Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 27

гр. София, 21.07.2021 год.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4331 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца П. Н. К., чрез адв. Р. Х. от САК, впоследствие представляван в производството от адв. Н. М. от САК, срещу решение № 69 от 19.06.2019 год. по в. гр. д. № 164/2019 год. по описа на Ямболския окръжен съд. С него се отменя като неправилно първоинстанционното решение № 208 от 21.03.2019 год. по гр. д. № 3649/2018 год. на Районен съд – Ямбол в частта, с която е признато за установено по отношение на Н. П. Л., че П. Н. К. е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], вх. И, ет. 3, ап. 176 – самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *****, представляващ жилище – апартамент, с площ 61 кв. м., състоящ се от две стаи, кухня, коридор, сервизни помещения и две тераси на изток и запад, при граници: на същия етаж имоти с идентификатори № **** и № *****, под обекта имот № ****, над обекта имот № *****, ведно с прилежащото му избено помещение № 5 с площ 3,07 кв. м., както и 0,524 % ид. части от общите части на сграда № 19 и съответните ид. части от правото на строеж върху поземления имот с идентификатор № ***, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК се отменя нотариален акт № 179, том I, рег. № 2896, дело № 159 от 04.06.2018 год. на нотариус П. К.. Вместо това Ямболският окръжен съд е постановил решение, с което предявеният от П. Н. К. ревандикационен иск за горния имот се отхвърля в установителната му част.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на решението поради съществено нарушение на материалния закон и процесуалните правила, което е довело до несправедливо и незаконосъобразно решение – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли за неговата отмяна, като бъде оставено в сила първоинстанционното решение, както и да се уважи предявеният от него иск по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ответника по отношение на процесния недвижим имот констативен нотариален акт за собственост № 179, том I, рег. № 2896, дело № 159 от 04.06.2018 год. на нотариус П. К.. Претендира разноски.
Ответникът по касационната жалба и по предявените искове – Н. П. Л. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез пълномощника си адв. М. Х. от АК – Я., с доводи за неоснователност на въведените от касатора оплаквания за неправилност на въззивното решение. Претендира и направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение, както и прави възражение за прекомерност на поисканите от другата страна разноски.
С определение № 220 от 14.05.2020 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения за липса на съдебна практика по изведените и конкретизирани правни въпроси относно възможността третото лице – ползвател на недвижим имот да установи владение върху същия, без да манифестира изрично промяната в намерението си за своене на вещта спрямо наследниците, когато е получил владението със знанието и съгласието на наследодателя преди неговата смърт, както и досежно допустимите доказателства относно промяната в анимуса и знанието на наследниците за установеното владение.
По тези правни въпроси настоящият състав намира следното:
В практиката на ВКС вече е изяснено, че при запазено право на ползване предмет на прехвърляне е правото на собственост без правомощието да се ползва имотът. Макар създаденото състояние да е близко до обективния елемент на владението, то не се покрива с него, тъй като фактическата власт на ползвателя върху имота включва само правото да ползва вещта лично или чрез отдаване под наем. В това си качество ползвателят не може да формира анимус за придобиване правото на собственост, доколкото фактическата власт се упражнява по силата на учреденото ограничено вещно право на ползване /в този смисъл решение № 65 от 13.07.2018 год. на ВКС по гр. д. № 2424/ 2017 год., II г. о./.
Настоящият съдебен състав споделя изведената позиция, като счита, че именно защото ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като материално право на всеки, вкл. и на собственика на имота, който сам се лишава от възможността да го ползва, няма как ползвателят да установи владение върху имота, без да манифестира изрично промяната в намерението си за своене спрямо собственика. Ползването и поддържането в този случай представляват действия по упражняване на учреденото ограничено вещно право, а не такива, чрез които недвусмислено, несъмнено и по категоричен начин се демонстрира намерение за своене на имота.
Действително разпоредбата на чл. 69 ЗС установява оборима презумпция, но в полза на владелеца. По отношение на държателя, който упражнява фактическа власт и ползва вещта по силата на една облигационна връзка, тази презумпция не може да намери приложение. Постановките на Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, също са неотносими в настоящата хипотеза. Даденото разрешение касае отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването, а именно – в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите. Третото лице, титуляр на вещно право на ползване, упражнява фактическа власт именно на основание това право. Поради това, докато съществува правото на ползване, няма как ползвателят да се позове на основание, изключващо владението на собственика, респ. неговите наследници. Още по-малко може да се приеме, че държането е превърнато във владение, без промяната в намерението на държателя да е обективирана по отношение на наследниците на учредителя на ограниченото вещно право.
Относно допустимите доказателствени средства за установяване елементите от състава на придобивното основание по чл. 79 ЗС липсва основание да се прилагат специални ограничения. Давностното владение може да бъде установявано с всички допустими доказателствени средства, съгласно действащия процесуален закон.
Предвид дадения отговор на поставените правни въпроси, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав намира касационната жалба за основателна, поради следните съображения:
За да отмени първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че същото е валидно и допустимо, но неправилно поради допуснато от страна на първоинстанционния съд процесуално нарушение, състоящо се в недопускане на всички посочени в отговора на исковата молба свидетели, вследствие на което заявените от ответника факти са останали неустановени. В мотивите си въззивният съд се е позовал на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 год. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012 год. и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 3 от 25.01.2016 год. по гр. д. № 3973/2015 год., I г. о. на ВКС и решение № 32 от 08.02.2016 год. по гр. д. № 4591/2015 год. I г. о. на ВКС. Съгласно приетото в тях, ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил фактическа власт приживе на наследодателя. Уговорката с последния сочи на установяване на самостоятелна фактическа власт върху имота с намерение за придобиване на собствеността, противопоставима както на предалите владението лица, така и на техните наследници, при което установилото фактическа власт лице не е длъжно да демонстрира последваща промяна в намерението спрямо останалите наследници след откриване на наследството. Цитирано е и решение № 60 от 07.06.2018 год. по гр. д. № 2420/2017 год., I г. о. на ВКС, в което е възприето становището, че известяването на волята за своене на трети лица не се изисква от закона, не е и необходимо, след като по отношение на собственика фактическата власт е установена явно, без насилие и дори с негово съгласие.
Воден от така установената практика на ВКС, независимо от разликата във фактическата обстановка, въззивният съд е приложил по аналогия посочените разрешения във връзка с приложението на разпоредбите на чл. 69 и 79 ЗС във взаимоотношенията между титуляря на вещно право на ползване и наследника по закон на починалия собственик на имота. С тези мотиви и основавайки се на събраните по делото доказателства, е достигнал до извода, че е установено предаване на владението от собственичката Н. С. на ответника Н. Л. преди смъртта ѝ, изразено словесно пред свидетели, което означава установяване на фактическа власт върху имота явно и с намерение за придобиване на собствеността. Приема, че като титуляр на ограничено вещно право на ползване, ответникът е от същата категория лица, посочени в изброените решения на ВКС, за които е прието, че при този начин на предаване на владението са престанали да бъдат държатели /в цитираните решения – на идеалните части на сънаследниците си/. С оглед на това въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил като неоснователен предявения от П. К. иск за собственост и в установителната му част.
С оглед изложените по-горе съображения в отговор на поставените правни въпроси, въззивното решение се явява неправилно и като такова следва да бъде отменено и вместо това да се уважи предявеният иск за собственост в неговата установителна част.
От приетите по делото писмени и гласни доказателства се установява несъмнено, а и не се спори между страните, че ответникът Н. Л. е заживял с Н. С. /майка на ищеца/ през 1998 год. в процесния имот. Тъй като желаел да ѝ осигури спокоен живот, на 22.06.2000 год. ѝ прехвърлил недвижимия имот, като си запазил доживотно право на ползване. Сделката е обективирана в представения по делото Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 76, том ІІ, рег. № 2198, дело № 190 от 22.06.2000 год. на нотариус Т. Д..
От съвкупната преценка на доказателствата се установява, че ответникът е обитавал необезпокоявано процесното жилище, като до 04.05.2018 год. няма данни страните да са влизали в противоречие относно правото на собственост. На тази дата ответникът подал до Община Ямбол представеното по делото заявление за издаване на удостоверение във връзка с признаване на право на собственост върху имота чрез обстоятелствена проверка. С писмо от 11.05.2018 год. общината уведомила ищеца за това заявление, което станало повод и за подаване на исковата молба на 04.09.2018 год. Към този момент учреденото в полза на ответника право на ползване все още е било валидно, не е погасено, нито прекратено, поради което и няма как в негова полза да е текла придобивна давност. Дори и да се приеме, че намерението му за своене на имота е доведено до знанието на ищеца и го е превърнало във владелец след съобщаване за инициираната от него процедура за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост, то от този момент до датата на исковата молба не е изтекъл необходимия срок по чл. 79 ЗС. Ето защо възражението за придобивна давност е неоснователно.
Разсъжденията на въззивния съд относно доводите на ответника за нищожност на договора за продажба са обосновани и следва да бъдат споделени. Правилно е отчетено, че дори и да се приемат за доказани твърденията за привидност на сделката, самата страна сочи, че тя прикрива дарение. При относителната симулация прикритата сделка поражда целения вещнопрехвърлителен ефект и обвързва валидно страните по нея, за разлика от абсолютната симулация, която води до нищожност.
При този извод, следва да бъде уважена и претенцията по чл. 537, ал. 2, изр. 3-то ГПК за отмяна на издадения в полза на ответника нотариален акт.
Решението следва да се отмени и в частта за разноските.
При това положение се дължи произнасяне по изричното искане в касационната жалба за присъждане на сторените пред въззивния и касационния съд разноски. Доколкото касаторът не е представил доказателства за извършени във въззивното производство разноски, претенцията му в тази част не може да бъде уважена. Пред настоящата инстанция касаторът е представляван при подаване на касационната жалба и изложението към нея от адв. Р. Х. от САК, а в откритото съдебно заседание от 15.03.2021 год. – от адв. Н. М. от САК, която е изготвила и писмена защита. Съгласно представения списък са претендирани разноски в общ размер 3 580 лева /80 лв. държавни такси и 3 500 лв. адвокатски хонорар/. Доказателства са представени за действителното заплащане на адвокатско възнаграждение в размер 1 500 лева, както и за заплатените такси във фазата по допускане – 30 лева и 72,87 лева за разглеждане на делото по същество. Възражението за прекомерност на претендираните разноски за адвокатска защита е неоснователно, предвид естеството и броя на извършените действия, сложността на спора и осъществената правна защита. Следователно, в полза на касатора следва да бъдат присъдени разноски пред настоящата инстанция в размер 1 602.87 лева.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА изцяло въззивното решение № 69 от 19.06.2019 год. по гр. д. № 164/2019 год. по описа на Окръжен съд - Ямбол и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н. П. Л., ЕГН [ЕГН], от [населено място], че П. Н. К., ЕГН [ЕГН], от [населено място], е собственик на следния недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], вх. И, ет. 3, ап. 176 – самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *****, представляващ жилище – апартамент, с площ 61 кв. м., състоящ се от две стаи, кухня, коридор, сервизни помещения и две тераси на изток и запад, при граници: на същия етаж имоти с идентификатори № ***** и № *****, под обекта имот № *****, над обекта имот № *****, ведно с прилежащото му избено помещение № 5 с площ 3,07 кв. м., както и 0,524 % ид. части от общите части на сграда № 19 и съответните ид. части от правото на строеж върху поземления имот с идентификатор № ***;
ОТМЕНЯ, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт № 179, том I, рег. № 2896, дело № 159 от 04.06.2018 г. на нотариус П. К., с рег. № * по регистъра на НК и с район на действие РС - Ямбол;
ОСЪЖДА Н. П. Л., ЕГН [ЕГН], да заплати на П. Н. К., ЕГН [ЕГН], сумата 1 602.87 лв. /хиляда шестстотин и два лева и осемдесет и седем стотинки/, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски пред настоящата инстанция.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.