Р Е Ш Е Н И Е № 216 София, 2 май 2011 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети април две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при участието на секретаря Лилия Гаврилова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1315/2011 година. Производството пред ВКС е образувано по саморъчна жалба/по същество искане / на осъдения Г. В. Р. за възобновяване на нохд № 4647/2010 год. на Пловдивския районен съд, отмяна на постановената по това дело присъда № 419 от 16.09.2010 год. и връщане делото на районния съд за ново разглеждане. В саморъчно написаното от осъдения искане се съдържа оплакване за незаконосъобразност на постановения съдебен акт, и е налице твърдение, че са нарушени процесуалните му права, тъй като делото не е било предмет на проверка от въззивна инстанция. Основанията за възобновяване по реда на гл. ХХХІІІ НПК, които могат да се причислят на такива по чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 346, ал. 1, т. т.1-3 НПК, не са подкрепени с конкретни доводи в искането. В съдебно заседание искането се поддържа от служебно назначения защитник на осъдения. Основно се акцентира, че наложеното наказание на Р. като завишено е явно несправедливо и в този смисъл, осъденият и защитникът му апелират за намаляването му по размер. Становището на представителя на Върховната касационна прокуратура е за оставяне на искането без уважение с оглед множеството предишни осъждания на Р. за същото престъпление. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 419 от 16.09.2010 год. по нохд № 4647/2010 год. Пловдивският районен съд е признал Г. В. Р. за виновен в това, че в периода от 28.08.2009 год. до 02.05.2010 год. в[населено място] и на кръстовището на път ІІ-86 и път І-8, при условията на продължавано престъпление, е управлявал моторно превозно средство, без да притежава свидетелство за управление на МПС, в едногодишен срок от наказването му по административен ред за управление на МПС без съответно свидетелство за управление, поради което и на основание чл. 343в, ал. 2, във вр. ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 58а, във вр. чл. 54 от НК и чл. 373, ал. 2 от НПК е осъден на една година и четири месеца лишаване от свобода. На основание чл. 61, т. 2, във вр. чл. 60, ал. 1, във вр. чл. 57, ал. 1 от ЗИНЗС съдът е определил първоначален „Строг” режим за изтърпяване на наказанието в затвор или затворническо общежитие от „закрит” тип. Като необжалвана и непротестирана в законовия срок от обявяването й, присъдата е влязла в сила. Искането на осъдения за възобновяване на производството по делото е допустимо, защото е подадено на основание чл. 420, ал. 2 НПК, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК спрямо влязъл в сила подлежащ на възобновяване по чл. 419 НПК съдебен акт, но по същество е неоснователно. Пред Районния съд производството се е развило по правилата на съкратеното съдебно следствие – глава ХХVІІ НПК. Съдът е разяснил правата на подсъдимия Р. по чл. 371 НПК и го уведомил, че съответните доказателства от досъдебното производство и направените от него самопризнания по чл. 371, т. 2 НПК ще се ползват при постановяване на присъдата. След като последвало съгласие на подсъдимия производството да протече по съкратената процедура, съдът е приел, че направените от него самопризнания по фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, /за които Р. се съгласил да не се събират доказателства по същите факти/, се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства и с определение по реда на чл. 372, ал. 4 НПК е обявил, че ще се ползва от направените самопризнания при постановяване на присъдата. Съдът е направил съпоставка на направеното самопризнание със събрания на досъдебното производство материал и след като установил, че между тях не е налице противоречие, а взаимно се допълват и представляват хармонично цяло, относимо към предмета по чл. 102 НПК, е приел обвинението за доказано, след което е изложил изводи по квалификация на деянието като престъпление. При постановената на основание чл. 373, ал. 2 и ал. 3 НПК, присъда са спазени изискванията на чл. 301, ал. 1, т.т. 1-3 НПК, а наказанието на подсъдимия по повдигнатото му и прието за доказано престъпление е определено при задължителните при тази процедура изисквания - разпоредба на чл. 58а НК / в редакцията й- ДВ,бр. 27 от 10.04.2009 год./. Изтъкнатият от осъдения довод за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила поради липсата на проведено въззивно производство и проверка правилността и законосъобразността на постановената първоинстанционна присъда е неоснователен. Правото на защита в наказателния процес е гарантирано и от Наказателно-процесуалния кодекс. Съобразно чл. 15 от НПК съдът е задължен да осигури възможност на страните да упражнят своите права. Правото на подсъдимия да обжалва актовете, които накърняват неговите права и интереси е неотменима част от тези по чл. 55, ал. 1 от НПК, което означава съдът да вземе всички необходими мерки, които в максимална степен да позволят участието и на подсъдимия в процеса, за да се гарантира по този начин ефективност на неговата защита. Доколкото присъдата е постановена и обявена на 16.09.2010 год. в присъствието на подсъдимия и назначения му служебен защитник, с разяснения по чл. 311, ал. 1, т. 7 от НПК за реда и срока за нейното обжалване-обстоятелство, вписано в изготвения същия ден протокол за съдебното заседание, то възможността на Р. да упражни правото си да обжалва постановения съдебен акт му е била предоставена, а това, че той не се е възползвал от нея не сочи за накърнено право на защита, а за преценка от негова страна дали да упражни това си субективно право. Ето защо, упреците за допуснати от съда съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 55 от НПК са неоснователни. Твърдението, че присъдата е постановена в нарушение на материалния закон, не е подкрепено с доводи, обосноваващи наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК - неправилно прилагане на материалния закон или неприлагане на закона, който е следвало да се приложи съобразно приетите за установени факти. Доколкото обаче, в искането е изразено оплакване за незаконосъобразност, настоящият касационен състав намира за необходимо да отбележи, че районният съд е изпълнил процесуалното си задължение да направи оценка на признатите факти и съответно да вземе решение - извършено ли е деяние, съставлява ли то престъпление и каква е неговата правна квалификация. При проверката по това основание не се констатира, районният съд да е допуснал нарушения, тъй като с присъдата са приети фактите, отразени в обвинителния акт, от чиито рамки няма отклонение, а именно, че Р. не притежава свидетелство за управление на МПС, но това не го е възпирало системно да управлява лек автомобил. През периода-м.октомври 2008 год. до м. април 2009 год. включително, за управление на МПС без да е правоспособен водач на Р. били съставени 12 бр. наказателни постановления, които му били връчени накуп на 25.05.2009 год. и тъй като той не ги обжалвал, същите влезли в сила. Между тези постановления, на същото основание-за нарушения по чл. 150 и чл. 139, ал. 5 от ЗДвП Р. е санкциониран по административен ред с наказателно постановление № 17 от 20.01.2009 год. на Началника на сектор ”П. полиция” при ОД на М.-Пловдив, в сила от 02.06.2009 год./. На 28.08.2009 год. и на 02.05.2010 год. Р. отново бил заловен от органите на полицията да управлява без свидетелство за управление лек автомобил, при което му съставили актове за установено административно нарушение № 238057 и № 342786 които той подписал без възражения. Така описаното поведение на осъдения прокурорът е определил като осъществено от обективна и субективна страна деяние по чл. 343в, ал. 2, във вр. ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по това обвинение съставил и внесъл в Районния съд обвинителен акт срещу Р.. След като съдът е приел, че с описаното в обвинителния акт деяние Р. е осъществил престъпния състав на чл. 343в, ал. 2, във вр. ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, то няма как да се приеме, че в производството по глава ХХVІІ НПК е решил делото на основата на фактически положения, несъответни на признатите от подсъдимия факти. С оглед на това настоящият касационен състав намира, че направените в тази връзка, възражения за допуснати съществени процесуални нарушения, са неоснователни. В рамките на приетите и признати от осъденото лице фактически положения, материалният закон е приложен правилно. При разглеждане на делото и постановяване на присъдата-16.09.2010 год., в сила е редакцията на чл. 373, ал. 2 НК/ДВ, бр. 27 от 10.04.2009 год./, според която, в случаите по чл. 372, ал. 4 от НПК, ако съдът постанови осъдителна присъда, той определя наказанието при условията на чл. 58а от НК. В същия този момент, актуална е била сега действащата разпоредба на чл. 58а, ал. 1 НК/в редакцията-ДВ, бр. 26/2010 год. от 06.04.2010 год./. Съобразно нея: „…съдът определя наказанието лишаване от свобода, като се ръководи от разпоредбите на Общата част и намалява така определеното наказание с една трета”. Именно така е сторил и районният съд, който намирайки, че не са налице условията за определяне наказанието на осъдения по реда на чл. 58а, ал. 4/ в частност във вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б.”б” от НК/ го е диференцирал при отчитане на обстоятелствата по чл. 54 НК, след което го е редуцирал в съотношението посочено в разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 НК. Така че, съдът не е допуснал незаконосъобразност по реда и начина на определяне наказанието на осъдения. Оплакването за явна несправедливост на наложеното на Р. наказание лишаване от свобода също е неоснователно. Напълно обоснован е изводът на Пловдивския районен съд, че Р. е общественоопасна личност с многократно демонстрирано негативно отношение към установения в страната правов ред и пренебрежение към правоприлагащите институции, доказано и от престъпните му прояви в миналото. До този момент той е осъждан многократно за престъпления от общ характер, като три от присъдите са за деяния, представляващи също престъпления по чл. 343в, ал. 2 от НК и присъдите по тях са влезли в сила преди извършване на деянието, предмет на присъдата по нохд № 4647/2010 год. на Пловдивския районен съд. Ето защо, оплакването за явна несправедливост не е налице-наказанието съответства на принципа в чл. 35, ал. 3 от НК и с него целите на специалната и генералната превенции ще бъдат постигнати. По изложените съображения и на основание чл. 426, във вр. чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Г. В. Р. за възобновяване на нохд № 4647/2010 год. на Пловдивския районен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: