Ключови фрази

11
Р Е Ш Е Н И Е

№ 77/2020

гр. София 18.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди двадесета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

при участието на секретаря Даниела Никова
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело N 4436/ 2019 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
Р. Д. Р. е обжалвал въззивното решение на Варненския окръжен съд № 972 от 3.-07.2019г. по гражданско дело № 1030/2019г., с което е отхвърлен предявеният от него отрицателен установителен иск за собственост.
Доводите в касационната жалба са, че съдът е направил незаконосъобразни изводи по отношение валидността на решението на Поземлената комисия за възстановяване на собствеността на ищеца , както и че е бил длъжен да се произнесе по възраженията в исковата молба за незаконосъобразното изкупуване на земята от ответника по реда на §4б ПЗР ЗСПЗЗ. Поддържа се от касатора, че съдът е допуснал нарушение на процесуалните правила във връзка с доказателствената тежест по предявения отрицателен установителен иск, по който ответниците е следвало да докажат всички предпоставки за придобиване на собствеността по реда на § 4б ПЗР ЗСПЗЗ , по силата на която разпоредба те са имали право като ползуватели да придобият собствеността върху мястото, предоставено им за ползване. Според касатора въззивният съд не е изследвал всички предпоставки и незаконосъобразно е приел, че ответниците са придобили собствеността по силата на посочената разпоредба. На следващо място се сочи, че не е съобразено ТР 9/2012г. на ВКС, ОСГК относно възможните противопоставими на ищеца възражения от ответниците и е извършил косвен контрол върху реституционното решение на ищеца.
Ответниците не са изразили становище по касационната жалба нито чрез отговор по реда на чл. 287 ГПК нито чрез явяване в съдебното заседание или представяне на писмена защита.
Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по правните въпроси: нищожно ли е решението в полза на реституиран собственик, който е починал, но преди това лично е заявил имотите за възстановяване и нищожно ли е последващо решение на ПК, когато административният орган за пръв път се произнася по възстановяване на заявен земеделски имот.
По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:
Действащото законодателство не дава легална дефиниция на нищожните административни актове, но в съдебната практика се е наложило разбирането, че разграничението между нищожните и унищожаемите административни актове се състои в тежестта на допуснатите нарушения при издаването им. За нищожни безусловно се приемат административните актове, които са издадени от некомпетентен административен орган, в нарушение на предписаната от закона форма или при липса на законово основание за издаването им. По отношение на други пороци, за всеки конкретен случай следва да се преценява дали допуснатите нарушения при издаването му правят административния акт непримирим с действащото законодателство и съществуването му в правния мир е недопустимо. Нищожността на административните актове може да се констатира от гражданският съд по реда на чл. 17 ал.2 ГПК Косвеният съдебен контрол, който извършва инцидентно гражданският съд върху валидността на индивидуалните административните актове е регламентиран в чл. 17 ал.2 ГПК. При този контрол ако констатира нищожност на административен акт, който е от значение за разрешаване на гражданскоправен спор , съдът не зачита неговите правни последици.
Разпоредбата на чл. 10 ал.1 ЗСПЗЗ постановява, че се възстановяват правата на собствениците или на техните наследници върху земеделските земи, които са притежавали преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства, независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Тъй като производството по възстановяване на собствеността е административно / ТР 1/1997г. на ВКС, ОСГК/, в него не се разрешават спорове за собственост или за наследствени права. Затова в решението на ОСЗ не е необходимо да бъдат изписани имената на лицата, на които се възстановява на собствеността , когато собственикът, от когото е отнета, е починал. Достатъчно е да се посочи , че собствеността се възстановява на наследниците на собственика, а при евентуални спорове за наследствени права, те се разрешават в исково съдебно производство. Когато искането за възстановяване на собствеността на земеделски земи е направено от собственика, от когото те са отнети, но впоследствие той е починал и възстановителното решение е издадено на негово име, е налице незаконосъобразност на възстановителното решение, но тя не води до нищожност на административния акт, защото неяснотата относно субекта на собствеността в този случай се запълва от закона - разпоредба на чл.10 ал.1 ЗСПЗЗ. Ето защо в този случай не може да се приеме, че допуснатата незаконосъобразност може да се определи като такъв тежък порок на административния акт, който го прави негоден да породи правни последици.
По втория правен въпрос дали е нищожно последващо решение на Поземлената комисия /сега Общинска служба по земеделие/ , когато административният орган за пръв път се произнася по възстановяване на заявен земеделски имот следва да се има предвид следното: Разпоредбата на чл. 14 ал.7 ЗСПЗЗ създадена с изменението на ЗСПЗЗ ДВ бр.45/1995г., с последващи изменения, предоставя възможност органът на поземлената собственост да измени или отмени свое решение по свой почин или по искане на правоимащите лица при откриване на нови обстоятелства или доказателства, които са от значение за възстановяване на собствеността. И граматическото и логическото тълкуване на разпоредбата изисква вече да е постановено по отношение на конкретен имот решение по чл. 14 ал.1 ЗСПЗЗ респ. да е постановен отказ за възстановяване и след това в указаните в чл.14 ал.7 ЗСПЗЗ срокове то да бъде изменено т.е. необходимо е да има две решения за един и същи имот. Не е приложима разпоредбата на чл. 14 ал.7 ЗСПЗЗ при постановяване на последващо решение за възстановяване на собствеността на един и същ заявител, ако с второто решение се възстановява имот, за който няма произнасяне в първото решение .
По основателността на касационната жалба.
Производството е образувано по предявен пред Варненския районен съд от Р. Д. Р. против С. Б. Т. и Н. С. Т. отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ал.1 ГПК и с искане да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че не са собственици на имот с идентификатор с идентификатор ..... по Плана на новообразуваните имоти на [населено място], [община].
Ищецът е обосновал правният си интерес от провеждането на иска с това, че му е възстановено правото на собственост с решение № 7808 от 05.08.1996г. върху имот в землището на [населено място], [община] местността „Д. л.“ с площ от 3 дка, попадащ в имот с идентификатор ..... с площ 728 кв.м., по Плана на новообразуваните имоти, одобрен със заповед № РД-16-7706-67 от 04.04.2016 г. на областния управител на област В.. Същевременно този имот е записан на името на С. Б. Т. на основание трансформирано право на ползване в право на собственост, без да са били налице предпоставките за това.
С обжалваното решение Варненският окръжен съд е потвърдил решението на Варненския районен съд № 1400 от 04.04.2019 г. постановено по гр. дело № 848 /2018 г., с което предявеният от Р. Д. Р. против С. Б. Т. и Н. С. Т. отрицателен установителен иск е отхвърлен.
Въззивният съд е приел, че след постановяване на реституционното решение на ПК А. № 7808 от 1993 г. в полза на наследодателя на ищеца Р. С. П., то е изменено и допълнено с решение със същия номер три години по-късно през 1996 г. на името на наследодателя, който вече е бил починал. На следващо място въззивният съд е приел, че решението не отговаря на разпоредбата на чл. 14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ / редакция ДВ бр.59 от 30.06.1995 г./ , съгласно която в решението се описват размерът и категорията на имота, местоположение /граници, съседи/ и ограничения на собствеността, с посочване на основанията за това и се прилага скица на имота.
Правните изводи на въззивния съд са, че по възражението на ответниците, оспорващи правата на ищеца, следва да извърши косвен контрол върху възстановяването на собствеността, тъй като те не са участвали в процедурата по възстановяване на собствеността. При изследване законосъобразността на постановените в полза на ищеца възстановителни решения на ОСЗ съдът е приел, че след постановяване на реституционно решение в полза на наследодателя на ищеца Р. С. П. през 1993г., то е изменено и допълнено три години по-късно, през 1996г. Второто решение е издадено в нарушение на чл. 14 ал.1 т.1 ЗСПЗЗ редакция ДВ бр. 59/1995г., тъй като имотът не е индивидуализиран с граници /съседи/ и към него не е изготвена скица. В последващото решение от 1996г. не са посочени основанията за изменението и допълването му , както и новите обстоятелства и новите доказателства, които са от значение за постановяването му, за да се извърши преценка дали са спазени изискванията на чл. 14 ал.7 ЗСПЗЗ при наличието на които поземлената комисия може да поправя допуснати в решението явни фактически грешки. Крайният извод на съда е, че последващото решение , постановено след три годишният срок по чл. 14 ал.7 ЗСПЗЗ е недопустимо и не произвежда правно действие. Въз основа на него ищецът не може да се легитимира като собственик и поради това предявеният иск е неоснователен.
При тези мотиви е основателен доводът на касатора, че въззивният съд не е съобразил тежестта на доказване при отрицателния установителен иск, а именно, че ищецът доказва правният интерес от провеждане на иска, а ответникът трябва да докаже твърдяното от него и отричано от ищеца право.
Според разясненията в ТР 8/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК правен интерес от провеждане на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право възниква не само когато ищецът заявява самостоятелно вещно право върху вещта, но и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. С оглед на това тълкуване в практиката на ВКС се приема, че когато има признато право на възстановяване на собствеността върху земеделски имот, попадащ в терен с учредено право на ползване по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, но реституционното производство не е приключило, за бившия собственик е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, с който да отрече претендираните от ответника вещни права върху същия имот, произтичащи от изкупуване на земята по реда на § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ / решение № 46 от 06.07.2012 г. , постановено по гр. д. № 839/2010 г., на ВКС I г. о./
От изложеното следва, че разпределянето на тежестта на доказване по отрицателния установителен иск зависи от твърденията на ищеца в исковата молба, обосноваващи правния интерес от предявения иск. Ако ищецът твърди, че е собственик и върху същия имот се претендират вещни права от ответника, затова иска да ги отрече, то тогава той е длъжен да докаже своето право на основанието, на което претендира, че го е придобил. В случай, че не докаже своите права, производството следва да се прекрати поради липса на правен интерес - ТР 8/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК. Ето защо в нарушение на процесуалните правила по настоящото дело съдът е приел, че ищецът има правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск, но го е отхвърлил поради недоказано от него право на собственост. Ако в хода на производството правният интерес е доказан, отрицателният установителен иск ще се отхвърли само ако ответникът е установил твърдяното свое право на собственост. Допустимо е също така, както вече се посочи, ищецът да заяви само едно свое правно очакване да придобие собствеността, пречка за осъществяването на което са претендирани от ответника права или притежаван от него титул за собственост. При такива твърдения, за да удостовери правния си интерес от отрицателния установителен иск, ищецът следва да докаже наличието на легитимно правно очакване да придобие собствеността. Не може да се изисква в тази хипотеза ищецът да докаже собствеността, защото такова доказване е несъвместимо с неговите твърдения, че не я притежава. В случая ищецът не е бил длъжен да доказва, че е собственик, защото той е твърдял в исковата молба, че в негова полза е било постановено само едно предварително, /“признавателно“ както е посочено в исковата молба/ решение в полза на Р. С. П. за възстановяване на собствеността като процедурата ще приключи с издаване на заповед на кмета на общината.
С оглед изложението по правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, незаконосъобразно съдът е приел, че решението от 05.08.1996г. е недопустимо /нищожно като административен акт/ като постановено по отношение на починало лице от една страна и на следващо място поради отсъствие на предпоставките на чл. 14 ал.7 ЗСПЗЗ за издаването му. Въззивният съд неправилно е квалифицирал решение № 7808 от 05.08.1996г. на ПК [населено място] като изменително по чл. 14 ал.7 ЗСПЗЗ по отношение на спорния имот – нива от 3 дка , шеста категория, намираща се в терен по § 4 ЗСПЗЗ на [населено място] м.“До г.“, заявен с пореден № 1. Прилагането на предвидената възможност в чл.14 ал.7 ЗСПЗЗ да се промени по почин на ОСЗ или на правоимащите лица постановено решение за възстановяване на собствеността поради постановяването му при непълнота на доказателствата изисква да е постановено вече решение по подадено заявление по чл. 11 ЗСПЗЗ, което следва да се измени поради откриване на нови обстоятелства или доказателства, които са от значение за възстановяването на собствеността. В решение № 7808 от 10.02.1993г. е възстановена собствеността само на лозе от 1 дка , шеста категория, м.“С. л.“ в землището на [населено място], като е посочено, че този имот е заявен с пореден № .... . В решението липсва произнасяне по отношение на други имоти , включително и с отказ от възстановяване на собствеността. В тази хипотеза, както се посочи и при отговора втория правен въпрос за допускане на касационното обжалване , последващо решение с което се възстановява собствеността на друг имот/в случая пореден № ...../, не е коригиращо при предпоставките на чл. 14 ал.7 ЗСПЗЗ първоначалното решение, а е допълващо такова, за което няма срокове и регламент в ЗСПЗЗ, но безспорно е допустимо, защото органът на поземлената собственост има задължение да се произнесе с решение за възстановяване на собствеността или отказ да я възстанови за всички имоти, за които е сезиран.
По изложените съображения, следва да се приеме, че ищецът разполага с валидно решение, с което му се признава право да възстанови собствеността си, без да са индивидуализирани границите на възстановената собственост , което сочи на незавършеност на процедурата по възстановяване на собствеността при упражнени права за изкупуване по § 4б ПЗР ЗСПЗЗ от ответниците и снабдяването им с титул за собственост /за предпоставките за възстановяване на собствеността в територии по §4а ПЗР ЗСПЗЗ срв. решение по гр.д.№ 4851/2018г. на ВКС, І г.о. и цитираната в него съдебна практика/. Същевременно по делото са събрани доказателства и въззивният съд е приел за установено, че по плана за м.“Д. л.“ в новообразуван имот ..... участва стар имот ....., записан на наследника на Р. С. П..
Неоснователни са възраженията на ответниците за нищожност на решението на ПК А. № ..... от 05.08.1996г. поради незаконен състав на административния орган и липса на подпис на четвъртия член на комисията. Видно от представения препис, решението е подписано от председател, секретар и двама членове на комисията. Според практиката на ВКС - решение № 770 от 5.11.2010 г. по гр. д. № 173/2010 г., I г. о. поземлената комисия действа като колективен орган и в закона няма изискване всички членове на комисията да подписват решенията, не е посочено и кой следва да извършва това, поради което по аргумент от чл. 15, ал. 2, т. 6 З. /в сила към постановяване на оспореното решение/ се приема, че следва да има подписи на председателя и секретаря, които удостоверяват факта на взетото решение.
Според ТР 9/2012г. на ВКС, ОСГК ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя върху имота права по § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, може да се брани с възражения за материална незаконосъобразност на решението на общинската служба по земеделие /ОСЗ, ОСЗГ, ПК/, от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права - че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване по § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, което е упражнено в законните срокове. Той не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. Същевременно ищецът следва да изгради защитата си върху оспорване на правото на ответника да придобие собствеността върху имота, върху който е притежавал право на ползване, прекратено с влизане в сила на ЗСПЗЗ по силата на §4 от ПЗР, защото само в тази хипотеза би провел успешно отрицателния установителен иск.
По настоящото дело ищецът е направил в исковата молба следните възражения: ответникът С. Б. Т. не е могъл да стане собственик на процесния имот, защото не му е било предоставено валидно право на ползване, както и че не е имал право да изкупи собствеността на основание § 4б ПЗР ЗСПЗЗ , тъй като имотът не отстои на изискуемите се разстояния: 30 км от град с население над 300 000 жители и от 10 км от крайбрежната ивица. Следователно ответниците е следвало да докажат, че са отговаряли на всички условия на § 4б ПЗР ЗСПЗЗ и валидно са придобили собствеността на земята по реда предвиден в разпоредбата.
По тези възражения на ищеца, оспорващи валидността на придобивното основание на ответниците първоинстанционният съд не се е произнесъл, не се е произнесъл и въззивния съд в нарушение на разпоредбата на чл. 269 ГПК и приетото в ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК за приложението й , въпреки, че във въззивната жалба на стр.3 – 5 са развити подробни съображения за нищожност на придобивното основание на ответниците, за които са събирани доказателства пред първата инстанция, но по тези доводи въззивният съд не е взел отношение и не е изложил мотиви, с което е допуснал нарушение на процесуалните правила – отменително основание по чл.281 т.3 предл.второ ГПК.
Ответниците се позовават на изкупуване на собствеността на земята при условията на §4б ПЗР ЗСПЗЗ. Според тази разпоредба се възстановява правото на собственост на граждани върху незастроени земеделски земи, върху които е предоставено право на ползване съгласно актовете, посочени в § 4. Изключение е предвидено за земи, които представляват лозя, овощни градини или земеделската земя е единствена на семейството на ползвателя, който живее постоянно в населеното място, в чието землище е имотът, ползвателят придобива правото на собственост, ако заплати земята на собственика чрез общината в тримесечен срок от влизането в сила на оценката по цени, определени от Министерския съвет, съгласно чл. 36, ал. 2. Ползвателят не може да придобие право на собственост, ако земята е на по-малко от 30 км от градовете с население над 300 хил. жители, независимо от общината, в която се намира, или е на по-малко от 10 км от крайбрежната морска ивица.
По настоящото дело ответниците не са доказали , че са осъществени предпоставките на чл. §4б за придобиване на собствеността върху процесната земя. На първо място не е доказано предоставено по надлежния ред право на ползване. С отговора на исковата молба ответникът е представил удостоверение 219 от 07.03.1990г. от [община], съгласно което на С. Б. Т. е предоставено право на ползване съгласно ПМС 26/ 1987г. кв. ..... парцел ..... в [населено място] с решение № 11 от 31.03.1987г. Със становище по отговора на ответника на исковата молба истинността на това удостоверение е оспорена с твърдение, че на ответника С. Б. Т. не е било отстъпено право на ползване. Във връзка с това оспорване е представено в хода на производството пред Варненския районен съд писмо от Държавна агенция „Архив“, според което не се съхранява протокол № 11 на ИК на ОбНС А. от 31.02.1987г., а се съхранява протокол със същия номер от 21.04.1987г. , от който е издаден препис, представен от ищеца по делото. От този протокол се установява, че е взето решение да се предоставят земи на граждани по реда на 11 ПМС, но между лицата, на които се предоставят земи в [населено място] не фигурира С. Б. Т.. С представянето на този протокол и непредставянето на друг протокол, от който да е видно предоставено право на ползване върху земеделски имот на ответниците, е проведено успешно оспорването на удостоверение № 219, което е свидетелстващ документ, от което следва, че удостоверението е с невярно съдържание и ответниците не доказват първата предпоставка за придобиване на собствеността – учредено право на ползване въз основа на акт на МС. Тъй като ищецът не е участвал в административната процедура по изкупуване на земята на основание § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, той може да оспорва предпоставките за осъществяването й и не е обвързан от съдебното решение, на което се позовават ответниците и твърдят, че съдът се е произнесъл по законосъобразността на правото на изкупуване по чл.4б ПЗР ЗСПЗЗ , защото не е бил страна по него /срв. т.4 на ТР 6/2006г. на ВКС, ОСГК/. Освен че не е доказано предоставяне на право на ползване върху процесната земя на ответниците, налице е и изключението на § 4б изр. трето ПЗР ЗСПЗЗ за придобиване на собствеността от ползувателите, тъй като е доказано от представените от ищеца писмени доказателства и заключението на вещото лице, че [населено място] е бил с население над 300 000 жители и имотът се намира в населено място, което отстои на по-малко от 30 км. / [населено място] отстои на около 15 км. От [населено място]/.
По изложените съображения обжалваното решение следва да се отмени и делото да се реши по същество от касационната инстанция като предявения отрицателен установителен иск се уважи, тъй като изкупуването на земята от ответниците е осъществено в нарушение на изискванията на чл.4б ПЗР ЗСПЗЗ.
При този изход на делото на ищеца следва да се присъдят разноски за всички инстанции по представения списък в размер на 3223 лв.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение


Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение на Варненския окръжен съд, гражданско отделение № 972 от 31.07.2019г. по въззивно гражданско дело № 1030/2019г. и оставеното в сила решение на Варненския районен съд, ХІV-ти състав № 1400 от 04.04.2019г. по гражданско дело № 848/2018г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено по иска, предявен от Р. Д. Р. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] , че С. Б. Т. ЕГН [ЕГН] и Н. С. Т. ЕГН [ЕГН] и двамата от [населено място] , [улица] не са собственици на недвижим имот с идентификатор ..... по Плана на новообразуваните имоти на СО „Д. л.“, землището на [населено място] , [община], одобрен със заповед № РД-16-7706-67 от 04.04.2016г. на областния управител на област В. с площ от 728 кв.м. при съседи: ..... – двор, ..... – улица, ..... – двор и ..... .
ОСЪЖДА С. Б. Т. и Н. С. Т. да заплатят на Р. Д. Р. сумата 3223 лв./три хиляди двеста двадесет и три лева/ разноски за всички инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: