Р Е Ш Е Н И Е № 365 гр. София, 15 декември 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети септември две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Пламен Петков при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Руско Карагогов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1084/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. И. К., чрез защитника му адв. И. В. от АК – [населено място], срещу решение № 42 от 21 март 2012 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 1037/2011 година, с която е изменена в санкционната й част и потвърдена в останалата й част присъда от 08 юни 2011 година на Софийския градски съд, НО, 10 състав, постановена по нохд № 2697/2008 година по описа на този съд. Касационната жалба съдържа позоваване на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, подкрепени с доводи за несъставомерност на инкриминираното деяние по нормата на закона, по която то е подведено – чл. 143, ал. 1 от НК и за допуснати нарушения на процесуалните правила при проверка и оценка на доказателствените източници, в частност – на показанията на пострадалата А. и тяхното приобщаване към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281 от НПК. Тези нарушения са довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия К. и предпоставят отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. Заявена е и явна несправедливост на наложеното наказание поради игнориране от съдилищата наличието на изключително смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство. Основното отправено до ВКС искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, а алтернативните – за връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното му наказание с прилагане на разпоредбата на чл. 55 от НК. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим А. К. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адв. В., който поддържа касационната жалба при релевираните в нея отменителни основания и доводи в тяхна подкрепа. Частният обвинител и граждански ищец В. П. А. (В.) също не участва лично, редовно призована. Не е представила писмено становище по касационната жалба на подсъдимия К.. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и оставяне в сила решението на въззивния съд. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното съдебно решение е изменена само в санкционната й част присъдата на първоинстанционния съд, с която подсъдимият А. И. К. е признат за виновен в това че, на 02. 04. 2008 година, в [населено място], на територията на бившия [фирма], принудил В. А. да извърши нещо противно на волята си – да подпише договор за покупко-продажба на лекия си автомобил „БМВ”, ....., като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 143, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на две години лишаване от свобода при първоначален „общ” режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип. Оправдан е по предявеното му обвинение да е извършил това престъпление в съучастие с другия подсъдим по делото – Т. К. С. и във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Оправдан е изцяло по повдигнатото му обвинение по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7, предл. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Осъден е да заплати на В. П. А. сумата 12000 (дванадесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди, заедно със законните последици. Искът е отхвърлен до пълния му размер от 25000 лева. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимия К.. С присъдата изцяло е оправдан подсъдимият Т. К. С. по двете повдигнати му обвинения – по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 7 от НК и по чл. 143, ал. 1 от НК, и двете във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. В производство, инициирано по протест на прокурор при Софийската градска прокуратура с искане за осъждане на двамата подсъдими по повдигнатите им обвинения и по жалба на защитата на подсъдимия К. с искане за неговото оправдаване, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който първоинстанционната присъда е изменена само в санкционната й част по отношение на К., с прилагане на разпоредбата на чл. 66 от НК и отлагане изтърпяването на наложеното му наказание от две години лишаване от свобода, за изпитателен срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Акцентът в касационната жалба е поставен върху претендираното от защитата на подсъдимия К. неправилно приложение на материалния закон и свързаното с него искане за оправдаването му по повдигнатото обвинение по чл. 143 от НК. Доводите в подкрепа на оплакването се свеждат основно до несъставомерност на деянието по тази норма на закона, доколкото с упражнената принуда подсъдимият е целял постигане на определено поведение на пострадалата, което обаче няма личен характер, а е акт на имуществено разпореждане – прехвърляне на собствеността на личния й автомобил. Липсата на надлежно обвинение (такова по чл. 214 от НК) не може да има за последица осъждане по норма на закона, по която деянието не е съставомерно. В жалбата се претендира също така наличие на допуснато от първоинстанционния съд и неотстранено от въззивния съд нарушение на процесуалните правила при приобщаване на показанията на пострадалата А., депозирани пред съдия на досъдебното производство. Неправилността се състои в това, че съдът не е изчерпил докрай процесуалните възможности за призоваването на А. и осигуряване на личното й участие в съдебния процес, като е игнорирал възможността по чл. 180, ал. 3 от НПК това да бъде направено чрез нейния повереник, активно участвал в съдебната фаза на процеса, вкл. и в съдебното заседание, в което са прочетени тези показания по реда на чл. 281 от НПК. По този начин съдът е ограничил осъществяването на правото на защита на подсъдимия в пълния му обем, защото го е лишил от възможността да проведе непосредствен разпит на пострадалата и е възпрепятствал пълното и обективно изследване на всички обстоятелства по делото, съгл. чл. 14 от НПК. Наред с това, в касационната жалба е заявена и явна несправедливост на наложеното на осъдения К. наказание. Твърди се, че съдът е пренебрегнал наличието на изключително смекчаващо отговорността му обстоятелство - укоримото от гледна точка на закона поведение на пострадалата А., послужило като повод за извършване на инкриминираното деяние. Известно е, че проверката за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието е възможна само след констатации за надлежност на установените по делото факти от кръга на тези по чл. 102 от НПК, т. е., за липса на нарушения на процесуалните правила, които биха компрометирали изводите на решаващия съд по фактите – в противен случай проверката по приложението на закона и справедливостта на наказанието няма как да бъде извършена. 1. ВКС намира за неоснователно възражението на защитата на подсъдимия К. за допуснати от предходните съдебни инстанции нарушения на процесуалните правила при събиране и проверка на доказателствата по делото. Показанията на пострадалата А., депозирани пред съдия в досъдебната фаза на процеса, са приобщени в хода на първоинстанционното съдебно следствие по реда на чл. 281 от НПК. Очевидно, неправилно в определението на съда по този повод, като основание за това процесуално действие е посочена разпоредбата на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК (с. з. на 08. 06. 2011 година, с. 502 от съдебното дело). Мотивите на протоколното определение обаче дават възможност на страните по делото и на следващите съдебни инстанции да установят точната воля и правни съображения на съда за извършването му. При събраните по делото данни за трайно отсъствие на пострадалата А. от страната (от 20. 06. 2008 година – справка на л. 389 от съдебното дело), за неизвестното й местонахождение, при неявяването й в нито едно съдебно заседание в хода на почти тригодишното първоинстанционно съдебно разглеждане на делото, съдът е имал всички основания да приобщи по този начин депозираните от свидетелката пред съдия показания в хода на досъдебното производство. ВКС по принцип споделя съображенията на защитата на подсъдимия за значението на непосредствения разпит на този ключов по делото свидетел, но не намира опора в данните по делото за поддържаната теза, че съдът не е положил достатъчно усилия за осигуряване личното явяване на А.. Вярно е, че съдът формално не е ползвал процедурата по чл. 180, ал. 3 от НПК за призоваване на А. чрез нейния повереник адв. С.. Факт е обаче и поставеното в посочената норма на закона условие той да се съгласи да приеме такова връчване. Не е отчетено и обстоятелството, че повереникът постоянно и активно е участвал в процеса и на практика е бил уведомяван за всяко следващо съдебно заседание по делото, без да поеме ангажимент за уведомяване на доверителката си. Всичко това дава основание за констатацията, която ВКС прави, че извършването на призоваване по този ред не само не е било възможно, но и не би довело до целения резултат – личното участие на пострадалата в съдебната фаза на процеса. А и подобен формалистичен подход към дейността на съда дискредитира действителните проблеми, които според защитата поставя настоящето производство. Затова ВКС намира, че съдът действително е изчерпил всички възможни способи за осигуряване на личното участие на пострадалата А. и провеждане на непосредствения й разпит пред съда. Такава констатация в отговор на идентично възражение е направил и въззивният съд (с. 12 от решението). Очевидно неправилното посочване на текста от процесуалния закон, както бе описано по-горе, не е от съществено значение за редовността на проведеното процесуално действие по чл. 281 от НПК. Затова и изводите на въззивния съд за процесуална годност на този доказателствен източник следва да бъдат споделени. Съдебният разпит на свид. А. на досъдебното производство е извършен при спазване на всички процесуални изисквания и при съблюдаване на принципното съображение и разум на закона за запазване на доказателства, които са от съществено значение за решаване на делото. По този начин е гарантирано правото на справедлив процес, защото решението на съда се основава на доказателства, събрани в публична и състезателна процедура, макар и не в съдебната фаза на процеса. На следващо място, извършеният от въззивния съд доказателствен анализ и оценка на съдържанието на този доказателствен източник и формираните в резултат на това изводи за неговата достоверност, могат да бъдат определени единствено като обективни, задълбочени и прецизни. В тази си дейност съдът е съобразил съдържанието на всички останали относими доказателствени източници (показанията на свидетелите Р., Д., Б., И., обясненията на подсъдимия К., удостоверение за вписване в регистъра на нотариус Р., изготвените от свидетелката писмени декларации, записването в амбулаторната книга на Институт „Пирогов”, заключението на СМЕ по делото). Анализът на доказателствата е направен в тяхната логическа свързаност и последователност, а вътрешните и помежду им противоречия са обсъдени подробно, оценени и отстранени. Като е възприел изцяло приетите за установени и от първоинстанционния съд правнорелевантни факти и е поставил в основата на решението си приобщените показания на пострадалата, въззивният съд е сторил това след всестранно и пълно изследване на цялата доказателствена съвкупност и детайлна аргументация на изводите си (с. 12 - 17 от решението). Съдът е оценил надлежно и извършеното от пострадалата А. на досъдебното производство разпознаване по снимков материал. То е проведено съобразно разпоредбата на чл. 171, ал. 4 от НПК, като по делото няма данни, сочещи на негово опорочаване. Затова съдебният състав няма причини да не сподели направения от въззивния съд извод за процесуалната годност на това процесуално-следствено действие (с. 18 от решението). От съдържанието на решението като цяло е видно, че доказателствата, произтичащи от всички доказателствени източници, са проверени относно тяхната достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост. При изложените съображения ВКС намира за неоснователно възражението на защитата на подсъдимия К. за липса на надлежна доказателствена основа за формираните от предходните съдебни инстанции изводи по фактите. 2. Към така установените по делото правнорелевантни факти материалният закон е приложен правилно. Съображенията на въззивния съд относно правните характеристики на престъплението по чл. 143, ал. 1 от НК и относимостта на инкриминираното деяние към елементите на този престъпен състав няма как да не бъдат споделени, доколкото напълно съответстват на неговото съдържание (с. 19 от решението). Осъществената по отношение на пострадалата А. принуда е несъмнено установена от данните по делото, а това обстоятелство не се и оспорва от защитата на подсъдимия К. в рамките на настоящата проверка. Нормата на чл. 143, ал. 1 от НК обективно предпоставя действия на извършителя, противоправно мотивиращи пострадалия към поведение, което той не желае. Вярно е, че това нежелано от пострадалия поведение има личен характер, а не е акт на имуществено разпореждане. Ако престъпният резултат представлява акт на имуществено разпореждане, то налице би било изнудване по смисъла на чл. 214 от НК, като осъществената принуда, като престъпление против личността, се поглъща от съставното престъпление и отношението между тях е на общ и специален състав. В конкретния случай, под въздействие на упражнената от подсъдимия К. принуда, пострадалата А. е осъществила такова нежелано от нея поведение с личен характер, като е изготвила декларациите, съдържащи самопризнание за нейно собствено неправомерно поведение и за естеството и собствеността на регистрираната от нея в САЩ фирма [фирма] (приложени на л. 100 - 103 от сл. д.). Тези факти са инкриминирани в обстоятелствената част на обвинителния акт като част от фактическото обвинение (на стр. 2), но неясно защо не са намерили отражение в правните изводи на обвинението и не са дефинирани като престъпен резултат и съдържание на осъщественото и нежелано от пострадалата поведение. Наред с това, подписването на договора за покупко-продажба на личния й лек автомобил, извършено под въздействие на същата тази упражнена от подсъдимия К. принуда, единствено е инкриминирано като съдържание на престъпния резултат. Така че, осъждането на подсъдимия за по-леко наказуемото престъпление по чл. 143, ал. 1 от НК, не би могло да се третира като нарушение на материалния закон, доколкото инкриминираната принуда е осъществена от подсъдимия и тя е довела като резултат до извършване от пострадалата А. на действия, които тя не е желаела – изготвяне на декларации и подписване на договор за покупко-продажба. При това осъждане по никакъв начин не са нарушени и процесуалните права на подсъдимия, който се е защитавал срещу така инкриминираните факти. Известно е, че проведеното разследване и изготвеният обвинителен акт очертават рамката на наказателното преследване срещу подсъдимия чрез формулиране на обвинението по начин, който определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него, което да гарантира осъществяване на правото му на защита и това именно е същността на изискванията към формата и съдържанието на обвинителния акт. В случая, изготвянето на посочените декларации от пострадалата А., е било част от предмета на доказване, по отношение на който подсъдимият К. е могъл и е реализирал правото си на защита. 3. Заявената в касационната жалба явна несправедливост на наложеното на подсъдимия К. наказание, е подкрепена с единствения довод за игнориране от страна на предходните съдебни инстанции на налично по делото изключително смекчаващо отговорността му обстоятелство – извършено от пострадалата А. тежко престъпление, чието разобличаване е целял подсъдимият чрез упражнената от него принуда. Настоящият съдебен състав намира това възражение за неоснователно. Противоправните действия на пострадалата, насочени към имуществено увреждане на дружеството, собственост на свид. Д., са отчетени, обсъдени и съобразени от въззивния съд при индивидуализацията на наложеното на подсъдимия наказание (с. 24 от решението). Освен това, поведението на свид. А. и въпросът за нейната лична отговорност най-напред следва да бъде разрешен от прокурора и едва след това да бъде обсъждан от съда. Необходимо е да се отрази и констатацията, че всякакви опити да бъдат разрешени по такъв начин и с такива средства увредени обществени и лични отношения, са запретени от закона и са укорими от гледна точка на морала. Всички налични по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия К. обстоятелства са отчетени от съда и съобразени при определяне на размера и начина на изтърпяване на наложеното му наказание. В този си вид и размер – две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години, то удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. 4. При извършената проверка на атакувания съдебен акт в рамките на оспореното от подсъдимия К. ангажиране на отговорността му като цяло за инкриминираното по делото деяние, ВКС констатира допуснато от първоинстанционния съд и неотстранено от въззивния съд нарушение на процесуалните правила в производството по приетия за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск от името на пострадалата А. и то се изразява в следното: Гражданският иск не може да се счита за надлежно предявен от повереника на пострадалата А. - адвокат С., упълномощен като такъв още в хода на досъдебното производство (пълномощно на л. 153 от сл. д.). Това упълномощаване предоставя на повереника единствено право да оказва юридическа помощ на пострадалия при упражняване на неговите права по чл. 75, ал. 1 от НПК. Между тези права не е предявяването на граждански иск, което е възможно само във фазата на съдебното производство (чл. 84, ал. 1 от НПК). Всъщност, правото на повереник е част от правото на защита и като такова не може да не съвпадне с момента на възникване на съответната процесуална фигура. Затова, повереникът може да встъпи в процеса като процесуален представител на гражданския ищец от момента, от който може да встъпи като такъв и неговият доверител (в този смисъл вж. Ст. П., Осигуряване на гражданите право на защита..., с. 165). Повереникът не е страна в наказателния процес (чл. 253 от НПК), поради което процесуалният закон не регламентира негови самостоятелни права, за разлика от тези на защитника, уредени в чл. 99 от НПК. Препращането в чл. 100, ал. 3 от НПК към правната уредба за защитника, не касае разпоредбата за процесуалните права на последния, защото повереникът няма свои самостоятелни процесуални права, а упражнява тези на доверителя си, като му оказва правна помощ при реализирането им. В конкретния случай, първоначалният отказ на първоинстанционния съд (с определение от 08. 12. 2008 година, на л. 66 от съдебното дело), да конституира пострадалата А. като граждански ищец (и частен обвинител) по делото, е правилен и законосъобразен. Съображенията на съда за липса на надлежно упълномощаване на адв. С., съдържащо легитимно волеизявление на титуляра на правото за неговото упражняване, съответстват на данните по делото и на посочените по-горе правни характеристики на института на повереника. Становища в този смисъл са изразили и страните в процеса, като са оспорили допустимостта на така предявения от адв. С. иск поради липса на надлежно упълномощаване. В производството по обжалване на определението пред Софийския апелативен съд, по нчд № 1241/2008 година, адв. С. е представил саморъчно изготвено пълномощно от името на В. П. А., с посочване на имената на подателя, лицата, срещу които се предявява искът, наказателното дело, престъплението, вредите, цената и пр., т. е. в съответствие с разпоредбата на чл. 85, ал. 1 от НПК. Липсата обаче на нотариална заверка на подписа под пълномощното, не позволява по никакъв начин да се установи надлежно автентичността и авторството на документа, подписан за упълномощител от „В. П. А.”. Този документ не може да се счита и като оформен договор за правна помощ съгласно чл. 25, ал. 1 от Закона за адвокатурата или заверен от адвокат документ по чл. 32 от същия Закон. Въззивният съд е разгледал частната жалба по реда на Глава ХХІІ от НПК и се е произнесъл с определение, като е отменил обжалваното определение в частта относно отказа за конституиране на А. като частен обвинител и я е конституирал в това процесуално качество. Въпреки че в мотивите на определението съдът правилно е констатирал, че в останалата си част, относно гражданския иск, определението на СГС не подлежи на съдебен контрол, на практика е указал на първоинстанционния съд да „...отмени сам определението си...”. В следващото съдебно заседание на 06. 03. 2009 година СГС е постановил определение, с което е конституирал А. като граждански ищец по делото, позовавайки се единствено на дадените от по-горната инстанция указания (л. 98 от делото), без да отговори на направените от страните възражения и отстрани съмненията за липса на представителна власт на повереника по отношение предявяване на гражданския иск. Вярно е, че указанията на по-горната инстанция поначало са задължителни, но само и доколкото са дадени в рамките на правомощията й с оглед конкретно извършваната инстанционна проверка. В случая, въззивният съд не е имал правомощие да се занимава с гражданския иск, защото определението в тази му част не подлежи на съдебен контрол (арг. от чл. 271, ал. 6 от НПК, ТР № 2/2004 година на ОСНК на ВКС). На този етап от процесуалното развитие на делото първоинстанционният съд вече не е могъл да се произнесе по реда на чл. 344 от НПК, защото това е отминал процесуален етап и този съд правилно не го е сторил. Така че, след постановяване на определението за отказ за приемане на гражданския иск, производството по него се е развило незаконосъобразно. Това предпоставя отмяната на атакувания съдебен акт в тази му част и прекратяване на производството по гражданския иск, като за пострадалата остава възможността за претендиране на обезщетение по граждански ред. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 42 от 21 март 2012 година на Софийския апелативен съд, по внохд № 1037/2011 година, като о т м е н я същото в частта му, с която е потвърдена присъдата относно гражданския иск на В. А. срещу А. И. К. и п р е к р а т я в а производството по гражданския иск. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.