1 4 Р Е Ш Е Н И Е № 224 СОФИЯ, 09.03.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на десети ноември две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 1491/2015 година и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С въззивно решение № 646 от 03.12.2014 г. по в.гр.д. № 977/2014 г. на Русенския окръжен съд е потвърдено решение № 1246 от 01.08.2014 г. по гр.д. № 7881/2013 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Д. М. Л. Д. против [фирма] иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване, че ищцата е собственик на ½ ид. част от апартамент № 12, находящ се в [населено място], [улица], вх.А, ет.4, с площ 60.75 кв.м., и за осъждане на ответника да й предаде владението върху тази идеална част. Жалбоподателката, която е чужд гражданин, твърди, че на основание чл. 19, ал.1 СК/ отм./ е придобила правото на собственост върху спорната ½ ид. част от процесния апартамент, тъй като жилището е придобито чрез възмездна сделка от нейния съпруг през време на брака им. Поддържа, че след като тя не е била страна по сделката, а черпи права от нея по силата на закона, то за придобиване на право на собственост върху имота не е било необходимо разрешение на Министерството на финансите по чл. 23, ал.1 от Закона за сделките с валутни ценности и валутен контрол/ отм./ и чл. 29, ал.3 ЗС. Счита че изводът на въззивния съд в обратен смисъл противоречи на материалния закон. Ответникът по касация [фирма] изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Поддържа, че императивната норма на чл. 23, ал.1 ЗСВЦВК/ отм./ и чл. 29, ал.3 ЗС обхващат всички видове и форми на придобиване на собственост, с изключение на изрично освободените, поради което правилно въззивният съд е приел, че в случая поради неизпълнение на това изискване ищцата не е придобила правото на собственост върху съответната идеална част от имота. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбоподателката е италианска гражданка. През 1992 г. в [населено място]- Италия тя е сключила граждански брак с Н. Г. Г., който е български гражданин. Бракът им е прекратен с решение от 12.06.2007 г. на Съда в [населено място]. През време на брака съпругът Н. Г. закупил процесния апартамент с договор за покупко- продажба, оформен с нотариален акт № 118, т.І, дело № 201/ 16.03.1999 г. През 2009 г. имотът бил ипотекиран от Н. Г. в полза на [фирма] за обезпечаване на всички вземания на банката по договор за банков кредит, предоставен на [фирма], по който Н. Г. има качеството на солидарен длъжник. Впоследствие имотът бил изнесен на публична продан и с постановление за възлагане от 09.09.2010 г. по изп.дело № 20108320400200 на ЧСИ възложен на купувача [фирма]. За да обоснове претендираното право на собственост ищцата е твърдяла, че както по силата на чл. 177 от Италианския граждански кодекс, така и по силата на чл. 19, ал.1 СК/ отм./, придобитият през време на брака имот е станал съпружеска имуществена общност, която след прекратяване на брака се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни права. Следователно, към момента на сключване на договора за ипотека бившият й съпруг не е бил собственик на целия имот, поради което купувачът от публична продан не е могъл да придобие право на собственост върху него, а само върху притежаваната от ипотекарния длъжник ½ ид. част. Основното възражение, което ответникът е противопоставил е, че към момента на сключване на придобивната сделка е действал ограничителен режим за придобиване на право на собственост и други вещни права върху недвижи имоти в страната от чужди граждани, установен с императивните норми на чл. 23 ЗСВЦВК/ отм./ и чл. 29, ал.3 ЗС/ в редакция преди изм. ДВ бр. 59/2000 г./, според който за придобиването е било необходимо разрешение на министъра на финансите. Тъй като в случая такова разрешение за придобиване на имота от ищцата не е било дадено, то тя не е могла да придобие правото на собственост. Това възражение е намерено за основателно от въззивният съд, който е приел, че при действието на разпоредбата на чл. 29, ал.3 ЗС в редакцията към 16.03.1999 г. и на разпоредбата на чл. 23, ал.1,б.”в” ЗСВЦВК/ отм./, след като ищцата е чужд гражданин, за да придобие право на собственост, включително и в условията на съпружеска имуществена общност, е било необходимо разрешение на министъра на финансите. Изразеното от въззивния съд становище е мотивирало допускане на касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос относно възможността за придобиване на право на собственост върху сграда от чужденец на основание чл. 19, ал.1 СК/ отм./ при действието на чл. 29, ал.3 ЗС в редакция към 16.03.1999 г. Въпросът се свежда до това дали е необходимо разрешение от министъра на финансите по чл. 29, ал.3 ЗС, когато съпругът- чужденец не е страна по сделката. По този въпрос настоящият състав приема следното: С разпоредбата на чл. 29, ал.3 ЗС в редакция преди изменението в ДВ бр. 59/2000 г. е предвидено, че чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху недвижим имот с разрешение на министъра на финансите, освен ако със закон е установено друго. В хипотезата, когато по силата на приложимия закон, уреждащ имуществените отношения между съпрузите, придобитото от тях през време на брака става обща собственост, независимо от това на чие име е придобито, логическото тълкуване на нормата налага да се приеме, че не се изисква разрешение за придобиване от съпруга - чужденец, който не участва в осъществяването на придобивния способ. Това следва както от естеството на разрешителния режим, така и от спецификите на съпружеската имуществена общност като особен вид съсобственост между съпрузи. Даването на разрешение по чл. 29, ал.3 ЗС предполага изразена от чуждия гражданин воля да придобие сграда или вещно право в страната по някой от допустимите по българското право придобивни способи. Поради това се свързва с формалното титулярство на правата като външен белег за придобиването им, което обаче е без значение за законовия режим на имуществена общност между съпрузите. Н. в сделката съпруг придобива вещното право, предмет на сделката, без да фигурира като страна по придобивния акт и без да изразява воля или съгласие за това, по силата на закона при наличие на определени в него предпоставки. Затова той не става субект на разрешителния режим. При дадения отговор на правния въпрос, обосновал допускане на касационно обжалване, въззивното решение се явява неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и това съставлява основание по чл. 281, т.3 ГПК за касирането му. Тъй като въззивният съд е приел, че само поради липса на разрешение по чл. 29, ал.3 ЗС ищцата не е придобила правото на собственост върху ½ ид. част от процесното жилище, не е изследвал и не е взел становище относно наличието на предпоставките за придобиването на имота от двамата съпрузи в режим на общност, и не е обсъдил останалите заявени от ответника възражения по иска. Това налага връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Водим от гореизложеното съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 646 от 03.12.2014 г. по в.гр.д. № 977/2014 г. на Русенския окръжен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: