Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 59

Гр. София, 27.07.2022 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

при участието на секретаря Силвиана Шишкова
като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т.д. № 257/2021 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК ЛЕВ ИНС АД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 260070 от 10.11.2020 г., постановено по в. т. д. № 303/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението се обжалва в частта, с която е потвърдено решение № 196 от 10.04.2020 г. по т. д. № 960/2018 г. на Пловдивския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Г. М. Т., ЕГН [ЕГН], сумата 50 000 лв., а на Г.-М. Р. Т., ЕГН [ЕГН], действаща лично и със съгласието на майка си Д. Т. - сумата 80 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от смъртта на техния внук, съответно брат - Г. Р. Т., при ПТП на 05.10.2014 г., ведно с обезщетение за забава от 03.12.2015 г. до окончателното изплащане на сумите, на основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./.
Касационно обжалване в посочените части е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по формулираните от касатора правни въпроси относно критериите за отчитане на съпричиняване, съобразно правилото на чл.51 ал.2 ЗЗД /включително – как се проявява приносът на пострадалия и необходимо ли е поведението му да е виновно/.
В тази връзка в касационната жалба се излага, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Оспорват се изводите в обжалваното решение за неоснователност на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил надлежно доводите на касатора и събраните по делото доказателства във връзка със знанието на пострадалия пътник, че делинквентът към момента на ПТП е бил непълнолетен и неправоспособен водач, както и че неправилно е игнорирал значението на последните факти за настъпването на произшествието. Твърди се също, че съдът превратно е изтълкувал непълнолетието на пострадалия като невъзможност да познава правилата за движение по пътищата, респективно в нарушение на закона и съдебната практика е отдал значение на липсата на вина у последния за вредоносните последици, причинили смъртта му.
Ответниците по касация Г. М. Т. и Г.-М. Р. Т., чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор изразяват становище за неоснователност на жалбата и молят решението да бъде оставено в сила. Поддържат, че неправоспособността на водача няма никакво значение за настъпването на произшествието и съответно за смъртта на техния родственик. Претендират разноски.
Третите лица – помагачи: А. Н. Т., М. А. Т. и Н. Г. Т. не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните и на основание чл.290 ал.2 ГПК, приема следното:
І. За да достигне до обжалвания резултат по спора, приемайки, че пострадалият няма принос за увреждането, въззивният съдебен състав е изложил следните съображения: Съпричиняване по смисъла на горната разпоредба е налице тогава, когато пострадалият обективно е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с виновното си поведение неговото настъпване, независимо дали това поведение се изразява в действие или бездействие. Релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който, наред с неправомерното поведение на делинквента, не би се стигнало до увреждането. В конкретния случай, дори само заради непълнолетието на пострадалия към момента на процесното ПТП и произтичащата от това невъзможност самостоятелно да формира правновалидна воля, не би могло да се приеме, че същият е бил запознат или е бил длъжен да познава изискванията на чл.150, чл.150а и чл.151 ЗДвП, съответно да направи самостоятелна преценка относно правоспособността на водача да управлява автомобила и произтичащите от пътуването в същия автомобил възможни неблагоприятни последици. Освен това съдът е посочил, че доколкото основната причина за произшествието не е неспособността или липсата на умения на водача да управлява автомобила, а несъобразената с пътната обстановка скорост, то неправоспособността на последния не е единствената и изключителна предпоставка за настъпването на ПТП.
ІІ. Относно приложението на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД е създадена практика на отделните състави на ВКС по реда на чл.290 ГПК, основана на Постановление № 17 от 18.11.1963 г. по гр.д.№ 18/63 на Пленума на ВС, както и е постановено ТР № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК по въпроси, свързани със застрахователните правоотношения. Според нея, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина, поради което принос се отчита и когато пострадалият е малолетен. Достатъчно е с поведението си пострадалият обективно да способства за настъпване на този резултат или за увеличаване на обема на вредоносните последици. Принос за настъпване на вредата е налице и когато пострадалият не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане. Съпричиняването обичайно се свързва с извършването на нарушение, без да е нужно същото да е виновно, но може да се изразява и в поемане на риска от настъпването на вредоносни последици или необоснованото му игнориране. С решение № 31/04.04.2019 г. по т.д.№ 1267/2018 г. на състав на І т.о., постановено във връзка със същото застрахователно събитие и въз основа на предходна сходна практика на ВКС, е даден изричен отговор, че е налице принос за настъпване на вредоносния резултат от пострадалото лице в хипотеза, в която то е пътувало в МПС, управлявано от непълнолетен и неправоспособен водач, при знание за тези факти. Практиката е възприета и в решение № 131/04.11.2020 г. по т.д.№ 2645/2019 г. на ІІ т.о.
ІІІ. При горните разяснения относно приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, на които въззивното решение не съответства, същото се преценява като частично неправилно – необосновано и незаконосъобразно.
Възраженията на застрахователното дружество, предявени с отговора на исковата молба и поддържани във въззивното и касационното производство, са за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат по отношение на починалия, дължащо се на неговото знание, че делинквентът А. Т. към момента на ПТП е бил непълнолетен и неправоспособен водач. Доводите са, че в тази хипотеза пострадалият не е допринесъл за настъпването на катастрофата, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане. Рисково поведение е пътуването в МПС с водач, който е неправоспособен, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на пострадалия, по отношение на когото е налице знание за този факт или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск, или в неговото необосновано игнориране, това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП. Възраженията кореспондират с данните по делото и с практиката на ВКС, поради което неоснователно не са възприети от въззивния съд.
На първо място, съставът на въззивния съд, в нарушение на съдопроизводствените правила, както и в противоречие с указанията по приложението на материалния закон, не е изследвал обстоятелствата относно знанието на пострадалото лице за това, че се е съгласило да пътува в автомобил, управляван от непълнолетен и поради това - неправоспособен водач. Видно от свидетелските показания, водачът и пострадалият са били съученици в Спортното училище, на еднаква възраст /родени през 1998 г./, както и са били най-добри приятели. Тези факти изключват липсата на знание за неправоспособността на водача, а наличието му означава, че с качването си в автомобила пострадалият е предприел възможен и предвидим риск от настъпване на ПТП, който в случая се е реализирал. По делото липсват твърдения и доказателства, че той не е бил в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си, макар и непълнолетен.
На следващо място, необосновани и формирани в противоречие с логическите и опитни правила са изводите на съда, че установената неправоспособност на виновното лице не е в причинно-следствена връзка с настъпилото произшествие. Вещото лице е установило техническата причина за ПТП, а именно – управляване на лекия автомобил със скорост 125 км/ч /два пъти и половина над разрешената/, като безопасната скорост е била 69 км/ч и по-малка. Произшествието е настъпило след завой, при преминаването през който /с превишена скорост и вследствие неравностите на пътя/ непълнолетният водач е изгубил контрол върху управлението. Липсата на правоспособност, особено с оглед ниската възраст на делинквента, означава липса на знания, умения и опит, включително за съобразяване влиянието на пътната настилка и центробежните сили върху движението на превозното средство, довели именно до загуба на странична устойчивост на автомобила, която водачът не е бил в състояние да овладее. Въпреки проведеното доказване, по делото не е установено последният да е притежавал необходимите технически познания и умения да управлява лек автомобил, в какъвто смисъл е и заключението на вещото лице.
С оглед гореизложеното, приносът на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат е доказан, като съдът го определя на 25 %. Поради това и на основание чл.51 ал.2 ЗЗД присъдените обезщетения от 50 000 лв. и 80 000 лв. следва да се редуцират съответно до 37 500 лв. и 60 000 лв.
При тези изводи въззивното решение следва да бъде касирано като неправилно за разликата над посочените по-горе суми до уважения размер на исковете по чл.226 ал.1 КЗ /отм./. Доколкото не са налице предпоставките на чл.293 ал.3 ГПК, следва да бъде постановено решение по същество, с което исковите претенции за посочените разлики да бъдат отхвърлени. С оглед предметните предели на спора пред ВКС, ограничени до произнасянето по възражението за съпричиняване, но без касаторът да е посочил размер на същото, в останалите обжалвани части въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Предвид резултата по делото и направеното искане, в полза на касатора следва да бъдат присъдени разноските за две инстанции, общо в размер на 1 307.50 лв., съответни на уважената част от касационната му жалба. Ответниците по касация не са доказали извършването на разноски пред настоящата инстанция.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 260070 от 10.11.2020 г. по в. т. д. № 303/2020 г. на Пловдивския апелативен съд, в частите, с които е потвърдено решение № 196 от 10.04.2020 г. по т. д. № 960/2018 г. на Пловдивския окръжен съд за осъждане на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД да заплати на Г. М. Т., ЕГН [ЕГН], разликата над 37 500 лв. до присъдените 50 000 лв., а на Г.-М. Р. Т., ЕГН [ЕГН], действаща лично и със съгласието на майка си Д. Т. – разликата над 60 000 лв. до присъдените 80 000 лв., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Г. М. Т. с ЕГН [ЕГН] срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от смъртта на нейния внук - Г. Р. Т., загинал при ПТП на 05.10.2014 г., на основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, за разликата над 37 500 лв. до присъдените от първата инстанция 50 000 лв.
ОТХВЪРЛЯ иска на Г.-М. Р. Т. с ЕГН [ЕГН] срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от смъртта на нейния брат - Г. Р. Т. при ПТП на 05.10.2014 г., на основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, за разликата над 60 000 лв. до присъдените от първата инстанция 80 000 лв.
ОСЪЖДА Г. М. Т. с ЕГН [ЕГН] и Г.-М. Р. Т. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД сумата 1 307.50 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски, на основание чл.78 ал.3 ГПК.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260070 от 10.11.2020 г. по в. т. д. № 303/2020 г. на Пловдивския апелативен съд в останалите обжалвани части.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: