Р Е Ш Е Н И Е № 50095 Гр. София, 23.02.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при участието на секретаря Валерия Методиева изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 455/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. Г., ЕГН [ЕГН], от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 12135/29.10.2020 г. по в. т. д. № 1752/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2/09.01.2020 г. по т. д. № 78/2018 г. по описа на Пернишкия окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на С. Г. против ФЬОЛЕ ГРУП ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], за да се приеме за установено, на основание чл.422 ГПК, че дружеството дължи на ищцата сумата от 120 000 лв., ведно със законната лихва от 16.10.2018 г. до окончателното й изплащане, въз основа на запис на заповед от 04.02.2016 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 5431 от 17.10.2018 г. по ч. гр. д. № 7108/2018 г. на Пернишкия районен съд, като ищцата е осъдена да заплати сторените от насрещната страна разноски, съответно за първата и въззивната инстанция. В жалбата се излага, че въззивното решение е неправилно - необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Оспорват се решаващите изводи на съда за приложение на разпоредбата на чл.40 ЗЗД, евентуално за осъществяване на фактическия й състав. По подробно изложени съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен, с присъждане на разноските за всички инстанции. В проведеното публично съдебно заседание жалбата се поддържа и се моли за уважаването й. Ответникът по касация, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК изразява становище за неоснователност на жалбата, по съображения, поддържани в откритото съдебно заседание, въз основа на които моли обжалваното решение да бъде оставено в сила, с присъждане на сторените за касационната инстанция разноски. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по правния въпрос, дали разпоредбата на чл.40 ЗЗД е приложима за органното представителство на търговско дружество. За да се произнесе по предмета на спора по реда на чл.290 ГПК, с оглед данните по делото и становищата на страните, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: От фактическа страна въззивният съд е констатирал, че ищцата С. С. Г. е учредител на ДЕ-СТРОЙ ЕООД. На 04.02.2016 г. по партидата на дружеството в ТР са вписани следните промени в статута му: наименованието на дружеството се променя на ФЬОЛЕ ГРУП, преобразуват се дяловете в 100 дяла по 50 лв. всеки, С. Г. прехвърля дяловете си, както следва: 35 дяла – на Д. Д. Р., 35 дяла – на Е. И. П. и 30 дяла – на А. Н. С., дружеството се преобразува в ООД, С. Г. се освобождава като съдружник и управител, за управители на дружеството са вписани тримата съдружници. Управителят Д. Р. е оправомощен да предприеме необходимите действия за вписване на горните промени в ТР. На същата дата – 04.02.2016 г. последният издава процесния запис на заповед, с който задължава дружеството да заплати на падежа – 04.02.2017 г., без разноски и протест, сумата 120 000 лв. на С. С. Г., която, както не се спори, е негова майка. На 08.11.2017 г. в ТР са вписани следните промени – Д. Р. е освободен като съдружник и управител на ФЬОЛЕ ГРУП ООД, като с договори за покупко-продажба на дялове от 02.11.2017 г., с нотариална заверка, същият е прехвърлил дяловете си на останалите двама съдружници. Съгласно заключението по проведената ССЕ, в ответното дружество за времето от 01.01.2015 г. до 16.10.2018 г. не са депозирани счетоводни документи, отразяващи наличието на парично задължение към ищцата в размер на исковата сума. В обясненията си по реда на чл.176 ГПК на въпроси на съда ищцата е посочила, че нямало основание за издаването на записа на заповед и че същият е издаден по преценка на сина й. Възраженията на ответника срещу иска според въззивния съд са, че предвид родствената връзка между управителя Д. Р. и ищцата е налице злоупотреба с право по см. на чл.289 ТЗ, поради договаряне във вреда на представлявания – чл.40 ЗЗД, както и недобросъвестност на ищцата, която е знаела, че към датата на падежа и подаване на заявлението по чл.417 ГПК няма вземане от ответното дружество; налице са и доводи за нищожност на записа на заповед поради противоречие с добрите нрави и липса на основание за издаването му, като последните не са обсъждани. От правна страна съдът е констатирал, че записът на заповед отговаря на всички изисквания на чл.535 ТЗ и е редовен, препратил е към изводите на първата инстанция за недействителност на основание чл.40 ЗЗД на записа на заповед, съгласно чл.272 ГПК, а с оглед оплакванията във въззивната жалба е счел за неоснователна тезата, че разпоредбата на чл.40 ЗЗД е неприложима към органното представителство по ТЗ. Съдът се е основал на практика на ВКС – решение № 217/10.03.2017 г. по т.д.№ 2296/2015 г. на I т.о., като е приел, че правилата за представителството, възникнало от упълномощаване, важат и когато органен представител на търговско дружество договаря от негово име, тъй като вътрешните отношения в дружеството са като между представител и представляван, поради което и общите правила на чл.36 и сл. ЗЗД намират приложение. Решението на ВКС, I т.о., цитирано от въззивния съд, е в смисъл, че при договаряне на органен представител на търговско дружество от името на същото лично със себе си забраната на чл.38 ал.1 пр.1 ЗЗД се прилага, доколкото непротивопоставимостта на ограниченията в представителната власт на дружествените органи /вкл. в чл.141 ал.2 изр. посл. ТЗ/ е установена в защита на третите лица, а и ТР № 3/2013 г. на ОСГТК касае само второто предложение на чл.38 ал.1 ЗЗД – когато един органен представител договаря от името на две дружества. На следващо място съдът е акцентирал върху липсата на каузално правоотношение за издаване на ценната книга и родствената връзка между управителя и ищцата и е извел извод, че издаването на записа на заповед е действие по умишлено увреждане на ответното дружество, изразяващо се в задължаване на същото без насрещна престация или основание. По релевантния материалноправен въпрос настоящият съдебен състав приема, че правилото на чл.40 ЗЗД е неприложимо спрямо органното представителство на търговско дружество, като този отговор следва пряко от разясненията, дадени в т.2 от Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Видно от мотивите му (които също имат задължителен характер и в които ОСГТК е съобразило същността на органното представителство, отчитайки разликата му с представителството по ЗЗД), волеизявлението на органния представител не представлява действие на лице, различно от представлявания; респ. външно изразената воля на органния представител спрямо третите лица не е същинско представителство, основано на представително правоотношение, а представлява представителна функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ; органният представител е част от ЮЛ и изразител на волята на самото ЮЛ; поради което и общите правила в ЗЗД относно представителството, в частност и съобразно правния въпрос, по който е образувано тълкувателно дело № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС - досежно ограниченията в представителната власт на органния представител, не намират приложение. За неприложимост на разпоредбата на чл.40 ЗЗД спрямо търговското дружество, когато сключва сделки с трети лица чрез законния си представител, е и посочената от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК, която настоящият съдебен състав споделя – решение № 232 от 16.11.2018 г. по гр.д.№ 3745/2017 г. на ІV г.о., както и казуалната практика на ВКС, включително на този съдебен състав – вж. решение № 23 от 14.04.2020 г. по т.д.№ 950/2019 г. на ІІ т.о. Последната изключва приложението на чл.40 ЗЗД и в случай, че договарянето от името на дружествата е извършено от свързани лица. С оглед горното, обжалваното въззивно решение, с което е приета недействителност на записа на заповед на основание чл.40 ЗЗД, се преценява като неправилно, включително поради това, че съдът е основал изводите си на неотносима практика, касаеща хипотеза, при която органният представител сключва сделка лично със себе си, като физическо лице, каквито не са обстоятелствата по настоящото дело. Разпоредбата на чл.40 ЗЗД е неприложима и по следните допълнителни съображения: Възраженията на ответника по делото са, че издаването на записа на заповед представлява злоупотреба с право от страна на управителя по смисъла на чл.289 ТЗ и е налице договаряне във вреда на представлявания по смисъла на чл.40 ЗЗД, без да се навеждат конкретни факти. Твърди се недобросъвестност и на поемателя, който е знаел, че няма „реално“ вземане към ответното дружество, т.е. възраженията са, че записът на заповед е издаден при липса на основание, т.к. дружеството нямало задължения към ищцата. В хода на процеса никоя от страните не е разкрила наличието на каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед. Съдът намира, че в този случай се касае до общо оспорване за липса на кауза по смисъла на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, т.17, при което ищецът следва да установи единствено вземането, основано на записа на заповед. Съгласно приетото в така цитираното тълкувателно решение, записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, чието основание е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от страните за наличие на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на същото правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В светлината на дадените разяснения, при липса на въведена в процеса кауза, задължаването по запис на заповед не може да се квалифицира като действие на злоупотреба или увреждане на неговия издател – юридическо лице, от органния му представител. Противното би означавало пълно отричане на записа на заповед като търговска сделка по чл.286 ал.2 вр. чл.1 ал.1 т.8 вр. чл.535 и сл. ТЗ, с оглед абстрактния й характер, както и би довело до невъзможност правата по същата да се претендират по исков ред. С оглед гореизложеното, изводът на въззивния съд, че издаването на записа на заповед при липса на основание и от свързано с поемателя лице – органен представител на ответника, е действие по умишлено увреждане на ответното дружество по смисъла на чл.40 ЗЗД, изразяващо се в задължаване на същото без насрещна престация, е необоснован и направен в нарушение на закона и указанията, дадени с горецитираното тълкувателно решение. Поради това и на основание чл.293 ал.2 ГПК въззивното решение следва да се касира като неправилно и вместо него да се постанови друго такова по същество, с което предявеният иск по чл.422 ал.1 ГПК да бъде уважен. При този окончателен изход от спора, в полза на касатора следва да се присъдят сторените съдебно-деловодни разноски за всички инстанции, доказани в размер на 21 380 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 12135/29.10.2020 г. по в. т. д. № 1752/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ал.1 ГПК, по иска на С. С. Г. с ЕГН [ЕГН] срещу ФЬОЛЕ ГРУП ООД с ЕИК[ЕИК], че С. С. Г. има вземане от ФЬОЛЕ ГРУП ООД, в размер на 120 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.10.2018 г. до окончателното й изплащане, произтичащо от запис на заповед, издаден на 04.02.2016 г. в [населено място], с падеж на 04.02.2017 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 5431/17.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 7108/2018 г. по описа на ПРС. ОСЪЖДА ФЬОЛЕ ГРУП ООД с ЕИК[ЕИК] да заплати на С. С. Г. с ЕГН [ЕГН] сумата 21 380 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за трите съдебни инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: