Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296

гр. София, 30.06.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести април, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4834/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 15695/05.08.2021 г. на Е. А. Т., [населено място], подадена чрез адвокат К. К., срещу въззивно решение № 1255/15.07.2021 г. по в. гр. д. № 252/2021 г. на Окръжен съд - Варна.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Как се разпределя доказателствената тежест, когато едната страна разполага с констативен нотариален акт, а другата - с конститутивно решение на реституционния орган или със заповед по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ в случаите, когато решението на ПК /ОСЗГ/ е постановено след 30.07.1999 г. Посочва се противоречие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК; 2. Относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Сочи се противоречие с решение № 627/05.10.2010 г. по гр. д. № 1623/2003 г. на ВКС, I г.о.; 3. Придобивната давност прекъсва ли се при спорадичното и краткотрайно прекъсване на владението; 4. За да тече придобивна давност, задължително ли е имотът да се владее непрекъснато от позоваващия се на нея. По последните два въпроса се твърди противоречие с решение № 1124/19.07.2002 г. по гр. д. № 1208/2001 г. на ВКС; решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, II г.о.; решение № 6/22.01.2020 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, I г.о. и решение № 262/10.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г. на ВКС, I г.о.
Ответниците по касационната жалба Ж. Т. А., Д. А. С., И. А. П., И. Х. Г., Ф. Х. Т. и К. Х. Д., Х. А. Х., Д. А. П., П. Й. Н. и Е. Й. Г., [населено място], са подали отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които се твърди, че не са налице основания за допускане на решението до касация, като жалбата се оспорва и по същество. Претендира се присъждане на сторените по делото съдебни разноски.
Касационнaтa жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С обжалваното решение е отменено решение № 60849/23.10.2020 г. по гр. д. № 9570/2019 г. на Районен съд - Варна, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на ответниците Ж. Т. А., Д. А. С., И. А. П., И. Х. Г., Ф. Х. Т. - лично и като пълномощник на К. Х. Д., както и Х. А. Х., П. Й. Н., Е. Й. Г. и Д. А. П. /всички наследници на П. Х. Й./ и срещу С. С. К. /наследник на Г. Я. К./, че ищцата Е. А. Т. е собственик на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Постановено е друго, с което е отхвърлен предявеният иск като неоснователен. Посочено е, че по отношение на ответниците Л. Й. М., Д. Д. Д., Ж. Д. Н., Ш. Н. Ш., Д. Н. З., Г. Ш. Н., Я. С. Я., Д. Г. Г., М. Й. М., К. Й. Д., П. В. П., Г. А. И., Е. А. Г. /наследници на Г. Я. К./, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд е приел, че съгласно КНА № 46/22.12.1995 г. за собственост върху недвижим имот, ищцата е придобила по реда на § 4а, ал. 1 ЗСПЗЗ, място от 600 кв. м., представляващо ПИ * в кв.75 от проекто КП на местност "Ф." при следните граници /съседи/ на имота: на изток - пл. № *; на запад - пл. № *; на север - път; и на юг - пл. №.../не се чете/; с оценка на имота 53 872 лева. В полза на ищцата е издаден оценителен протокол № 1931/21.03.1994 г., според който оценката на ползвания от нея имот в местност "Ф." от 600 кв. м. е оценен на 28 800 лева. В него е отбелязано, че в имота имало построена сграда от 10,50 кв. м. Не е спорно, че ответниците са две групи наследници на починалите П. Х. Й. и Г. Я. К.. С решение № 1036/10.12.2003 г. на ОСЗГ-Варна и заповед № 1085/17.12.2007 г., поправена със заповед № 444/30.07.2008 г. по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ, на наследниците на П. Й. е възстановена собствеността върху 346 кв. м. ид. ч. от имот № 236 по ПНИ с площ от 578 кв. м. В заповед № 1085/2007 г. е посочено, че имотът е в съсобственост с наследници на Г. К. за 232 кв. м. С протокол № 36-ТР/10.09.2008 г., на община Варна, въз основа на влязъл в сила ПНИ, наследниците на П. Й. са въведени във владение в имот пл. № * за техните 346 кв. м. от новообразувания имот с площ от 520 кв. м. С решение № 524/22.06.1998 г. на ОСЗГ-Варна на наследниците на Г. К. е възстановена собствеността върху 231 кв. м. ид. ч. от имот № * по ПНИ, целият с площ от 578 кв. м. Към решението е приложена скица от 2008 г., в която новообразуваният имот е описан под № * и като собственици са записани наследниците на Г. К. за 232 кв. м. ид. ч. и на П. Й. - за 346 кв. м. ид. ч. Впоследствие е издадена и заповед № 1081/17.12.2007 г. по § 4к, ал. 7 от ЗСПЗЗ, за 232 кв. м. ид. ч. Според съдебно-техническата експертиза е налице идентичност между процесния имот и имот с идентификатор *** с площ от 578 кв. м., включващ части от реституираните на двете групи наследници имоти в обема на правата им, както следва: за наследниците на П. Й. - 345 кв. м. ид. ч. и за наследниците на Г. К. 232 кв. м. ид. ч. Ищцата представя КНА от 1995 г., като от своя страна ответниците - наследници на Г. К., са представили реституционното решение на ПК-Варна от 1998 г. с приложена към него скица. Представеното от наследниците на П. Й. решение на ПК е постановено през 2003 г., като към него е издадена заповед по § 4к ЗСПЗЗ от 2008 г. Решението на ПК от 1998 г. има конститутивно действие и подобно на нот. акт легитимира лицата като собственици. Другата група наследници въз основа на проведеното двуфазно производство също се легитимират като собственици. Съдът е приел, че тези факти се признават от ищцата. В този случай, в нейна тежест е да установи визираните в § 4а ПЗР ЗСПЗЗ предпоставки, при наличието на които правото й на ползване се е трансформирало в право на собственост в хипотезата на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ. Ищцата е представила косвени писмени доказателства - копия от решения на ИК на ОНС, установяващи правата на лицата, посочени като съседи на настоящата ищца по представената от нея извадка от списък. На посочените за съседи на ищцата: Х. Б. са били предоставени 0,6 дка в местност "С.", а на П. Д. - 0,8 дка в местност "Д.". Тези две местности не са идентични и отстоят от местностите "Ф." и "М.", където попада процесният имот. От това може да се направи извод, че дори да е било предоставено право на ползване на ищцата, то е било за имот в местност, различна от процесните "Ф. "/"М.. Съдът е приел, че по делото липсват убедителни доказателства, установяващи на ищцата да е било надлежно предоставено право на ползване върху процесния имот. По делото липсват данни към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ в имота да е имало сграда по смисъла на § 1в, ал. 3 ДР ППЗСПЗЗ. Не се доказва трансформация на правото на ползване в право на собственост по силата на § 4а ЗСПЗЗ. Във връзка с твърденията за придобиване по давност на имота от 1995 г. до подаването на исковата молба - 19.06.2019 г. съдът е приел, че по отношение на наследниците на П. Й. реституционната процедура е била двуфазна, приключила с издаването на заповед по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ от 2007 г., поправена със заповед от 2008 г., като част от реституирания им имот с площ от 346 кв. м. попада в новообразувания имот по ПНИ /в сила от 2008т./ с идентификатор ***,целият с площ 520кв.м. По отношение на тях течението на придобивната давност може да започне едва от 2008 г. С протокол от 10.09.2008 г. наследниците на П. Й. са били въведени във владение в имот пл. № * за техните 346 кв. м. от новообразувания имот, целият с площ от 520 кв. м. Не се доказва ищцата да е своила имота спрямо действителните собственици - ответниците по делото. Дори да се приеме, че ищцата и съпругът й са осъществявали фактическата власт върху имота след 2008 г., същите са били държатели на вещта за действителните собственици. По-убедителни са данните за началото на фактическата власт от 2011 г., но така до подаването на исковата молба в полза на ищцата не са изтекли изискуемите 10 години. От свидетелските показания е прието, че ответниците са предприемали действия, с които са прекъснали течението на давностния срок, като самата ищца е изоставила имота за период по-дълъг от шест месеца. Ето защо ищцата не е придобила имота и на оригинерно придобивно основание.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с първия формулиран от касатора въпрос относно разпределението на доказателствената тежест по спор за собственост. Не е налице твърдяното в изложението противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право. В процесния случай въззивният съд е приел, че наследниците на Г. Я. се легитимират като собственици на 231 кв. м. ид. ч. от имот № * по ПНИ, целият с площ от 578 кв. м., на основание решение № 524/22.06.1998 г. на ОСЗГ - Варна, имащо конститутивно действие. От друга страна, наследниците на П. Й. се легитимират като собственици върху 346 кв. м. ид. ч. от имот № 236 по ПНИ с площ от 578 кв. м. на основание решение № 1036/10.12.2003 г. на ОСЗГ-Варна и заповед № 1085/17.12.2007 г., поправена със заповед № 444/30.07.2008 г. по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ, с които е възстановено правото им на собственост. Съгласно указанията, дадени с ТР № 11/2012 г. на ВКС, в тежест на всяка от страните е да докаже фактите, от които черпи правата си. Така в тежест на ищцата е да установи визираните в § 4а ПЗР ЗСПЗЗ предпоставки, при наличието на които правото й на ползване се е трансформирало в право на собственост в хипотезата на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ. Съдът е съобразил цитираното тълкувателно решение, както и съществуващата съдебна практика на ВКС, съгласно която решенията на ПК по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ преди приемането на § 4к ЗСПЗЗ и при действието на редакцията от ДВ бр. 98/28.10.1997 г. имат конститутивно действие и възстановяват правото на собственост. Съобразена е и съдебната практика на ВКС, според която възстановяването на правата на собствениците върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ настъпва след изпълнение на предвидената в този закон и правилника за приложението му административна процедура. Тя приключва с постановяване на решение на общинската служба по земеделие по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ или решение по чл. 27 ППЗСПЗЗ, в зависимост от това дали възстановяването на собствеността е в съществуващи/ възстановими/ стари реални граници или в нови граници с план за земеразделяне, и със заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, когато се възстановява собственост върху земеделски земи, попадащи в терени по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, след изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ в ДВ бр. 68/99 г. Тези административни актове имат конститутивно действие и легитимират лицата, в полза на които са издадени, като собственици на конкретни недвижими имоти /решение № 288/18.03.2014 г. по гр. д. № 2058/2013 г. на ВКС, I г.о./.
Процесуалноправният въпрос относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително свидетелските показания и съдебно-техническа експертиза. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация.
Третият и четвъртият въпрос относно прекъсването на придобивната давност при краткотрайно прекъсване на владението не могат да се преценят като относими. Решаващите изводи на въззивния съд са за недоказано от ищцовата страна, чиято е доказателствената тежест, владение върху имота по смисъла на чл.68 ЗС. След анализ на гласните и писмени доказателства е прието, че ищцата и съпругът и са били държатели на имота, а дори да са установили владение, до завеждането на иска не е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл.79 ЗС десетгодишен срок. Така поставени, въпросите изискват и допълнителна преценка на фактите и представените по делото доказателства, каквато не може да бъде извършена в настоящото производство по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да бъде допуснато касационно обжалване по третия и четвъртия въпрос. Следва да се посочи, че съгласно константната практика на ВКС, като елемент на придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнено и да се осъществява постоянно - да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето. Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица /в този смисъл - решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, І г.о., решение 6/2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, І г.о. и др./. Това правно становище е съобразено от въззивния съд. Ето защо в случая не е налице противоречие между решението и съществуващата практиката на ВКС.
Не се констатира наличие на порок на въззивното решение, който да налага прилагане основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Решението е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в изискуемата се писмена форма, подписано е и е ясно мотивирано. Същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, доколкото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на спора, касаторът Е. А. Т. следва да заплати на Д. А. С., Ж. Т. А., И. А. П., И. Х. Г., Ф. Х. Т. и К. Х. Д., Х. А. Х., Д. А. П., П. Й. Н. и Е. Й. Г. сумата 780 лева, представляваща сторени по настоящото дело съдебни разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1255/15.07.2021 г. по в. гр. д. № 252/2021 г. на Окръжен съд - Варна.
ОСЪЖДА Е. А. Т. да заплати на Д. А. С., Ж. Т. А., И. А. П., И. Х. Г., Ф. Х. Т. и К. Х. Д., Х. А. Х., Д. А. П., П. Й. Н. и Е. Й. Г. 780 лева - разноски по делото.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: