнена от дървени елементи на бетонна основа, без издадени за това строителни книжа. При така установените факти е направен извод, че имотът е подлежал на реституция по аргумент от разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ във вр. с чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Съдът е извършил косвен съдебен контрол върху решението на ОСЗ за възстановяване на имота и е намерил, че по делото не е установено И. П., от който праводателите на касатора черпят наследствени права, да е бил собственик на реституираните имоти към момента на внасянето им в ТКЗС, доказателствената тежест за което носят касаторите, като ответници по иска. Въз основа на това е приел, че договорът за продажба от 1968 г., с който ТКЗС е продало имота на праводателя на ищеца е валиден и е произвел правни последици, поради което и договорът за дарение, от който ищеца черпи права, го легитимира като собственик на ¼ от имота. Преди съдът да разреши въпросът кой носи доказателствената тежест за установяване валидността на констативния административен акт е следвало да се произнесе по въпроса допустимо ли е възражението на ищеца, който черпи права от придобивно основание, осъществило се след коопериране на имота, че праводателят на ответниците П. не е бил собственик на имотите към момента на кооперирането им. Този въпрос е решен в противоречие с формираната задължителна практика с решения на тричленни състави на ВКС, постановени в производство по чл. 290 ГПК, с които е прието, че не е допустимо страната по вещен иск, с предмет реституирана земеделска земя, която черпи права от правопораждащ факт, осъществил се след кооперирането на имота, да оспорва правата на наследодателя на реституираните собственици върху имота към момента на обобществяването му, тъй като не заявява свои права върху него към този предходен момент. Тази страна няма правен интерес от това оспорване. Установяването на този факт би бил релевантен само в случай на спор кому принадлежи правото на възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ. По делото е установено, че имотът след продажбата му на ищците и до влизане на ЗСПЗЗ в сила не е бил застроен със законно построена сграда, поради което не е налице ограничение за възстановяването му по смисъла на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Неоснователно въззивният съд се е произнесъл по процесуалния въпрос за доказателствената тежест при направено оспорване на материалната законосъобразност на констативен административен акт за възстановяване на земеделска земя на основание ЗСПЗЗ, тъй като направеното възражение е недопустимо поради липса на правен интерес. Това е обусловило постановяването на необосновано и незаконосъобразно решение, което е основание по чл. 281 т. 3 ГПК за касирането му. След отмяната на въззивното решение и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което предявеният иск като неоснователен следва да се отхвърли По изложените съображения Върховният касационен съд, І г. о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение от 03.08.2011 г. по гр. д. № 8194/2010 г. на Софийски градски съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от С. В. Р. срещу Д. С. Г. и Д. К. Г. установителен иск за собственост на ¼ ид. ч. от празно дворно място с площ от 1205 кв. м., намиращ се в [населено място], [улица], във вилна зона Киноцентъра ІІІ, който имот съставлява УПИ ІХ-112 от кв. 6, а по предходния регулационен план парцел ІП-4317, в м. „Киноцентъра – ІІІ част, вилна зона”, по плана на [населено място]. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: