Р Е Ш Е Н И Е   № 155 гр. София, 25,01,2010 г.   В       И М Е Т О       Н А       Н А Р О Д А              Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и девета година в състав:                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Никола Хитров                                                      ЧЛЕНОВЕ:  Елеонора Чаначева                                                                              Емил Марков   при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 260 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:   Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „О” ЕООД Б. , подадена против въззивното решение № І* на Бургаския ОС, ГК, от 11. ХІІ.2008 г., постановено по гр. д. № 792/08 г.: за отхвърляне на обективно съединените осъдителни искове на търговеца-настоящ касатор с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, по чл. 92 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени срещу Р. П. Н. от Р. , понастоящем живущ в гр. Б.. С единственото оплакване за необоснованост на атакуваното въззивно решение на Бургаския ОС дружеството претендира касирането му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който и трите му искови претенции срещу Н. да се уважат. Касационният контрол е бил допуснат с определение № 503 от 24.VІІ.2009 г., постановено по делото, предвид наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е било констатирано, че - като въззивна инстанция, Бургаският ОС се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС по материалноправния въпрос за това, че уговорката за цена, като съществен елемент от всеки възмезден договор, е действителна и в хипотеза, когато размерът й не е бил точно определен, но е все пак определяем. Отделно от това в пр-вото по чл. 288 ГПК е било установено, че материалноправният въпрос за дължимостта на неустойка, противоречаща на добрите нрави - като предмет на произнасянето на въззивния съд по чл. 12 от процесния договор, разкрива белезите на такъв, който е от значение не само за точното прилагане на закона, но и за развитие на правото. Ответникът по касация Р. П. Н. от Р. , понастоящем живущ в гр. Б., не се е явил в откритото с.з. пред настоящата инстанция и не е ангажирал допълнително становище по жалбата на дружеството. Като взе предвид оплакването и доводите по жалбата на „О” ЕООД Б. и извърши проверка по чл. 290, ал. 2 ГПК относно правилността на атакуваното въззивно решение, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното: Жалбата на бургаското дружество е частично основателна. Атакуваното въззивно решение на Бургаския ОС е необосновано в частта му, с която е бил отхвърлен изцяло иска „О” ЕООД Б. срещу Р. П. Н. за възнаграждение с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, но само до размер на сумата 357.87 евро, докато за разликата над тази сума и до пълния му предявен размер от 937 евро този съдебен акт ще следва да бъде потвърден – наред с отхвърлянето на иска за неустойка в размер на 3 750 евро, както и на претенцията за присъждане на законната лихва върху горепосочената разлика от главницата на търсеното възнаграждение и изцяло - върху главницата на претендирана неустойка по процесния договор, сключен между страните по спора на 13.VІ.2007 г. Нито от факта, че процесната сделка е била означена като „договор за посредничество при покупка на недвижим имот”, нито от обстоятелството, че в предмета на дейност на „О” ЕООД Б. /според данните в у-нието за актуалното състояние на търговеца/ се включва извършването по занятие на „посреднически услуги при покупко-продажба, замяна и отдаване под наем на недвижими имоти”, не следва, че настоящият касатор е придобивал някога качеството на търговски посредник по смисъла на чл. 49 и сл. ТЗ, а оттам – че при липса на уговорка за възнаграждението му, се дължало „обичайното възнаграждение за този вид дейност според случая и от двете страни”. Напротив, както това е било веднъж вече констатирано в предходното производство по чл. 288 ГПК, касае се в случая до договор от типа locatio conductio operarum /най общо за наем а услуги/ и затова спорният по делото въпрос е бил уговорена ли е била надлежно наемната цена за такъв род услуги, респ. какъв е бил тогава конкретният й размер. Видно от текста на клаузата на чл. 7 от процесния договор е, че възложителят Н. се е задължил да заплати на „О” ЕООД Б. възнаграждение в размер на 2.5% при подписване на бъдещ предварителен договор за покупко-продажба на единственото жилище, което търговецът му е предоставил за оглед, като изрично в чл. 10 е пояснено в отношенията между контрахентите, че това възнаграждение „се полага поради самия факт на свързване на страните по сделката”, обективирана в този бъдещ предварителен договор. Дори в случай, че такъв не бъде сключен, защото било възложителят Н. , било някое „свързано с него” лице /по смисъла на § 1, ал. 1, т. 1 от ДР на ТЗ/ закупи същия апартамент, предложен му от търговеца, възнаграждението – съгласно чл. 8 от договора - ще се дължи. Логично е при такова развитие базата, върху която това възнаграждение се начислява, да е цената, посочена в самата вещно-транслативна сделка, т.е. отразената в нотариалния акт от 28.VІ.2007 г. сума от 28 000 лв., чиято равностойност в евро е 14 314.93, а оттам дължимото от Н. възнаграждение, като такова за наем на посредническа услуга, ще е в размер на 357.87 евро. Този извод се налага по необходимост като резултат от тълкуването на процесния договор съобразно критериите на чл.20 ЗЗД. Необоснован – в разрез с правилата на формалната логика, е изводът на въззивния съд, че страните по процесния договор от 13.VІ.2007 г. не били постигнали съгласие върху този съществен елемент от сделката, след като стойността на въпросното възнаграждение е била уговорена в конкретен процент веднъж върху стойността, евентуално посочена в предварителен договор, а на второ място - върху цената в окончателния, сключен в нотариална форма и имащ за свой предмет вече не обещанието, а самата продажба на жилището, конкретизирано преди това като обект на посредническата услуга. Не може да бъде споделено ключовото за изхода на спора заключение на въззивния съд, че понятието „свързано лице” било употребено в процесния договор съвсем произволно: понеже то било термин на дружественото право и поради това – „чуждо на процесните отношения”. Напротив, при данните по делото, че страна-купувач по окончателния договор от 28.VІ.2007 г. е бил не Р. П. Н., а майка му, ирелевантно е, че последната попадала в категорията лица, обединени от критерия „близки” на възложителя. Щом като роднините по права линия - без ограничения, притежават качеството на свързани лица по смисъла на горецитирания параграф от ДР на ТЗ, очевидно, че лице от права възходяща линия, каквато е майката на възложителя Н. , попада в категорията „свързани лица”, упоменати в чл. 8 от процесния договор, точно на основанието, че е толкова близка с него, а оттам уговореното възнаграждение се дължи на посредника „О” ЕООД Б. именно защото за него е равносилно дали предложеният за оглед апартамент е закупен от Н. , от майка му, или пък от друго свързано с първия лице. Правното значение на това обстоятелство се проявява обаче на плоскостта на претенцията на търговеца срещу Н. за неустойка, дължима при неизпълнението на поето по чл. 6 от процесния договор задължение от страна на последния: „да не предоставя на трети лица информация за получените от О. оферти”. При извършеното закупуване на имота-предмет на единствената, получена от този търговец оферта, но не от трето, а от свързано с Н. лице, не се стига обаче до такава нежелателна разгласа на информация, каквато клаузата за неустойка очевидно е имала за цел да предотврати. Касае се за правомерно действие на скрит пълномощник, от което за посредника обективно не настъпват каквито и да е вреди. Този извод се налага при граматическото тълкуване на употребените в съдържанието на процесния договор понятия „свързани лица” и „трети лица”, съобразно изискването на чл. 20 ЗЗД при такава дейност да се търси взаимната връзка между уговорките, като всяка една негова клауза бива схващана в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Макар да не могат да бъдат споделени правните изводи на въззивния съд относно това, че клауза за неустойка в размер от 10% от цената, който служи за база при определяне възнаграждението на посредника, била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, оплакването на касатора за необоснованост на въззивното решение в тази му част е неоснователно и затова то ще следва да бъде потвърдено, вкл. и досежно отхвърлената акцесорна претенция за присъждане на лихва върху главницата на така претендираната неустойка, считано от датата на предявяване на исковете. Не се констатира в този аспект фактическите констатации на решаващия съд да са били опорочени вследствие грешки при формиране вътрешното убеждение на неговия състав, които да са се проявили в насоки, ненормирани от закона, а съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания.   Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ въззивното решение № І* на Бургаския окръжен съд, ГК, 4-и с-в, от 11. ХІІ.2008 г., постановено по гр. д. № 792/08 г. В ЧАСТТА МУ, с която, като неоснователен, е бил отхвърлен иск на „О” ЕООД Б. срещу Р. П. Н. от същия град с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и предмет: присъждане на възнаграждение за извършване на посредническа услуга по договор ДО РАЗМЕР на сумата 357.87 евро, КАТО ВМЕСТО ТОВА П О С Т А Н О В Я В А : О С Ъ Ж Д А Р. П. Н., ЕГН ********** от гр. Б., ж.к. „С”, бл. 8, ет.V, ап. № 13 да заплати на „О” ЕООД- Б. сума в размер на 357.87 евро /триста петдесет и седем евро и осемдесет и седем евроцента/, ВЕДНО СЪС ЗАКОННАТА ЛИХВА върху тази сума, считано от датата 4 март 2008 г. и до окончателното й изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № І* та Бургаския окръжен съд, ГК, 4-и с-в, от 11. ХІІ.2008 г., постановено по гр. д. № 792/08 г. В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1   2