8 РЕШЕНИЕ № 23 гр. София, 12 март 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА БОНКА ЯНКОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП И. СИМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1247 / 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство пред ВКС е образувано по постъпила жалба от подсъдимия И. Й. А., чрез защитника му – адвокат Д. Д. срещу въззивно решение № 133/ 03.04.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 47/2018 год., по описа на Апелативен съд – София. В нея се сочат доводи в подкрепа на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК, като се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. Алтернативно се претендира за намаляване размера на наложеното на подсъдимия наказание. В съдебно заседание пред ВКС защитникът поддържа жалбата и прави искане за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пледира за потвърждаване на обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно. Повереникът на частния обвинител М. З. изразява несъгласие с доводите на касатора и прави искане за потвърждаване на въззивното решение. Подсъдимият И. Й. А. изказва съжаление за случилото се като моли съда да върне делото за ново разглеждане или да намали размера на наложеното наказание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 287/ 18.11.2016 год., постановена по н.о.х.д. №4916/ 2015 год., по описа на Софийски градски съд, подсъдимият И. Й. А. е признат за виновен в това, че на 27.06.2014 год. в [населено място], ж.к. „М. ІІІ“, [жилищен адрес] при условията на опасен рецидив, умишлено умъртвил Методи К. З., като убийството е извършено с особена жестокост и по особено мъчителен начин за убития, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т.6, пр. 3 и пр.4, т.12, пр.1, вр. с чл. 115, вр. с чл. 29, ал.1, б. „б“, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от осемнадесет години, което да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим, като е приспаднато предварителното му задържане, считано от 29.06.2014 год. до влизане на присъдата в сила. Със същата присъда на основание чл. 68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение споразумение № 186/ 23.12.2010 г., по н.о.х.д. №5174/2010 г., по описа на СГС, с което подс. А. е осъден на три години лишаване от свобода, като е определен първоначален „строг“ режим за изтърпяване на наказанието. С първоинстанционната присъда подсъдимият Й. е осъден на основание чл. 45 от ЗЗД да заплати на гражданския ищец М. И. З. обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди в размер на 120 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 27.06.2014 год. По жалба на подс. А. срещу първоинстанционната присъда се произнесъл Софийски апелативен съд, който с въззивно решение № 247/01.06.2017 год., постановено по в.н.о.х.д. № 248/2017 год. я изменил като преквалифицирал деянието в такова по чл. 119 от НК и намалил размера на наложеното наказание от осемнадесет години на четири години и шест месеца лишаване от свобода. Посоченото въззивно решение е атакувано пред ВКС с протест от Апелативна прокуратура – София и жалба на гражданския ищец и частен обвинител М. З.. С решение № 308/10.01.2018 год. по н.д. № 1091/ 2017 год., ВКС, ІІ н.о. отменил въззивното решение и върнал делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. При повторната въззивна проверка в Апелативен съд – София е образувано в.н.о.х.д. № 47/2018 г. По него е постановено обжалваното в настоящото касационно производство въззивно решение № 133/03.04.2018 год., с което САС, НО, ІV – ти възз. състав е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Подадената касационна жалба срещу така постановеното въззивно решение е допустима, тъй като е депозирана от процесуално легитимирана страна и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Настоящото касационно производство е второ по ред, поради което следва да се провери дали въззивната инстанция е изпълнила указанията, дадени от ВКС в отменителното касационно решение, които са задължителни за нея, предвид разпоредбата на чл. 355, ал.1, т. 3 от НПК. При предходната проверка ВКС е констатирал, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения на правилата за събиране и оценка на доказателствените материали, интерпретирал ги е едностранчиво, като по този начин не е изяснил обективно, всестранно и пълно всички значими за делото обстоятелства. В касационната жалба, повод за провеждане на настоящото касационно производство, отново се излагат възражения, свързани с качеството на осъществената от въззивната инстанция доказателствена дейност. По същество се прави оплакване за това, че контролираният съд не е обсъдил в пълнота всички доказателства, събрани по делото, като не се е мотивирал защо кредитира показанията на св. Н., депозирани на досъдебното производство и то само в една част, игнорирайки показанията й за това, че пострадалият пръв е започнал да нанася удари на подсъдимия. Неправилно въззивният съд приел, че нараняванията на подсъдимия са резултат от ударите, които самият той е нанесъл на пострадалия, като не бил изследван за възможни вътрешни наранявания, получени при боя. Въззивният съд не отговорил на възраженията на жалбоподателя за това, че подсъдимият е осъществил деянието при неизбежна отбрана, като по този начин не изпълнил задълженията си по чл. 339 от НПК. Макар и с доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, всъщност се оспорва обосноваността на въззивното решение, която не е сред касационните основания, визирани в разпоредбата на чл. 348, ал.1 от НПК. Съдилищата по фактите са суверенни в правото си да изграждат вътрешното си убеждение на базата на едни или други доказателствени източници и да основават фактическите и правните си изводи въз основа на тях. В правомощията на касационната инстанция е единствено да провери дали доказателствената съвкупност е анализирана задълбочено, обективно и с необходимата прецизност, съобразно установените от процесуалния закон правила. При извършената касационна проверка се констатира, че контролираният съд е изпълнил задълженията си, произтичащи от нормата на чл. 107, ал.3 и ал.5 от НПК, като е подложил доказателствените източници на всеобхватен, обективен и прецизен анализ, излагайки подробни и добре аргументирани съображения относно кредитирането на едни и игнорирането на други доказателства. Изхождайки от конкретиката на казуса, контролираният съд с основание е преценил, че най-съществен принос за разкриване на обективната истина по делото имат гласните доказателства, изведени от показанията на св. Н. - пряк очевидец на инцидента. При обсъждането им, въззивният съд е съобразил, че те са последователни и достоверни, неопровергани от други доказателства по отношение на времето и мястото на инцидента, участвалите в него лица, действията на подсъдимия и пострадалия по време и след инцидента. Единствените противоречия, констатирани от контролирания съд, са по отношение на сведенията, дадени от св. Н., за това колко пъти е скочил подсъдимият върху тялото на пострадалия, докато той е бил паднал на земята. Решението да кредитира показанията, които св. Н. е депозирала пред разследващия полицай при първия й разпит / приобщени по реда на чл. 281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 и т.2 от НПК/, въззивният съд е обосновал с обстоятелството, че към този най-ранен момент спомените и впечатления на свидетелката са били все още добре съхранени и неповлияни както от изтеклото време / към момента на проведеното първоинстанционно съдебно следствие/, така и от други лица. Основното съображение, за да възприеме като достоверни първите показания на свидетелката / л. 80 – л. 82 от ДП/ е, че именно те се намират в корелация със заключенията на СМЕ – зи, изготвени и приети по делото, относно характера, степента и механизма на уврежданията причинени на пострадалия, довели до неговата смърт. Настоящият съдебен състав изцяло възприема доводите на въззивната инстанция относно кредитирането на посочените показания на св. Н. и в този смисъл не намира основание за упрек към аналитичната доказателствена дейност на проверявания съд. Правилно контролираният съд не е приел за достоверни последващите показания на св. Н. / изложени от нея на ДП в присъствието на подсъдимия и неговия защитник/, в които тя е пресъздала физическото стълкновение между двамата биещи се, описвайки поведението на пострадалия като по-активно и имащо силов превес над подсъдимия. Изпълнявайки задълженията си за преценка на доказателствата в тяхната взаимовръзка, въззивният съд обосновано е приел, че в тази част показанията на свидетелката се опровергават от заключението на СМЕ, в което са описани констатираните при освидетелстването на подсъдимия наранявания. Според това заключение, уврежданията на А. по своята характеристика са основно охлузвания, кръвонасядания и отоци по двете ръце, които са характерни за нанасяне на удар в предмети с ръка, свита в юмрук и добре отговарят да са получени при нанасяне на удари в човешкото тяло в области с костни подложки, каквито са главата, лицето и гръдния кош. С подобен механизъм на получаване вещите лица са обяснили и констатираното при освидетелстването на подсъдимия кръвонасядане на дясното му коляно - от удар със свито коляно в човешко тяло. Останалите увреждания на подсъдимия са описани като такива, които могат да се получат от действието на предмети с ограничена удряща повърхност, от притискане с човешки пръсти в съответните области, както и от наранявания от околните предмети на местопроизшествието. При подсъдимия не са констатирани каквито и да било тежки увреждания, като твърдението, че не му били извършени изследвания за налични вътрешни увреждания не може да бъде споделено. Освидетелстването на подсъдимия е осъществено скоро след деянието, като същият не е споделил за каквито и да е болки или страдания, които да са индикирали на получени от него вътрешни увреждания. За разлика от нараняванията на подс. А., при пострадалия са констатирани значително по - тежки такива: закрита черепно-мозъчна травма, счупване на пода на лявата очница, горната челюст в ляво и хрущялната част на носната преграда, шийна травма, гръдна травма с двустранно счупване на ребра, коремна травма с разкъсване на чреводържателя на тънкото черво на втори и трети разклонения на мезентериалната артерия, разкъсване на чреводържателя на дебелото черво, кръвонасядания на стената на тънкото черво и на меките тъкани около левия бъбрек, довели до излив на 2100 мл. кръв в коремната кухина, развитие на анемичен синдром в резултат на което е настъпила смъртта на З.. Посочването на тези увреждания не е самоцелно, а е доказателство за това, че причинените на пострадалия телесни увреждания по своята характеристика, многобройност и тежест, опровергават версията за силовото му надмощие над подсъдимия. Те са в противоречие и с тезата на А., че е причинил нараняванията на пострадалия, за да се защити от проявената от него физическа агресия и че не е скачал върху него. Обясненията му се опровергават от показанията на св. Н. /л. 80-82 от ДП/, кредитирани от двете предходни съдебни инстанции, от които се установява, че след падането на пострадалия на пода, зад бар-плота, подсъдимият няколко пъти е скочил върху него. Посочените показания на св. Н. са изцяло в корелация със заключението на СМЕ на труп /491/2014 год., от което се установява, че констатираните при аутопсията на пострадалия травматични увреждания са резултат от множество удари с или върху твърди тъпи предмети и притискане между такива, с наслагване на ударите по лицето, като са констатирани кръвонасядания с вид на характерен отпечатък върху главата, гръдния кош и десния крак на пострадалия. Според експертите тежките увреждания на пострадалия са причинени чрез удари с голяма кинетична енергия, като са довели до отлепване на меките тъкани в областта на лицето, до разкъсване на чреводържателя и двустранно счупване на ребра, придружени с характерни отпечатъци в тези области, което сочи на въздействие от подметки на обувки при скачане върху тялото, като пострадалият е бил в легнало положение. Друга част от уврежданията – кръвонасяданията в областта на бъбрека и шията, вещите лица допускат да са причинени от ритници, също в легнало положение на тялото. Установеното от показанията на св. Н. – за това, че подсъдимият е скачал / повече от един път/ върху пострадалия, потвърдени по експертен път, правилно е дало основание на въззивния съд да отхвърли като недостоверни обясненията на подс. А. относно това обстоятелство. Правилно и законосъобразно въззивният съд, въз основа на посочените доказателствени източници, е отхвърлил като неоснователно възражението на подс. А. и на неговия защитник за това, че деянието е осъществено при условията на неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12 от НК. Решението му е изцяло в съответствие с константната съдебна практика и най-вече с ППВС № 12 от 1973 г., според което неизбежна отбрана се допуска при непосредствено нападение, при което е започнало увреждането или е създадена реална опасност от увреждане, когато то не е прекратено. При завършило нападение, а то е такова, когато е отблъснато от нападнатия или трети лица, чрез сломяване на съпротивата на нападателя, както и когато последният е завършил или сам се е отказал да довърши нападението, деецът не може да се позовава на неизбежна отбрана. Без съмнение, /видно от показанията на св. Н./, пострадалият е инициатор на нападението спрямо подсъдимия, като пръв е започнал да му нанася удари. В този момент е било налице непосредствено противоправно нападение, срещу което подсъдимият е имал правото да се защити. След падането на пострадалия на земята, той е бил лишен от обективната възможност да поднови нападението или да го довърши, като точно тогава / в легнало положение, според експертизите, посочени по-горе/ подсъдимият му е нанесъл изключително силни удари /с ритници и скачане върху тялото, повече от един път/, в жизненоважни области като главата, корема и гръдния кош, причинявайки му по този начин тежки наранявания, които в своята съвкупност са довели впоследствие до смъртта му. Следователно, в момента, в който нападението е било вече прекратено, подсъдимият е причинил на пострадалия най-тежките увреждания, от които е настъпила смъртта му. Именно поради това, той не може да се ползва от привилегированите състави на чл. 12 от НК и чл. 119 от НК. Заключението на КСППЕ, от което се установява, че към момента на деянието подс. А. не е бил в състояние на силно раздразнение, изключва и възможността да се приложи разпоредбата на чл. 118 от НК. Изложените в тази насока съображения в съдебните актове на предходните съдебни инстанции изцяло се споделят от настоящия съдебен състав, поради което е излишно да бъдат повтаряни. Несподеляемо е и възражението на касатора, за това, че на пострадалия не е оказана своевременна медицинска помощ и поради това е настъпила смъртта му. По делото не са събрани доказателства обосноваващи основателността на такова твърдение. Експертите, изготвили СМЕ – зи са категорични, че между причинените наранявания и смъртта на пострадалия е налице пряка причинно-следствена връзка. Уврежданията са били от такова естество, че смъртта е била неминуема, като само при оказване на своевременна висококвалифицирана медицинска помощ е можело да не се стигне до смъртен изход. Липсват доказателства за бездействие или неизпълнение на задължения от страна на медицинския персонал в болничното заведение, където е бил закаран З., които да са с каузален принос за настъпване на вредоносния резултат. Отсъствието на т.нар. „привходящ фактор“ обуславя наличието на пряка причинно - следствена връзка между действията на подсъдимия и смъртта на пострадалия, поради което правилно е ангажирана наказателната отговорност на А.. В заключение следва да се посочи, че контролираният съд не е допуснал нарушения на процесуалния и материалния закон, поради което твърденията за наличието на касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, са неоснователни. Не се констатират нарушения и при определяне на санкцията за осъщественото от подсъдимия деяние. Първоинстанционният съд от алтернативно предвидените в разпоредбата на чл.116, ал.1 от НК наказания е избрал най-лекото по вид – лишаването от свобода, като е отчел младата възраст на дееца и изразеното съжаление за извършеното. Въззивният съд наред с тях е преценил като смекчаващи отговорността обстоятелства факта, че пострадалият е бил инициатор на инцидента, както и оказаната му след деянието помощ от подсъдимия. Едновременно с това, контролираният съд допълнително е отчел като отегчаващи отговорността обстоятелства - обремененото съдебно минало на дееца, извън осъжданията, квалифициращи деянието като такова осъществено при опасен рецидив, многобройността на квалифициращите признаци, изключителната агресия, проявена от подсъдимия, значително надхвърляща необходимото за осъществяване на престъплението и дезинтересирането му от състоянието на пострадалия след качването му в таксиметровия автомобил. Въззивната инстанция е счела, че е налице превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, но е съобразила разпоредбата на чл.337, ал.2, т.1 от НПК, забраняваща утежняване на положението на подсъдимия при липса на съответен протест или жалба от частното обвинение, като правилно не е изменила първоинстанционната присъда в посока увеличаване на определената с нея санкция. Настоящият съдебен състав също не намира основание за промяна на наложеното наказание, включително и чрез неговото намаляване, каквото е искането на касатора, тъй като е проявена достатъчно снизходителност към подсъдимия. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 133/ 03.04.2018 год., постановено по в.н.о.х.д. № 47/2018 год., по описа на Апелативен съд – София. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.