4 РЕШЕНИЕ № 273/14 г. София, 05.01.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на шести ноември две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 3679/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Подадена е от Т. Д. Ч. и Й. П. Ч. молба за отмяна на влязлото в сила решение № 2821 от 27.11.2006 г. по гр. д. № 5905/2005 г. на Варненския районен съд, оставено в сила с решение № 698 от 23.06.2008 г. по в. гр. д. № 255/2007 г. на Варненския окръжен съд, с което молителите са осъдени да предадат на К. Т. Б. владението върху ПИ № 835 по плана на [населено място], м. „Б.а ч., Д. и М.” от 1990 год., с площ 1 004 кв. м., включващ в себе си и имот пл. № 4673 от ПНИ на м. „М. рид, Б. ч. и Д.”. Молителите твърдят, че са налице нови писмени доказателства от съществено значение за спора, поради което искат отмяна на влязлото в сила решение. От ответниците по молбата Й. Н. Б., Г. Й. Б., П. Й. С. и Н. Й. Б. - наследници на първоначалната ищца К. Т. Б., не е постъпил писмен отговор. С влязлото в сила решение, предмет на молбата за отмяна, искът за ревандикация, предявен срещу настоящите молители, е уважен по съображения, че с решение № 330 от 07.11.1995 г. на поземлената комисия ищцата - наследница на К. П. /Г./ Б., се легитимира за собственица на възстановен в стари реални граници имот - нива от 20 дка в местността „М.”, имот № 7904, парцел 7802 по КП от 1956 г., идентичен с имот по н. а. № 96/1940 г., и включващ по КП „Б. ч. и д.” от 1990 г. и част от спорния по делото имот № 835. Възраженията им, че владеят имота на правно основание, тъй като предоставеното им право на ползване върху хавра от 800 кв. м. в м. „Б. дера” е трансформирано в право на собственост по реда на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, съдът приел за неоснователни, макар стойността на земята да е заплатена и към 01.03.1991 г. в имота да е била построена дървена барака на бетонова основа. Съображенията за този извод са, че изграденото не отговаря на изискванията на пар. 1в, ал. 3, т. 3 от ДР на ППЗСПЗЗ. В молбата за отмяна и в последващите уточнителни молби от 21.02.2014 г. и 14.04.2014 г., молителите поддържат, че К. Б. не е била собственик на имотите /част от които е спорният по делото/ съгласно индивидуализацията им по КП от 1956 г. и следователно не са внесени от нея в ТКЗС. В подкрепа представят писмени доказателства, че К. Б. не е притежавала земеделска земя в землището на [населено място] и не е могла да бъде включена в ТКЗС „Черно море”, а и не фигурира като член-кооператор, не е притежавала и горска площ, която да е включена в държавния горски фонд към Държавно лесничейство В.. Въвеждат и довод за липса на идентичност между възстановения и предоставения за ползване имоти и представят доказателства, от които според тях може да се направи извод в поддържания смисъл. Сочат, че местността „М.”, в която е възстановеният имот, е включена в местността „Д.”, а имотът, обект на предоставеното право на ползване, е в местността „Б. дере”, включена в местността „М. рид”, и макар двете местности да са част от едно селищно образувание, създадено на основание пар. 4, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ, се намират в диаметрално противоположни посоки. Доказателство за тяхната отдалеченост и разделеност е включената между тях местност „Б. ч.” и на това е съответно и наименованието - с. о. „М. рид, Б. ч. и Д.”. Молителите изтъкват още, че като трети за административното производство лица те разполагат с правото в спорния исков процес да повдигнат възражение срещу валидността и материалната законосъобразност на решението за възстановяване на собствеността и ако се установи, че лицето или негов наследодател не е притежавало правото на собственост към момента на образуването на ТКЗС, то не съществува и правото на възстановяване и не може да се иска предаване на владението от което и да е трето лице, което владее или държи имота, независимо дали осъществява фактическата власт при наличие или липса на основание за това. Излагат подробни доводи, основани на представените сега доказателства, за незаконосъобразност и юридическа невалидност на решението на поземлената комисия, което според тях не легитимира наследниците на К. Б. като правоимащи относно спорния имот, законно притежаван от молителите. Позовават се на решение по административно дело. Поддържат оплаквания за допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закони при разглеждане на делото, довели до постановяване на решение по неразяснен от фактическа и правна страна спор и нарушаване на права, гарантирани от Конституцията, както и до участие на ищцата К. Б. като ненадлежна страна - без да е активно легитимирана с доказана собственост, конституирана само и единствено въз основа на незаконосъобразното и юридически невалидното реституционно решение. В резултат според молителите производството е недопустимо и искат решението да бъде обезсилено и отменено като недопустимо и постановено по неоснователен иск, и да се обезсили и отмени като нищожно решение № 330/1995 г. на поземлената комисия. Основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК е налице, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно. С ТР № 9 от 07.11.2012 г. по т. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС се прие, че ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя върху имота права по пар. 4а или 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, може да се брани с възражения срещу валидността на решението на общинската служба по земеделие, от което черпи права ищецът, както и да възразява срещу материална незаконосъобразност на такова решение, но само във връзка със своите противопоставими права - че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване, което е упражнено в законните срокове. Той не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респективно неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. В исковото производство, ако не се повдига спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ /а такъв в настоящото не е повдигнат/, съдът следва да зачете реституционното решение и няма основание да изисква повторно доказване на правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС. С оглед на това разрешение, задължително за съдилищата, доказателствата, които според молителите установяват липса на право на собственост към момента на образуването на ТКЗС и липса на идентичност между притежавания от К. Б. преди колективизацията и възстановения имот, не може да бъдат подлагани на преценка в производството по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са от съществено значение за делото. По отношение на доказателствата, които според молителите установяват липса на идентичност между възстановения на ищцата и предоставения им за ползване имот, следва да се посочи, че такъв довод не е бил поддържан в първоинстанционното производство - обратното, че предоставената за ползване хавра от 800 кв. м. в м. „Б. дере” е идентична с процесния имот пл. № 835, е изрично заявено в писмената защита, представена от Т. Ч. на л.л. 52-53. Довод, че имотът, идентифициран като собственост на К. Б., е под № 3891, който няма нищо общо с процесния, е въведен от процесуалния представител на Ч. в съдебното заседание на въззивния съд от 11.02.2008 г. /л. 80/, като за доказване на това твърдение е издадено съдебно удостоверение, приложено на л. 83 от въззивното дело. Доказателства в подкрепа на твърдението не са представени при висящността на спора, а производството по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК не е средство за попълване на делото с нови доказателства, които страната е могла да представи при по-добро водене на процеса. Освен това новите писмени документи трябва сами по себе си да представляват доказателства по делото, а не да създават очакване за бъдеща възможност за събиране на доказателства, вкл. на заключения на вещи лица, които в разглеждания случай са надлежното доказателствено средство за установяване наличието или липсата на оспорената от молителите идентичност /виж т. 4 от Постановление на Пленума на ВС № 2/1977 г./. Именно такива са представените от молителите документи - писмо № 13174/21.06.2013 г. и писмо № 10927/22.05.2013 г. на [община], писмо № 12738-03-10-4883/14.05.2013 г. и скица № 5525/27.02.2013 г. на С. В., копия от скици от 04.06.2013 г. и 20.05.2013 г., копия от ПНИ от 04.06.2013 г. и от КП към П. от 18.06.2013 г., копие на „Специфични правила и нормативи към ОУП на [община]”, копия на графична извадка на имоти № 3525, № 4673 и № 835 от П. и имотните регистри на същите, издадени от Областната администрация-В., заповед от 05.06.2008 г. за одобряване плана на новообразуваните имоти, протокол № 12 във връзка с писмени искания и възражения по ПНИ. Молителите се позовават на решение № 2711/31.10.2013 г. по адм. д. № 909/2013 г. на АС - Варна, с което е отхвърлена жалба на Й. Н. Б., Г. Й. Б., П. Й. С. и Н. Й. Б. срещу отказ на началника на С. В. за промяна на кадастралните регистри относно собствеността на имот № 835, записан на името на Т. и Й. Ч.. Тъй като искането за промяна се основава на влязлото в сила решение, предмет на молбата за отмяна, с което искът за собственост срещу Ч. е уважен, не може да се направи извод в поддържания от молителите смисъл, а именно, че решението по административното дело съставлява основание за отмяна. Позоваването на решения, които не са между страните по настоящото дело, както и на решения на Конституционния съд на РБ, също не може да послужи като основание за отмяна на влязлото в сила решение. Останалите изложени в молбата за отмяна доводи по същността си са оплаквания за недопустимост и за неправилност на влязлото в сила решение поради неправилно възприемане и необсъждане на доказателствата и доводите на молителите, както и анализ на представените в хода на инстанционното производство доказателства. Те не съставляват основания по смисъла на изрично предвидените в разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, които могат да обосноват основателност на молбата за отмяна. В обобщение на всичко изложено, молбата за отмяна на влязлото в сила решение следва да бъде оставена без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Т. Д. Ч. и Й. П. Ч. за отмяна на влязлото в сила решение № 698 от 23.06.2008 г. по в. гр. д. № 255/2007 г. на Варненския окръжен съд, с което в сила е оставено решение № 2821 от 27.11.2006 г. по гр. д. № 5905/2005 г. на Варненския районен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: