РЕШЕНИЕ № 60149 София, 19.07.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо т. о., в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев секретар Ангел Йорданов, в открито заседание на 16.11.2020 г. разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 2376 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца П. Б. срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният отрицателен установителен иск по чл. 694 ТЗ за несъществуване на парични вземания на кредитора Н. Г., приети в производството по несъстоятелност на „Добринище ски“ ЕАД. Ответниците Н. Г. и „Добринище ски“ ЕАД оспорват жалбата, синдикът не изразява становище. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Налице ли е правна възможност за управителя на ЕООД да договаря сам със себе си и ако такава сделка бъде извършена, нищожна ли е тя?“. По правния въпрос по който е допуснато касационното обжалване, съдът прие следното. Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗЗД представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това. По приложението на тази норма в хипотезите на представителство на юридически лица, в частност търговски дружества, е формиранd съответна практика на ВКС, включително задължителна. Съгласно ТР № 3/2013 на ВКС-ОСГТК в хипотезата на сделка, сключена между две търговски дружества, представлявани от едно и също лице като техен органен представител по силата на закона, забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД не се прилага. С оглед различията между хипотезата, предмет на задължителното тълкуване по посоченото тълкувателно решение, и хипотезата, когато органният представител на търговско дружество от името на дружеството сключва сделка сам със себе си в качеството си на физическо лице, е формирана последователна практика на ВКС, изразена и обобщена в решение № 149 от 10/.03.2020 година по т. д. № 260/2019 година на ВКС, II т. о. Същата е в смисъл, че сключването на сделка между дружеството, представлявано от управителя му и самия управител, в качеството му на физическо лице, попада в приложното поле на забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. С решение № 132/27.05.2020 година по т. д. № 2367/2018 г. на ВКС, I т. о., е прието, че практиката относно приложимостта на забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД към сделките, сключени между представляваното от органния си представител търговско дружество и същия представител лично като физическо лице, като основана върху идеята за несъвпадане между волеобразуващия и волеизявяващия орган на търговското дружество, не би могла да е относима към правните субекти от вида по чл. 116, ал. 2 ТЗ, в частност дружествата с ограничена отговорност, в които капиталът принадлежи на едно лице, което същевременно е вписано в търговския регистър като управител на такова еднолично ООД (извън хипотезите на еднолични държавни или общински дружества), доколкото в тези случаи възможността за сключване на сделки между едноличния собственик и представляваното от него дружество с ограничена отговорност е изрично уредена в чл. 147, ал. 3 ТЗ, при което единствено неспазването на предвидената писмена форма би имало за последица нищожност на съответната сделка. В обобщение, установената практика на ВКС е в смисъл, че забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД не се прилага спрямо сделките, сключени между две търговски дружества, представлявани от едно и също физическо лице като техен органен представител. Забраната се прилага спрямо сделките, сключени между търговското дружество, от една страна, и представлявалия го при сключване на сделката органен представител, от друга страна в личното му качество. По изключение забраната не се прилага спрямо сделките, по които страна лично е същият органен представител, когато той е и едноличен собственик на капитала на дружеството (по аргумент от чл. 147, ал. 3 и чл. 235а ТЗ). По въпроса относно последиците за действителността на сделката, сключена в отклонение от нормата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, когато същата е приложима към тази сделка съобразно горепосочената практика, следва да се съобрази следното. Съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона. Непротиворечиво възприето е в доктрината и съдебната практика, че това основание за нищожност е налице, когато сделката противоречи на императивна, но не и на диспозитивна правна норма, доколкото от предписанията на диспозитивните норми страните са свободни да се отклоняват. Правилото на чл. 38, ал. 1 ЗЗД не е от императивен характер. Същото не е установено в защита на публичен интерес, поради което и не е от публичен ред. Нормата е установена в защита единствено на интереса на представлявания предвид възможността при сключване на сделка от представителя сам със себе си да е налице конфликт на интереси между представителя и представлявания. Интересът на представлявания и начините за неговата защита обаче са предоставени единствено на неговата свободна преценка, при което същият разполага с възможността да се откаже от общо предоставената му от чл. 38, ал. 1 ЗЗД защита, било като изрази предварително съгласие, изрично упълномощавайки представителя да договаря сам със себе си, съгласно изрично предвиденото в самия текст на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, било като впоследствие потвърди сключената сделка. Следователно нормата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД е от диспозитивен характер, поради което сделките, сключени в отклонение от нея, не са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Доколкото в тези случаи с оглед нормата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД по общо правило представителят няма право да договаря сам със себе си (освен със съгласие на представлявания), извършената сделка е такава извън предоставената представителна власт. В този случай приложение намират разрешенията по ТР № 5/2014 на ВКС-ОСГТК, а именно т. 2, съгласно която сключеният от представител без представителна власт договор е в състояние на висяща недействителност, като представляваният може да го потвърди или да откаже потвърждаването му. В последния случай на недействителността може да се позовава само представляваният, респ. неговите универсални правоприемници. С оглед изложеното правните съображения, с които въззивният съд е обосновал неприложимост на нормата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, а именно по аргумент от мотивите към т. 1 на ТР № 3/2013, предвидените в ТЗ други механизми за преодоляване на конфликта на интереси между търговското дружество и неговия органен представител, забраната за извършване на конкурентна дейност, изискването за уведомяване за сделки, сключени извън обичайната дейност на акционерното дружество по чл. 240б ТЗ, не съответстват на посочената по-горе практика на ВКС. С оглед обаче обстоятелството, че процесният договор за цесия е сключен между еднолично търговско дружество и неговия управител, крайният извод за неприложимост на нормата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД в конкретния случай е правилен. Независимо от това следва да се съобрази и посоченото по-горе, че съгласно т. 2 от ТР № 5/2014 на евентуална висяща недействителност поради липса на представителна власт може да се позовава само представляваният, съответно неговите универсални правоприемници, но не и трети за сделката и произтичащите от нея последици лица, каквото трето лице в настоящия случай се явява ищецът. По изложените съображения в тази част касационната жалба е неоснователна. Неоснователни са и останалите доводи в жалбата. На първо място, не отговаря на данните по делото, нито на закона твърдението, че в процесния договор за цесия не е индивидуализирана насрещната престация на цесионера, като е посочено само, че цената се прихваща от вземане по сключен между тях друг договор, сумите по който не отговарят на сумите, посочени в договора за цесия. Съгласно този договор изрично е уговорено, че вземанията се прехвърлят срещу цена в размер на 708 753 евро, платима чрез прихващане със съответни насрещни вземания на цесионера към цедента. Следователно безусловно е поето задължение за заплащане на цена, а въпросът дали действително съществуват или не тези насрещни вземания е от значение само за погасителното действие на уговореното прихващане, оттук за изпълнението на задължението за заплащане на цената, не и за неговото възникване. Неоснователно е и оплакването за допуснато от въззивния съд нарушение по чл. 266 ГПК във връзка с представената с въззивната жалба декларация с нотариална заверка от 26.11.2018 г. Тази декларация въззивният съд не е допуснал като доказателство с определението си по чл. 267 ГПК, като е приел, че не са налице предпоставките по чл. 266 ГПК. Неоснователни са и доводите за неистинност на спорните писмени доказателства, събрани в производството, тъй като авторството на същите е безспорно установено със заключението на назначената от първоинстанционния съд графическа експертиза, неоспорено от страните, вкл. жалбоподателя. По отношение на доводите във връзка с приетата от първоинстанционния съд икономическа експертиза, свеждащи се до това, че заключението е изготвено в разрез със събраните писмени доказателства и счетоводните стандарти, достатъчно е да се отбележи, че в хода на първоинстанционното производство оспорвания на заключенията съгласно изискването на чл.. 200, ал. 3 ГПК жалбоподателят не е заявил. Неоснователни са и останалите доводи за свързаност между цедента, цесионера, длъжника в несъстоятелността и третото лице „А. Резидънс“ ЕООД и за намерение за „източване“ на несъстоятелното дружество чрез включване на „фиктивни“ кредитори, доколкото със същите не се обосновава съобразно изискването на чл. 284, ал. 1, т. 3 вр. чл. 281 ГПК надлежно касационно основание – нарушение на материалния закон, съществено процесуално нарушение или необоснованост. По тези доводи въззивният съд се е произнесъл, като е приел, че наличието на свързаност не представлява основание за нищожност, нито разкрива „фиктивно уговаряне“ с цел да се увреди трето лице или да се “източи“ несъстоятелният длъжник. Конкретни доводи за неправилност на тези изводи на въззивния съд не са изложени, а изложеното в жалбата се свежда до преповтаряне на поддържаната от жалбоподателя теза, отречена с въззивното решение, че е налице злоупотреба с права, целяща включването на ответника Г. и третото лице „Д. Пропъртис“ ЕООД като фиктивни кредитори с несъществуващи вземания в производството по несъстоятелност на „Добринище ски“ ЕАД. По изложените съображения жалбата е неоснователна и в останалата си част, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. На ответниците разноски не се дължат предвид липсата на доказателства такива да са направени за касационното производство. С тези мотиви съдът РЕШИ: Оставя в сила решение № 29/18.04.2019 г. по т. д. № 27/2019 г. по описа на Бургаски апелативен съд. Осъжда П. Б., гражданин на И., с адрес Р., Л. Л., К. К. У., И., и съдебен адрес адв. В. Д., [населено място], [улица], на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 27 081,58 лв. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: