Р Е Ш Е Н И Е № 50008 София, 18.05.2023 година В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на тридесети януари две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ При участието на секретаря: А. Йорданов изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 1469/2021 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. „Обединена българска банка“АД, [населено място] е подал касационна жалба против решение №12562 от 30.12.2020г. по т.д. 4927/2019г. на Софийски апелативен съд . Касаторът, чрез пълномощника си – адв. С. Р. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е посочено, че решението на въззивния съд в частта му, с която е оставено в сила решението на първостепенния съд, оставящо без уважение искане за допускате поправка на очевидна фактическа грешка е неправилно. Страната и в касационната си жалба е настоявала, че първостепенния съд е допуснал очевидна фактическа грешка в диспозитива на акта си, като е посочил ред за удовлетворяване на законна лихва върху обезпечено с ипотека вземане този по чл.722,ал.1,т.7 ТЗ вместо по чл.722,ал.1,т.1 ТЗ. От мотивите на акта на СГС е изведено разбиране, че съдът считал вземането за лихва за обезпечено, поради което е и допуснал фактическа грешка, която е следвало да бъде поправена. Изложени са и съображения, че ако настоящата инстанция счете преценката на въззивния съд за оставяне в сила решението на първостепенния съд в тази част, за правилна, то в останалата част решението, с което по същество се излагат мотиви и се оставя в сила акта на СГС относно същият ред на удовлетворяване е и неправилно. В тази връзка са изложени съображения за това, че главницата съставлява обезпечен с ипотека кредит, а в нотариалният акт за учредяване на това обезпечение е посочено, че същото се отнася и за лихвите, неустойката и таксите за събирането му. Ответниците по касация не са заявили становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 444 от 18.07.2022г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С решението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил решение №1108 от 17.06.2019г. по т.д. 5070/13г. на СГС, с което е отхвърлена молбата на Обединена българска банка“АД за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 780 от 23.04.2019г. по същото дело, потвърдено е решение №760 от 23.04.209г. по т.д. 5070/2013г. на СГС в частта относно реда за удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.7 ТЗ на вземането на „ Обединена българска банка „ АД към „ Бокар България“ ЕООД / н/по чл.86,ал.1 ЗЗД в размер на 86 766 лв. представляващо лихва за забава за периода 23.02.2013г.- 17.04.2013г. върху главницата от 5482362.80лв. дължима по договор за банков кредит № 922 от 29.11.2007г. За да постанови този резултат, въззивният съд е очертал предмета на спор, с който е бил сезиран а именно неудовлетвореност от отхвърляне на искането на Обединена българска банка АД за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 780 от 23.04.2019г. по т.д. 5070/13 на СГС, в частта относно реда за удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.7 ТЗ на вземането на „ Обединена българска банка „ АД към „ Бокар България“ ЕООД / н/по чл.86,ал.1 ЗЗД в размер на 86 766 лв. представляващо лихва за забава за периода 23.02.2013г.- 17.04.2013г. върху главницата от 5482362.80лв. дължима по договор за банков кредит № 922 от 29.11.2007г. Приел е, след дефиниране на понятието очевидна фактическа грешка, че по реда на чл.247 ГПК се отстраняват само допуснатите несъответствия между действителната воля на съда и обективираното в диспозитивната част на решението. В случая, съставът на САС е констатирал изцяло съвпадане на диспозитив и мотиви, при изрично мотивиране от страна на първостепенния съд на реда на удовлетворяване на вземането за законна лихва. За неоснователна е преценена въззивната жалба и по отношение на решението в останалата му част, третиращо, правилността на така определения ред за удовлетворяване на вземането за законна лихва. Съставът е приел, че обезщетението за мораторни вреди от неизпълнението на парично задължение в размер на законната лихва по чл.86,ал.1 ЗЗД не подлежи на договаряне от страните и се дължи по силата на закона за всеки ден след изпадане на длъжника в забава до погасяване на задължението, поради което по аргумент на обратното основание от нормата на чл.722, ал.1, т.9 вр. чл.616,ал.2, т.1 ТЗ, акцесорните вземания за законна лихва по чл.86,ал.1 ЗЗД върху обезпечено с ипотека главно задължение, възникнали след датата на решението за откриване производството по несъстоятелност е с поредност на удовлетворяване чл.722,ал.1, т.7 ТЗ, изведено още и от това, че са такива възникнали след тази дата и неплатени на падежа. Касационно обжалване е допуснато по въпроса - „Следва ли вземания за законна лихва по чл.86,ал.1 от ЗЗД върху обезпечено с ипотека лихвоносно главно вземане, възникнали след датата на решението за откриване производство по несъстоятелност, да бъдат приети с привилегия по чл.722,ал.1,т.1 от ТЗ в производството по несъстоятелност“. По така поставения въпрос, настоящият състав приема следното: С ТР ОСГТК № 3 / 17г. е мотивирано, че по „отношение изпълнението на паричните задължения законът не прави разграничение между различните видове лихви – възнаградителна или обезщетителна, договорна или законна. Неизпълнението на паричното задължение е винаги забавено съгласно чл.81, ал.2 ЗЗД. Законодателно уредената отговорност на длъжника при неизпълнение на парично задължение по чл.86, ал.1 ЗЗД е съизмерима със законната лихва от датата на забавата без покана от кредитора, което определя паричните задължения винаги като лихвоносни, независимо дали в договора има уговорени от страните лихви. Законната лихва за забава става част от дълга при неплащане на главницата с настъпване на срока за изпълнение за разлика от договорните възнаградителни и другите определени в закона обезщетителни лихви, които са елемент на дълга от момента на възникването му. Всички видове лихви са акцесорни вземания спрямо вземането за главницата и точното изпълнение на задължението включва погасяване на главницата и на определените по договора или начислените до деня на плащането законни лихви.“ Така изясненото правно съдържание на отговорността по чл.86,ал.1 ЗЗД при неизпълнение в срок на главното си задължение намира приложение и при обезпечаването му с учредяване на ипотека. Няма спор в доктрината и в практиката, че договора за учредяване на ипотека е формален, консенсуален,изисква вписване, като така учредената ипотека създава привилетия на ипотекарния кредитор. Чл.167 ал.2 ЗЗД императивно указва, че обема и обхвата на ипотечното право следва да бъдат ясно очертани и договорени, чрез законово определяне на задължителни реквизити включени в ипотечния договор. В тази връзка и с уговорката, че главното вземане не е елемент от фактическия състав на ипотеката, а условие, което обуславя действието на главния договор, същото съгласно цитирания текст задължително следва да бъде точно определено. Това изискване се извежда от акцесорния характер на ипотечното право, т.е. от неговата зависимост от съдбата на главното вземане, доколкото удовлетворяването на обезпечения кредитор може да се реализира само до посочения в ипотечния договор размер т.е. по отношение на конкретно вземане, ясно по размер, с определен падеж, лихви ако е лихвоносно и размер на лихвата, ако е уговорена такава за минало време. Следователно, всичко отбелязано като вземане в договора за учредяване на ипотека е предмет на обезпечението. Лихвите също се вписват в ипотечния договор без значение вида им – възнаградителни или обезщетителни. Това правило важи безусловно за изтеклите лихви / към момента на учредяване на ипотеката/ тъй като обезпеченото вземане, както бе посочено, следва да бъде конкретизирано като размер, така и неизтеклите лихви могат да бъдат посочени като обезпечени, макар че законът изисква само да бъде посочено, че главното вземане е „ лихвоносно“ / чл.174 ЗЗД/. Този извод, следващ функциите на обезпечението е относим към договорните възнаградителни и другите определени в закона обезщетителни лихви, които са елемент на дълга от момента на възникването му, но не и към лихвите, по чл.86,ЗЗД, които като определени законово се включват в обезпеченото вземане винаги когато главното задължение не е изпълнено в срок, дори и да не е отбелязано, че вземането е лихвоносно в договора, или да бъде очертан изрично размерът им, тъй като той е определен, а по отношение на лихвите дължими до изплащане на дълга е определяем, съгласно приетото с обсъдената по-горе тълкувателна практика. В този случай, смисълът да бъде очертан размера, с оглед изискването за конкретност относно обема на ипотечното право напълно се удовлетворява от това, че вземането за законни лихви върху конкретно главно вземане винаги е определяемо по размер и падеж, като така е изпълнена основаната функция на изискването на чл.167 ЗЗД- яснота на обезпеченото задължение, до което се отнася учреденото ипотечно право. Или лихвата по чл.86,ал.1 ЗЗД като част от дълга към момента на забавата е обезпечена винаги когато е обезпечен и главния дълг. С оглед всичко изложено дотук, следва ясно да бъде разграничено вземането за лихва, от бъдещото вземане по смисъла на чл.153 ЗЗД, за което също би могло да бъде учредена ипотека. Лихвата е вземане, което следва главния дълг към момента на учредяване на ипотеката и в този смисъл същата е съществуващо към същия момент вземане, определено и определяемо спрямо главното задължение и съществуващо до удовлетворяване на дълга. Нововъзникналото вземане предполага осъществяване на нов бъдещ спрямо обезпечението правопроизводящ юридически факт, който да го установи. Аргумент за изрична относимост на обезпечението спрямо лихвата се извежда и от разпоредбата на чл.174 ЗЗД, съгласно който ипотеката обезпечава и лихвите по вземането. Макар в случая под „лихвоносно“, законът да разбира договорните възнаградителни и другите определени в закона обезщетителни лихви, т.е. тези които са елемент на дълга от момента на възникването му, то на още по-голямо основание това се отнася към законната лихва по чл.86,ал.1 ЗЗД, която както бе обосновано е дължима винаги при неизпълнение на задължението, обезпечено с ипотеката.Този извод следва не само от гореизложеното, но и това, че ипотеката обезпечава последиците от неизпълнението на задължението / арг. - чл.140 ЗЗД – по отношение отговорността на поръчителя, която обхваща всички последици от неизпълнението, чл.5,ал.2 ЗОЗД относно това, че залогът обезпечава и лихвите и неустойките/. Ето защо тълкуването на императивното правило на чл.174 ЗЗД, чиято норма е специална по отношение на чл.136 ЗЗД води до извод, че ако е обезпечено главното вземане в определен размер и лихвата произтичаща от неизпълнението му по чл.86, ал.1 ЗЗД се счита за обезпечена до същия размер на главното вземане, /независимо от това към кой момент възниква задължението за заплащането й/ до удовлетворяване на главния дълг, както и всички останали договорени лихви, ако вземането е отбелязано като лихвоносно. Чл. 722, ал.1 ТЗ е императивна и специална норма, което означава, че тя изключва общия ред на привилегиите, уредени за индивидуалните изпълнения. Така т.1 на обсъждания текст указва, че в първи ред се удовлетворяват кредиторите, в чиято полза е учредена ипотека върху недвижим имот. Следователно, след като вземането на ипотекарния кредитор, както бе изяснено по-горе включва и законните лихви в предметния обхват на ипотеката, независимо от това дали задължението за лихва възниква преди или след откриване производството по несъстоятелност, тъй като при забавено изпълнение те винаги се дължат, същите следва да бъдат включени и удовлетворени предпочитателно именно в този ред. От всичко изложено следва,че вземания за законна лихва по чл.86,ал.1 от ЗЗД върху обезпечено с ипотека главно вземане, възникнали след датата на решението за откриване производство по несъстоятелност, следва да бъдат приети с привилегия по чл.722,ал.1,т.1 от ТЗ в производството по несъстоятелност По основателността на касационната жалба: Решението, в частта, с която е потвърдено решение №1108 от 17.06.2019г. по т.д. 5070/13г. на СГС, с което е отхвърлена молбата на Обединена българска банка“АД за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 780 от 23.04.2019г. по същото дело е правилно. Законосъобразен е изводът на съда относно правната същност на института,уреден в чл.247 ГПК, определена от него като несъвпадане на действителната воля на съда с обективирания в решението текст. В случая, правилно е и отчетеното, че мотиви и диспозитив на първоинстанционното решение съвпадат, като изводите на страната, както и интерпретацията на мотивите, в смисъла, който касаторът счита като удовлетворяващ го в контекста на неговото разбиране, не съставлява очевидна фактическа грешка, а оплакване за неправилност, което не може да бъде отстранено по този ред. В тази насока не са налице предпоставките на текста и съдът правилно е потвърдил решението на първостепенния съд, с което е отказана исканата поправка по чл.247 ГПК. По тези съображения решението в тази му част следва да бъде потвърдено. Решението, в частта, с която е потвърдено е решение №760 от 23.04.209г. по т.д. 5070/2013г. на СГС, в частта му относно реда за удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.7 ТЗ на вземането на „ Обединена българска банка „ АД към „ Бокар България“ ЕООД / н/по чл.86,ал.1 ЗЗД в размер на 86 766 лв. представляващо лихва за забава за периода 23.02.2013г.- 17.04.2013г. върху главницата от 5482362.80лв. дължима по договор за банков кредит № 922 от 29.11.2007г. е неправилно, с оглед разрешението на поставения правен въпрос. Правно необосновано и при липса на преценка за характера на дължимост на законната лихва, съдът е приел, че тези лихви съставляват нововъзникнало вземане. Както бе изяснено вече, това акцесорно вземане е винаги дължимо до погасяване на главното задължение, поради което и същото е определяемо още към момента на сключване на договора за ипотека до прекратяване на забавата с изплащане на главния дълг. Съобразно изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено в тази част, а по същество променен редът за удовлетворяване по отношение на процесното вземане по чл.722,ал.1,т.1 ТЗ. На основание чл.78,ал.3 ГПК и при този изход на спора на касаторът следва да бъдат заплатени поисканите и установени разноски за всички съдебни инстанции в размер на 530.25лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №12562 от 30.12.2020г. по т.д. 4927/2019г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 780 от 23.04.2019г. по т.д. 5070/2013г. на СГС в частта относно реда за удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.7 ТЗ на вземането на „ Обединена българска банка „ АД към „ Бокар България“ ЕООД / н/по чл.86,ал.1 ЗЗД в размер на 86 766 лв. представляващо лихва за забава за периода 23.02.2013г.- 17.04.2013г. върху главницата от 5482362.80лв. дължима по договор за банков кредит № 922 от 29.11.2007г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОПРЕДЕЛЯ ред на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ на вземането на „ Обединена българска банка „ АД към „ Бокар България“ ЕООД / н/по чл.86,ал.1 ЗЗД в размер на 86 766 лв. представляващо лихва за забава за периода 23.02.2013г.- 17.04.2013г. върху главницата от 5 482 362.80лв. дължима по договор за банков кредит № 922 от 29.11.2007г. ОСТАВЯ В СИЛА решение №12562 от 20.12.2020г. по т.д. 4927/2019г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част, с която е потвърдено решение №1108 от 17.06.2019г. по т.д. 5070/13г. на СГС, с което е отхвърлена молбата на Обединена българска банка“АД за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 780 от 23.04.2019г. по същото дело. ОСЪЖДА„ Бокар България“ ЕООД / н/ да заплати на „Обединена българска банка“АД сумата 530,25 лв. – разноски за всички съдебни инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /особено мнение от съдия Божилова/ ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Божилова по т.д.№ 1469/2021 г.на І т.о. на ВКС: Не споделям отговора на правния въпрос, нито мотивите на споделения от мнозинството отговор, като годни да обосноват същия. Отговорът на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, предпоставя предварителен отговор на няколко въпроса,вкл. на въпроса : Законната лихва за забава, натрупана за период след датата на решението за откриване производството по несъстоятелност на длъжника, дължима върху обезпечено с договор за ипотека вземане, е ли „ обезпечено вземане„ , по смисъла на чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ , ако не е упоменато обезпечаването й в договора за ипотека ? Очевидно се визират неизтекли, т.е. невъзникнали с основание към датата на сключване на договора за ипотека, лихви за забава. Съгласно чл. 167 ал. 2 ЗЗД, в договора за ипотека / наред с останалите задължителни реквизити, неотносими към казуса/ се посочват обезпеченото вземане, падежа му, размера на лихвите, ако такива са уговорени. Последното, възприето буквално, навежда на извод, че законодателят визира обезпечимост с ипотека единствено на предварително договорени от страните, като дължими, вкл. при определени условия, лихви - възнаградителни и обезщетителни. За разлика от същите, законната лихва за забава възниква по силата на закона за всяко неизпълнено парично задължение и съизмерява сигурната пропусната полза от това неизпълнение . Няма основание да се отрече обезпечимост с ипотека на вземане от обезщетение за пропуснати ползи, съизмеримо със законната лихва за забава, тъй като нито нормата на чл. 167 ал. 2 ЗЗД, нито друга законова разпоредба, съдържа подобна рестрикция. Не считам, обаче, че без упоменаването й, като обезпечена в договора за ипотека, законната лихва за забава следва да се счита, макар дължима по силата на закона, но и обезпечена по силата на закона, каквото по същество е съждението на мнозинството от състава, което, позовавайки се на част от мотивите на ТР № 3/27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС / впрочем, неотносимо към казуса /, приравнява законната лихва за забава на част от главницата, какъвто не е смисъла на упоменаването й в същите мотиви, като „част от дълга„ . Смисълът на въведената от законодателя задължителна индивидуализация на вземането и последицата от липсата й / чл. 167 ал. 2 вр. с чл. 170 ЗЗД /, както и на ограничението, досежно обезпечаването на лихвите / чл. 174 ал. 2 ЗЗД /, е с оглед защитата на интереса на третите лица и на самия ипотекарен длъжник, при вписване на следващи по ред ипотеки – да осигури яснота до какъв размер се простира отговорността му чрез ипотекираното имущество. Обстоятелството, че законна лихва за забава върху парично вземане би била дължима и без изрично уговаряне между кредитора и длъжника, не може да се приравни на материализирана воля на страните по ипотеката, в смисъл : и това, произтичащо от закона задължение, да се счита обезпечено с ипотеката. Следователно, първото условие задължението за заплащане на законната лихва за забава да се счита обезпечено с договора за ипотека, е задължението да е изрично вписано, като обезпечено с ипотеката. Особено ясно проличава смисъла на това, когато страните / какъвто е и настоящия случай - договорена наказателна лихва за забава, обезпечена с ипотеката / са уговорили по - високи или по - ниски от законовата лихва за забава, обезщетителни лихви . Съгласно чл. 174 пр. второ ЗЗД, ако вземането е лихвоносно, ипотеката обезпечава лихвите за двете години, които предшестват годината на връчването на призовка за доброволно изпълнение на собственика, за текущата година и за всички следващи до деня на продажбата на имота. Считам, че ограничението е приложимо по отношение на претенциите за лихва от всеки вид – възнаградителна, договорна обезщетителна, законна лихва за забава, така както индивидуализирането, като обезпечено с ипотеката , е дължимо за всеки вид акцесорно вземане. Не намирам основание за различно третиране, като общия принцип е да не се позволи неограничено обезпечаване на вземания, които биха могли да надхвърлят размера на главното при бездействие на кредитора да реализира ипотечните си права. От чл. 616 ал. 2 т.1 ТЗ , към който препраща чл. 722 ал. 1 т. 9 ТЗ е установимо, че законодателят не придава допълнително значение на обстоятелството дали лихвата има законен или договорен произход. Анализа на чл. 722 ал.1 ТЗ в цялост предпоставя извод, че за определяне реда за удовлетворяване на кредиторите / извън специфични хипотези, т.е. при вземанията от търговски сделки /, от значение е обстоятелството дали приетите вземания са обезпечени или не и времевъзникването им – преди или след решението за откриване на производство по несъстоятелност. След като лихва за забава, в размер на законната, не е посочена като обезпечена в договора за ипотека, предвид преждеизлженото, вземането от същата се явява необезпечено вземане и няма как да бъде подредено в чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ. Същевременно чл. 722 ал.1 т. 9 във връзка с чл. 616 ал. 1 т. 1 ТЗ визира законни или договорни лихви , дължими след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, но върху необезпечено вземане, т.е. необезпечена с ипотека главница, каквато не е хипотезата, предмет на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване. Намирам за правилно разрешението на въззивния съд, че в настоящата хипотеза единствено приложим остава реда по чл. 722 ал. 1 т. 7 ТЗ - необезпечено вземане от лихва за забава, възникнало след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност - тъй като в съществените за законодателя критерии, за определяне реда за удовлетворяване на кредиторите, съобразно характеристиката на вземанията им / обезпеченост или не на вземането и времевъзникването му – преди или след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност / са удовлетворени въведените с нормата предпоставки. Този ред следва и от чл. 616 ал. 2 ТЗ , който изрично предвижда, че вземанията , попадащи в чл. 722 ал.1 т. 9-12 ТЗ / с оглед препращането от тези разпоредби към чл. 616 ал. 2 т.1, 2, 3, и 4 ТЗ / се удовлетворяват само след пълно удовлетворяване на останалите кредитори, а чл.722 ал. 1 т. 8 ТЗ визира необезпечени вземания, но възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност. Специфичните хипотези на т.2,3,4 , 5 и 6 на чл. 722 ал. 1 ТЗ безспорно са неприложими , както и тези след т. 7, по вече изложените съображения .Законната лихва върху обезпечена главница, натрупана за период следващ датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност / изключващо т.8 /, във всички случаи следва да бъде удовлетворено предходно на вземанията по т. 722 ал. 1 т. 9 – 12 ТЗ, съгласно изрично разпореденото в чл. 616 ал. 2 ТЗ. Съдия Божилова :