Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   №  91   София, 02.07.2010 година   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А                 ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и първи април през две хиляди и десета година в състав :                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ  :  ТАТЯНА ВЪРБАНОВА                                                           ЧЛЕНОВЕ  :  КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА                                                                                     БОНКА ЙОНКОВА   при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 713/2010 година       Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Т. Я. и Я. А. Я. срещу решение № 553 от 30.03.2009 г. по гр. д. № 2603/2007 г. на Пловдивски окръжен съд, с което след отмяна на постановеното от Пловдивски районен съд решение № 106 от 09.07.2007 г. по гр. д. № 3656/2006 г. е уважен предявеният от „С” Е. /в ликвидация/ - гр. П. против В. Я. и Я. Я. иск с правно основание чл.108 от ЗС като дружеството - ищец е признато за собственик на недвижим имот в гр. П., на ул. „П” № 99, представляващ апартамент № 17/45 в жилищен блок 1589, вх. А, ет.6, и ответниците са осъдени да му предадат владението върху имота, както и да му заплатят разноски в размер на 1 078.84 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд е признал ищеца за собственик и ги е осъдил да му предадат владението върху спорния имот на основание чл.108 от ЗС, въпреки липсата на категорични доказателства, че същият е собственик на имота. Позовават се на незаконосъобразност и необоснованост на изводите за неоснователност на заявеното от тях възражение за придобивна давност. Релевират доводи, че след като в хода на делото ищецът не е оборил презумпцията на чл.69 от ЗС, съдът е следвало да приеме, че те са владели имота за себе си и че са го придобили по давност с изтичане на предвидения в закона давностен срок. По съображения в жалбата, касаторите правят искане за отмяна на решението, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноските. Ответникът по касация „С” Е. /в ликвидация/ - гр. П. оспорва жалбата с аргументи, развити в писмен отговор и поддържани в открито съдебно заседание. Изразява становище, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното : За да уважи предявения от „С” Е. /л./ против В. и Я. Я. иск с правно основание чл.108 от ЗС, Пловдивски апелативен съд е приел, че дружеството - ищец е собственик на недвижимия имот, обект на защита с иска - апартамент № 17/45 в блок 1589 на ул. „П” № 99 в гр. П., и че ответниците - физически лица владеят имота без правно основание. След анализ на събраните по делото доказателства решаващата инстанция е достигнала до извод, че ищецът е придобил правото на собственост върху спорния апартамент /и върху други апартаменти в блок 1589, изградени от ЕАЗ „С” въз основа на заповед № СД-Б-121/04.08.1989 г. на Председателя на ОбНС - гр. П. за възмездно учредяване на право на строеж върху държавен имот/ на основание пар.17а от ЗППДОП /отм./ в качеството на правоприемник на ЕАЗ „С” с включване на имота като ДМА по баланса на дружеството към момента на неговото образуване през 1991 г. Обсъден е сключеният на 29.12.1991 г. между БСФ „Р” като продавач и ЕТ „Д” като купувач предварителен договор за продажба на част от апартаментите в блок 1589, в т. ч. и на апартамент № 17/45, с който е уговорено прехвърляне на собствеността върху конкретните обекти и въз основа на който впоследствие е предадено владението им на правоприемника на купувача - ЕТ „Д”. Предварителният договор обаче е счетен за ирелевантен за активната материалноправна легитимация на ищеца с оглед влязлото в сила решение от 23.12.2005 г. по гр. д. № 183/2005 г. на ВКС, с което е отхвърлен искът по чл.19, ал.3 от ЗЗД на ЕТ „Д” против „С” Е. за обявяване на договора за окончателен. Релевираното от ответниците възражение за придобиване на спорния апартамент по давност е прието от въззивния съд за неоснователно и негодно да породи правопогасяващ ефект спрямо защитаваното с иска по чл.108 от ЗС собственическо право на ищцовото дружество. Съобразен е безспорния по делото факт, че на 30.06.1992 г. ответниците са сключили предварителен договор за продажба на апартамент 17/45 с ЕТ „Д”, с който едноличният търговец се е задължил да им прехвърли правото на собственост върху имота срещу заплащане на сумата 120 000 неденоминирани лв. За доказани са приети и обстоятелствата, че при сключване на договора ответниците са заплатили на бъдещия продавач почти цялата уговорена цена - 100 000 лв.; че с договор от 30.07.1992 г. ЕТ „Д” им е предал владението върху имота; че управителят на „С” Е. е издал заповед № 11/23.01.1995 г. за настаняването им в апартамент № 17/45, като се е позовал на предварителните договори между дружеството и ЕТ „Д”, респ. между тях и ЕТ „Д”; че от момента на предаване на владението ответниците са осъществявали непрекъсната фактическа власт върху апартамента, извършили са всички довършителни работи в него, ремонтирали са го и не са били смущавани по повод на ползването му. Въпреки това решаващата инстанция е направила извод, че не е осъществен фактическият състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 от ЗС, тъй като от една страна праводателят на ответниците ЕТ „Д” не е бил собственик на апартамента и те не са могли да формират и демонстрират намерение за своене на имота, а от друга не са доказали евентуалното им намерение да е обективирано в действия, насочени към действителния собственик „С” Е. , съобразно разрешенията в ППВС № 6/1974 г. Като допълнителен аргумент за неоснователност на възражението е посочена установената в Закона за държавната собственост забрана за придобиване по давност преди 01.06.1996 г. и след 31.05.2006 г. на недвижими имоти - частна държавна собственост, с какъвто статут, според съда, се е ползвал процесният имот. С определение № 768 от 04.12.2009 г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по приетия като значим за делото материалноправен въпрос относно предпоставките за придобиване право на собственост върху недвижим имот по силата на придобивна давност. Решението е неправилно. Придобивната давност е един от регламентираните в чл.77 от ЗС способи за придобиване право на собственост върху вещи. Съгласно чл.79 от ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Според легалната дефиниция на чл.68, ал.1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт /corpus/ върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя /animus/. Законът – чл.69 от ЗС, установява оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго. Презумпцията относно субективния елемент на владението, т. е. намерението за своене на вещта /animus/, е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото владение. В този смисъл са и разясненията в ППВС № 6/74 г., на които въззивната инстанция се е позовала, но не е съобразила при разрешаването на правния спор. В хода на процеса ответниците - сега касатори, са релевирали давността като основание за придобиване правото на собственост върху имота, обект на защита с предявения срещу тях ревандикационен иск. При безспорните по делото обстоятелства за установяване на фактическа власт върху имота през 1992 г. въз основа на сключения с ЕТ „Д” предварителен договор за продажба и за упражняването й без прекъсване до датата на предявяване на иска - 01.12.2006 г., презумпцията на чл.69 от ЗС ползва ответниците и ги освобождава от процесуалното задължение да доказват субективния елемент на владението - намерението за своене. Незаконосъобразно въззивният съд им е възложил тежестта да доказват действия, в които е обективирано подобно намерение, след като то следва да се презумира по силата на чл.69 от ЗС. Независимо от презумпцията за владение, установените по делото факти обосновават извод, че още със сключването на предварителния договор за продажба ответниците са се афиширали пред третите лица като купувачи и собственици на апартамент № 17/45, извършили са за своя сметка всички довършителни работи в него, обзавели са го, поддържали са го и са участвали в разноските за общите части на жилищната сграда наред с останалите собственици, за каквито очевидно са се считали самите те. Посочените действия несъмнено сочат на явно демонстрирано намерение за своене на жилището, съпътстващо обективния факт на държането. Ирелевантно за субективния елемент на владението е обстоятелството, че продавачът по предварителния договор ЕТ „Д” не е могъл да придобие валидно собствеността върху имота, предвид сключения от негова страна предварителен договор за продажба с несобственик. Без значение е и знанието на ответниците, че „праводателят” им не е собственик и не би могъл да им прехвърли собствеността, след като те самите са сключили предварителния договор за продажба с цел да станат собственици и цялостното им поведение след сключването на договора е насочено към реализиране на тази цел. Придобивната давност предпоставя непрекъснатото наличие на corpus и animus в рамките на предвидения в чл.79, ал.1 от ЗС 10-годишен срок, които несъмнено са осъществени от ответниците. Като последица от упражняваното непрекъснатото владение в 10-годишния период след предаване на имота от ЕТ „Д” с договора от 30.07.1992 г., ответниците са придобили правото на собственост върху апартамент № 17/45 на основание чл.79, ал.1 от ЗС преди предявяване на иска по чл.108 от ЗС и противопоставеното срещу иска защитно възражение е основателно. Едновременно с придобиване на собствеността от ответниците ищецът е изгубил своето право на собственост - чл.99, пр.1 от ЗС, и не се легитимира като собственик на процесния имот, поради което предявеният ревандикационен иск е следвало да бъде отхвърлен като неоснователен. Аналогичен отговор на значимия за конкретното дело материалноправен въпрос по приложението на чл.79, ал.1 от ЗС е даден в решение № 594/04.12.2009 г. по гр. д. № 3139/2008 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 973/21.12.2009 г. по гр. д. № 4321/2008 г. на І г. о. Решенията са постановени по реда на чл.290 от ГПК по сходни казуси при идентична фактическа обстановка. С тях са разрешени спорове за собственост върху други апартаменти в блок № 1* на ул. „П” № 99 в гр. П., като е прието, че физическите лица - купувачи на жилища по сключени с ЕТ „Д” предварителни договори за продажба, са имали качеството на владелци, а не на държатели, и са придобили собствеността върху владените имоти при предпоставките на чл.79, ал.1 от ЗС. Не могат да бъдат възприети изводите на въззивната инстанция за невъзможност да се придобие имота чрез давностно владение поради наличие на установена в закона забрана за придобиване по давност на имоти - частна държавна собственост за времето преди 01.06.1996 г. и за 7-месечния период след 31.05.2006 г., предвиден в пар.1 от ЗИДЗДС, обн. в ДВ бр.46/06.06.2006 г. С включването през 1991 г. на процесния имот в капитала на „С” Е. правото на собственост върху същия е преминало в патримониума на дружеството по силата на пар.17а от ЗППЗОП /отм./ и имотът е изгубил статута си на държавен, съгл. чл.2, ал.4 от ЗДС, което изключва приложимостта на законовите забрани за придобиване на държавни имоти към спорното правоотношение. Предвид изложените съображения, настоящият състав приема, че обжалваното въззивно решение, с което „С” Е. /л./ е признато за собственик на процесния недвижим имот и ответниците са осъдени да му предадат владението върху имота на основание чл.108 от ЗС, е неправилно. Решението следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.2 вр. с ал.1 от ГПК и вместо него следва да бъде постановено друго за отхвърляне на иска по чл.108 от ЗС.   С оглед изхода на делото и на основание чл.293, пр.3 от ГПК решението следва да бъде отменено и в частта за разноските, като на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на касаторите следва да се присъдят направените пред трите инстанции деловодни разноски, доказани до размер на сумата 452.28 лв.       Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1, пр.3 от ГПК В. касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ изцяло решение № 553 от 30.03.2009 г., постановено по гр. д. № 2603/2007 г. на Пловдивски окръжен съд, вместо което постановява :   ОТХВЪРЛЯ предявения от „С” Е. /в ликвидация/ със седалище и адрес на управление гр. П., ул. „П” № 1А, рег. по ф. д. № 9969/1991 г. на Пловдивски окръжен съд, представлявано от ликвидатора В. Л. К. , против В. Т. Я. и Я. А. Я. – двамата от гр. П., ул. „П” № 99, вх. А, ет.6, ап.17, иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване право на собственост и предаване на владението върху апартамент № 17/45, находящ се в гр. П., на ул. „П” № 99, в жилищната сграда на блок 1589, вх. А, ет.6, като неоснователен.   ОСЪЖДА „С” Е. /в ликвидация/ да заплати на В. Т. Я. и Я. А. Я. сумата 452.28 лв. -разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.   РЕШЕНИЕТО е окончателно.     ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ :