Р Е Ш Е Н И Е № 98 гр. София, 15.07.2011 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито заседание на четвърти април две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ при участието на секретаря Т. И., като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 768 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. Ж. Ж. и С. Ж. Ж. от [населено място], чрез адвокат Ел. С., против въззивното решение от 26.02.2010 год. по гр. д. № 1363/2009 год. на Варненският окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение и вместо това е отхвърлен предявеният от тях против Х. Ф. Г. отрицателен установителен иск, че последният не е собственик на реалната част с площ 458 кв. м. от поземлен имот № 673 по ПНИ на СО „М.”, [населено място], при описаните граници, която част е повдигната в жълт цвят на скицата на л. 160 от първоинстанционното производство, представляваща неразделна част от решението, като приподписана от съда. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му и вместо това предявеният отрицателен установителен иск бъде уважен, с присъждане на направените от касаторите разноски. Ответникът Х. Г. оспорва жалбата. Касационното обжалване на решението е допуснато с определение № 1237 от 20.12.2010 год., при наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за възможността правоприемника на лицето, на което е било предоставено право на ползуване по ПМС, но по отношение на което не са били налице предпоставките по параграф 4а ПЗР на ЗСПЗЗ за изкупуване, да се позове на кратката придобивна давност, при положение, че разпоредбата на 10, ал. 13 ЗСПЗЗ изключва тази възможност по отношение на неговия праводател. Прието е, че произнасянето по този релевантен за спора въпрос има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед липсата на съдебна практика по него. Производството по делото е образувано по предявения от настоящите касатори отрицателен установителен иск за собственост върху спорния имот, представляващ реална част от поземления имот № * по плана на новоабразуваните имоти на СО „М.”, попадащ в границите на възстановения им с решението № 773 от 15.02.2001 год. земеделски имот от 4.2 дка, представляващ имот № * по кадастралния план от 1997 год. и намиращ се в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, основан на твърдението, че не са налице предпоставките за трансформиране правото на ползуване на М. Г. да придобие правото на собственост по параграф 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Ответникът Х. Г. е противопоставил възражението, че е придобил собствеността на имота от М. Г. с договор за покупко-продажба с нот. акт №*/98 год., евентуално на основание придобивна давност в качеството му на добросъвестен владелец. За да отхвърли предявеният отрицателен установителен иск за собственост върху спорния имот, попадащ в границите на възстановения по ЗСПЗЗ на ищците такъв, намиращ се в терен по параграф 4, въззивният съд е приел за основателно евентуално поддържаното възражение на ответника за изтекла в негова полза кратка придобивна давност, считано от момента на придобиване на имота по договора за покупко-продажба до предявяването на иска на касаторите. Независимо от установеното по делото обстоятелство, че за праводателката му М. Г. не са били налице предпоставките по пар. 4а за трансформиране на правото на ползуване в право на собственост, то приобретателят по сключения с нея договор за покупко-продажба е придобил правото на собственост на основание добросъвестно владение в необходимия срок за това, без да знае, че праводателката му не е била собственик на имота, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС. Съдът кредитирал показанията на свидетелите Й. и А. за упражнявано лично от ответника или чрез трето лице владение в периода от 1998 год. и до предявяването на иска са изтекли повече от необходимите пет години. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване на решението, настоящият състав счита следното: Разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ се отнася до лицата, на които ТКЗС, ДЗС, други образувани въз основа на тях селскостопански организации или други държавни или общински органи са прехвърлили правото на собственост или ограничено вещно право върху земеделски земи, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, както и до последващите техни приобретатели. Разпоредбата е приложима и по отношение на лицата, на които е било предоставяно и право на ползуване върху тези земеделски земи на основание актовете, посочени в параграф 63 ПЗР на ПМС № 456/97 год. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ/ДВ бр. 122/97 год./, като при наличието на предпоставките в предвидените в закона изключения – параграф 4а и параграф 4б, същите могат да противопоставят на бившите собственици свои права от реализираната възможност в закона за трансформиране правото на ползуване в право на собственост. Съдържащата се в чл. 10, ал. 13, изр. 2 ЗСПЗЗ забрана тези лица да се позовават на придобивна давност касае само периода на давностно владение до влизане в сила на ЗСПЗЗ, който извод се налага при тълкуване на изр. 2 във връзка с изр. 1 на същата разпоредба, разкриващо очевидната цел на закона да се гарантира правото на възстановяване на собствеността на бившите собственици независимо от продажбата или предоставянето на друго право на трети лица по времето на кооперирането на земите и то въз основа на валидно придобивно основание, каквото представлява и придобивната давност наред с продажбата, замяната, дарението, както и адмнистративните актове с вещноправни последици, съгласно приетото в ТР № 6/2006 год. на ОСГК на ВКС, т. 2. Тази забрана се отнася и до правоприемниците на тези лица, като с разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСВОНИ се заличи и изтеклата до влизането й в сила /на 22.11.97 год./ придобивна давност за подлежащите на възстановяване земеделски земи. При тези съображения по поставения въпрос се налага извода за неоснователност на касационната жалба, поради неприложимостта на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ към настоящия случай. Установено е по несъмнен начин, че праводателката на ответника К. Г. – М. Г. се е позовала на предоставено й право на ползуване, и на основание параграф 4а ПЗР ЗСПЗЗ се е снабдила с констативен нотариален акт през 1998 год., като същата година го е продала на сина си К. Г. с нот. акт № *. Установено е от показанията на свидетелите, кредитирани и от въззивният съд, че оттогава до предявяването на иска против него – през 2007 год., същият е владял лично или чрез трети лица спорния имот, като владението му е на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателката му не е била собственик, поради което и е добросъвестно, по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС и презумпцията на чл. 70, ал. 2 ЗС, доколкото липсват доказателства за противното. Действително, съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ праводателката не може да противопостави правото си на ползувател на бившите собственици, не може да се позове и на изтекла към този момент давност, но ответникът няма такова качество, тъй като същият обосновава правото си на собственост на основание осъществено в необходимия срок по чл. 79, ал. 2 ЗС добросъвестно владение, което представлява самостоятелно придобивно основание, легитимиращо го за собственик. Владението му е започнало през 1998 год. със сключването на договора за покупко-продажба с представения нотариален акт № *, като дори и да се приеме, че то е непротивопоставимо на бившите собственици до момента на постановяване на решението за възстановяване на имота в тяхна полза на 15.02.2001 год., то и от тази дата до предявяването на иска им на 16.10.2007 год. е изтекъл период повече от пет години, достатъчен, за да се приеме за основателно евентуалното правоизключващо възражение на ответника за оригинерно придобиване на собствеността върху спорния имот на основание добросъвестно владение, с което успешно противопоставя своето право на собственост срещу предявения против него отрицателен установителен иск. Поради горните съображения въззивното решение е правилно, не са налице релевираните в касационната жалба основания за отмяна и същото следва да се остави в сила. Разноски не се присъждат за настоящето производство, тъй като няма данни за направени такива от ответника. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 243 от 26.02.2010 год. по гр. д. № 1363/2009 год. на Варненския окръжен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: